Изми си ръцете. Изпитваше празнота. Какво правеше, защо изобщо беше тук?

Когато излезе, Матиас разговаряше с малка групичка хора. Жените от тоалетната не се виждаха. Тя се приближи колебливо, чу ги как обсъждат някакъв дебат, който се водел в някой си вестник. Дори не беше чувала за него. През целия си живот се беше борила срещу тези чувства, срещу това да се чувства глупава, неука, проста. Колко пъти осиновителката й беше казвала, че е долна, че сигурно е родена в някоя канавка? Колко социални работници я бяха гледали със съвсем същия поглед като приятелите на Матиас? Все едно не струва пукната пара.

— Какво е станало? — попита Матиас и разтревожено присви очи.

Беше грешка, че дойде на това място. Всъщност целият този флирт беше грешка. Те живееха в съвсем различни светове.

— Вярно ли е, че ходиш с една жена само два месеца? — попита тя бавно.

Всъщност не разбираше защо това толкова я притеснява. Тя самата рядко продължаваше по-дълго.

Матиас я гледа дълго.

— Трябва ли да го обсъждаме сега? — попита накрая.

— Всъщност изобщо няма нужда да го обсъждаме. И без това нищо не се получава.

Той я хвана за ръка:

— Не ставай смешна.

Тя се дръпна.

— Пусни ме — каза ледено и той я пусна веднага.

— Не разбирам какво става.

— Нищо не става, но това беше грешка и аз си тръгвам.

— Да дойда ли с теб?

Тя го искаше. Искаше той да зареже тези надути сноби и да тръгне с нея. Но не можеше да го каже, просто не можеше.

— Не — само изсъска, завъртя се кръгом и си тръгна. Матиас не я последва. Повечето мъже не го правеха.

54

— Влез. — Елинор покани Том в стаята си.

Изглеждаше бледа, но овладяна.

— Трябва да поговорим — започна той.

— Щом искаш. Да седнем.

Те се отпуснаха на столовете.

— Защо изобщо си в Стокхолм? — попита той.

— Не съм сигурна, но много мислих. Паникьосах се. Ти изчезна. Исках да бъда тук.

— В Стокхолм? Или с мен?

— И двете. Нашият живот ми липсваше, мислех, че и с теб е така.

И той го мислеше. Беше сигурен, че знае какво е любовта и че иска само Елинор.

— Бях останал с впечатление, че си щастлива с Нилас.

— Аз също. Но после ти си тръгна и аз изведнъж усетих, че се задушавам в Кируна. Мислех само за теб и за живота ни. Имах чувството, че съм захвърлила всичките ни години заедно.

„Точно така направи“, понечи да каже той, но вече нямаше значение, не и за него.

Тя беше толкова съсипана в колата на връщане от приема, уморена, тъжна и пияна, както никога не я беше виждал. Едва на средата на пътя той почувства, че просто не става, че не може да заведе Елинор в дома си.

Затова обърна колата и я настани в апартамент в „Клариън Сайн“. И оттогава тя живееше там. Сама. Говориха ли, говориха. Елинор сякаш беше убедена, че просто ей така ще се съберат отново и че той би трябвало да е страшно щастлив. Само дето не беше.

— Ние… — започна той, но спря, не знаеше как да продължи.

Беше толкова трудно, имаше толкова много невидими нишки, които ги свързваха.

Но вече не, осъзна той, бяха се скъсали, една по една.

— За мен беше добре да дойда тук. Говорих с приятелки, пазарувах малко, участвах в някои неща. Наистина съжалявам, че ти изневерих. Не го заслужаваш. Трябва да го кажа. Толкова съжалявам!

— Вече няма значение — каза той и наистина го мислеше.

— Само аз съм виновна, не ти, искам да го знаеш. И си получих наказанието — добави тя и се усмихна криво.

— В смисъл?

— Че ми прости толкова лесно — каза тя с нещо в гласа, което никога преди не беше чувал от нея — горчивина. — Всичките ми приятелки казаха, че трябва да съм благодарна, само че аз се почувствах незначителна.

— Разбирам.

Може би това обясняваше защо той не изпитваше почти нищо към нея.

— Предполагам, че причината е в Амбра.

Том поклати глава. Беше убеден, че каквото и да станеше в бъдеще, връзката му с Елинор е затворена страница. Едното нямаше общо с другото.

— Дори не знам дали тя още ме иска. Не бях добър с нея.

— Но ти я искаш?

— Да — каза той простичко.

— Тя е силна. И умна.

Елинор се загледа в празното пространство. Беше красива. А той не изпитваше нищо.

— Нещата между нас не вървяха още преди Нилас, нали?

— Да.

Не го беше признавал досега. Но нещата наистина не вървяха, те не разговаряха, между тях имаше напрежение. На едно ниво той сякаш бе съзнавал, че е свършено. Елинор просто го беше разбрала много по-рано.

— Затова заминах за Чад. Не беше единствената причина, разбира се, мисията беше важна. Но имах нужда да се отдалеча.

— Дълго време бяхме важни един за друг.

— Да. И мисълта за теб ме държеше жив, докато бях затворник. Нарисувах някаква мечтана картина за теб и връзката ни. Когато се прибрах у дома, не исках да се откажа от нея, въпреки че ти беше продължила напред.

— Разбирам — кимна Елинор. — Съжалявам. Че се държах така. Може би мога да се оправдая с някаква закъсняла криза на трийсетте години?

— Аз също искам да помоля за прошка. Че се държах толкова странно, че те преследвах. Беше глупаво. Благодаря ти за търпението. И благодаря за Фрея, надявам се, че мога да я задържа?

— Разбира се. Отива ти да имаш куче.

— Ще кажеш ли на Нилас защо дойде тук? — попита той.

— По-добре да съм честна. Довечера летя обратно, с последния самолет.

— Късмет! — пожела той, но не предложи да я закара. — Заслужаваш да живееш с човек, който те обича с цялото си сърце.

— Ти също.

Том напусна хотелската стая. Свърши се. Окончателно.

55

Най-сетне Амбра беше бясