— Но е написано толкова грозно.

— Това е вечерен вестник. Но няма да публикуваме нищо повече.

— Защото историята няма да издържи проверка?

— Засега издържа, затова спираме.

— Съжалявам, че изобщо ти я разказах.

— А аз съжалявам, че не я написа ти. — Грейс погледна замислено екрана, поклати глава. — Историята е страхотна, трябваше да се възползваш от тази възможност. Току-що научих, че напролет ще ни реорганизират. Всички ще трябва да кандидатстват отново за сегашните си позиции.

Е, това вече щеше да се окаже смъртоносният удар по кариерата й. Оливер й беше откраднал сензацията. Грейс я мислеше за твърде страхлива да я напише сама. Просто не беше достатъчно настървена.

— Не са убили нито един цивилен в Чад — промълви Амбра.

Чувстваше, че трябва да го каже.

— Знаеш ли го със сигурност?

Тя кимна:

— Том ми го каза.

— Вярваш ли му?

— Да, напълно. И сутринта говорих с Карщен. Убийствата са били на стотици километри оттам. Казах ти, че трябва да почакаме.

— Хм. Виж ти! Но официално не сме направили нищо нередно.

Освен че окаляха името на Том и на „Лоудстар“ в най-големия вестник в страната.

Грейс си отиде. Амбра се чувстваше напълно парализирана.

Боже, какво направи?! Дори да беше седнала да състави план „Как най-сполучливо да си съсипя живота“, нямаше да успее толкова цялостно. Някак беше загубила едновременно и Том, и — по всяка вероятност — работата си.

Какво ли правеха Том и Елинор от петък насам? Дали се бяха любили и смели заедно? Приказвали и се закачали? Може би отново се бяха сгодили. Сега даже може да си седят и заедно да я мразят. Тези мисли бяха мисленият еквивалент на това да човърка с пръст в отворена рана, причиняваха й още по-жестока болка.

Толкова беше ядосан! Би следвало тя също да е ядосана. Така и беше, но преди всичко тъгуваше.

АМБРА ВИНТЕР ИЗОСТАВЕНА ОТНОВО

НИКОЙ НЕЯ ИСКА

Това беше заглавието на нейния живот.

53

Матиас мислеше за Джил. Постоянно. Обаждаше й се всеки ден, откакто беше отишъл в къщата й. Отначало под претекст, че иска да провери как се чувства след уплахата, полицията и целия цирк. Но на третата вечер Джил твърдо заяви, че вече се е възстановила, затова оттогава той й звънеше просто защото му харесваше да разговаря с нея.

Даже един път излязоха заедно да хапнат, той я заведе в любимата си кръчма в Йостермалм, затова можеше да каже, че вече са гаджета. Онази вечер не правиха секс, но желанието се усещаше.

От доста време в живота му нямаше жена, а много харесваше Джил. И сякаш бяха горе-долу в една и съща фаза на живота си — ангажирани, опитни, целенасочени. Въпросът беше само как се вписваше тя в строгите правила на любовния му живот. Той съзнаваше, че са малко особени. Но никоя досега не се беше оплакала.

Отвори компютъра, включи скайп и й позвъни. Онази вечер тя сама бе предложила да пробват скайп. Отначало той, по рефлекс, беше отказал.

— Никак не ми е приятно да оставям дигитални следи по този начин.

Джил избухна в бурен смях и каза нещо в смисъл, че от шведското разузнаване вероятно имат по-интересни разговори за подслушване. И, разбира се, стана нейното.

Лицето й се появи на екрана. Беше облечена в бяло, тъмната й коса се спускаше по раменете, устните блестяха и беше красива като на корица на „Вог“. Харесваше му да я гледа, докато говорят, трябваше да го признае.

— Как си? — попита той, видя хотелската стая зад нея, стори му се, че забелязва Гьотеборг на фона, знаеше, че тя се намира на западния бряг.

— Уморена. Пристигнахме сутринта и цял ден имах срещи с различни сътрудници.

— „Пристигнахме“? — Матиас отпусна вратовръзката си и се облегна назад в работния стол.

Около Джил винаги имаше цял куп хора, той не разбираше как издържа.

— Пиарът ми, асистентът ми Лудвиг, мениджърът ми, един представител на звукозаписната компания и още някои, които вече забравих. С мен винаги има сто души, които имат точно мнение какво трябва да правя. Те са екипът ми.

— Ти май си единствената ми позната със собствен екип.

Тя се засмя.

— А ти какво правиш?

— Мисля за теб — отговори той искрено.

Тя му се усмихна и Матиас неусетно отвърна с широка, неизискана вълча усмивка. Гърдите й се очертаваха под бялата блуза. Очите му се задържаха върху златистата кожа на деколтето.

— Утре съм в Стокхолм, да се видим? — предложи тя.

— Тъкмо смятах аз да го кажа. Канен съм на откриване на изложба, искаш ли да дойдеш?

Тя сякаш се колебаеше.

— Ако предпочиташ, може да правим нещо друго.

— Не, не, да идем на изложбата.

На другата вечер Матиас търсеше подходяща риза за срещата си с Джил. Всеки път, като затвореше очи, долавяше дрезгавия й смях, топлия й аромат. Според изчисленията му им оставаха поне месец, месец и половина да се наслаждават на компанията си.

С други думи, предостатъчно време.

Той подбра дрехите си старателно, обръсна се, очакваше приятно и интелигентно прекарване в компанията на красива жена. Всъщност нещо повече от това — чакаше с нетърпение да се види с Джил. Да чуе каква е била седмицата й, да слуша забавните й истории, да потъва в смеха й, да се наслаждава на непринуденото й поведение. Може би да я целуне? Мисълта да я съблазни, бавно и нежно, да я види как му се отдава, го изпълни с желание. Цялата тази златиста кожа, меки извивки, меко казано, пищен бюст. Той спря, представи си се с Джил в леглото. Дали беше страстна? Или може би сдържана? Някои жени, които се правеха на толкова открито сексуални, в личния живот се оказваха парадоксално срамежливи.

Той хвърли последен поглед към огледалото и излезе. Стига Джил да искаше, той с най-голямо удоволствие щеше да пренесе връзката им на следващото ниво.

Джил си сложи лещите, мигна няколко пъти и вече виждаше добре. Припряно среса косата си, вече скъсена, завъртя глава на всички страни. Днес реши да махне екстеншъните и на всичко отгоре позволи на фризьора да отреже доста от гривата й. Сега имаше мека вълниста прическа, която стигаше малко над раменете. Беше хубава модерна фризура, но за съжаление я състаряваше. Тя самата я беше харесала, поне през първия час. Но от звукозаписната компания полудяха, като я видяха. Настояха да се върне към предишния си имидж.

Тя им отговори язвително, отказваше да я командорят тези типове, тези мръсни паразити; вътрешно обаче паниката се надигна. Бяха прави. Изглеждаше по-стара. Или по-точно, изглеждаше на истинската си възраст.

Знаеше, че е неразумно, но прочете коментарите в инстаграм, където беше качила снимка с новата си прическа. Много от феновете й я одобряваха и правеха комплименти, но злобните коментари я тормозеха, полепваха като черни сажди в душата й.

Изглеждаш стара.

Вместо това си покажи циците.

Жалка си.

И така нататък. Чувстваше се страшно уязвима, не можеше да го разбере, обикновено тези неща не й правеха впечатление. Да не би мензисът да й дойде скоро? Впи поглед в отражението си в огледалото, насила изви устни. Беше го чела в „Ел“. Ако се усмихваш, се развеселяваш. Ако мислиш позитивно, ако виждаш решение вместо проблеми, визуализираш успеха, отстояваш си мнението и други подобни глупости, всичко това се сбъдва.

Тя продължи да се усмихва, докато бузите я заболяха. Но не това беше болезненото й място, осъзна изведнъж.

Не й харесваше, че мисли толкова много за Матиас.

Не й харесваше, че той има власт над нея по този начин. Как само сравняваше всички други мъже с него, чакаше с нетърпение да й се обади, да се видят в скайп! Трябваше да си възвърне контрола над ситуацията, помисли си тя, докато започваше да се гримира. Първоначалното й намерение беше да си сложи дискретен грим, понеже Матиас го предпочиташе. Вторачи се в отражението си. Стегни се, Джил Лопес. Намаца се здравата — сенки, спирала, много руж. Още веднъж се изгледа строго в огледалото. Не си загубвай ума по Матиас.

Но въпреки това облече същата рокля като онази вечер, когато вечеряха с Том и Амбра, спомни си как Матиас я изпиваше с поглед. Взе си ключовете, включи алармата на къщата и тръгна към чакащото такси.

Когато Джил слезе от колата пред Музея на модерното изкуство, настроението й се беше оправило и усмивката, която пусна на Матиас, беше искрена. Той също се усмихна, целуна я по бузата, ухаеше хубаво и изглеждаше безупречно. Тя може да се контролира, мина му през ума. Матиас беше просто един мъж, а тя умееше да се справя с мъжете.

— Страшно е елегантна — погледна прическата й възхитено.

— Благодаря ти. Често ли идваш тук?

Тя самата никога не беше стъпвала в музея, никога не беше виждала смисъл.

— Миналата седмица видях изложбата на Клее. Ти ходи ли? Иначе идвам от време на време. Да се образовам.

— Естествено — кимна тя, нямаше намерение да разкрива, че не знае кой е Клее.

Във фоайето беше пълно с хора, повечето значително по-възрастни от нея. Атмосферата не беше особено тържествена. Тя нагласи шала си, гривните около китките й издрънчаха и някой се обърна и я изгледа учудено.

— Какви са тези хора?

Боже, някои от жените дори не бяха гримирани!

Матиас й подаде пластмасова чашка с бяло вино.

— Културни дейци, университетски преподаватели, критици, предполагам. Можем да си вървим, ако ти е скучно.

— Не, не, много си падам по културния елит — промърмори тя и отпи от виното.

Матиас поздрави някаква двойка, която познаваше. Сериозни сиви възрастни хора, които разговаряха с тихи културни гласове. Поздравиха Джил учтиво, но изглежда, не знаеха коя е. Тя взе още една пластмасова чашка, опита се да следи дискусията, която май се водеше за някаква книга. Или пиеса. Или две книги, написани от хора, които се мразели помежду си.

Не беше съвсем сигурна. Пресуши чашата. Нито една знаменитост, доколкото виждаше, и нито един човек под трийсет и пет години. Чувстваше се като плашило с високите си токове, бижутата и начервените устни.

Матиас се ръкува с още един мъж и съпругата му, жена с къси нокти и грозни дрехи, която направо сви устни, като видя Джил. Никой не беше свивал устни насреща й от много години.

— Вчера бяхме в „Бервалдхален“. На цигулковия концерт.

— Пяла съм в „Бервалдхален“ — обади се Джил.

В отговор получи неразбиращ поглед, след което останалите си продължиха разговора за Брамс и Дворжак, все едно тя не съществуваше. Джил се протегна към поредната чаша.

— Това ти е трета чаша — прошепна Матиас.

— И?

— Няма ли първо да хапнеш нещо?

— Защо?

Матиас се извини, хвана я под ръка и я поведе към една маса.

— Всичко наред ли е? — попита я тихо.

— Ами да.

— Може да отидем някъде другаде.

— Не, не, няма нужда. Много обичам да приказвам за мъртви композитори и непонятни картини.

— Това не е ли Матиас Седер? Не сме се виждали от цяла вечност — чу се очаровано чуруликане на женски глас.

— Извини ме, отивам да си напудря носа — изсъска Джил.

— Но после ще поговорим — настоя Матиас.

— Разбира се.

Тя бързо се отдалечи, намери тоалетната, затвори вратата и седна върху капака. Дявол да го вземе! Дишаше дълбоко, искаше й се да беше взела със себе си чашата вино. Така можеше да си остане тук, да се скрие от онези претенциозни интелектуалци. Не разбираше защо се разстрои така, но това беше положението. Чу вратата на тоалетните да се отваря, долови глъчката отвън, а после вратата се затвори и пак стана тихо.

— Ще ме изчакаш ли? — попита някаква жена.

Значи бяха поне две. Джил притаи дъх.

— Видях, че говориш с Матиас Седер. Какво ще кажеш за момичето, което е довел?

— Не мога да си представя откъде я е намерил.

Джил почти не дишаше, докато подслушваше.

— Не съм го очаквала от него.

— Ти не излизаше ли с него?

— Да. Точно той ме заведе на онова място в Йостермалм, сещаш се.

— „Есперанто“?

Джил прехапа устна. Там ходиха онзи ден с Матиас. Значи той си имаше местенца, където води жените.

— Нали знаеш за правилото му за двата месеца?

— Че винаги слага край след два месеца?

— Да, така е решил. Въпросът е дали тя ще изкара толкова.

— А какво ще кажеш за тези гърди, не може да са истински.

— Може би му се е приискало нещо екзотично. Дали изобщо говори шведски?

— Едва ли говорят много-много.

Злобният им смях отекна в тоалетната.

Това вече беше прекалено. Джил стана, отвори вратата и погледна жените.

Очите им се ококориха. След това се спогледаха и избухнаха в смутен смях, а после бързо се изнесоха. Джил се вторачи в затворената врата. Сякаш отново беше на тринайсет. Така я бяха обсъждали в училище, бяха шептели зад гърба й.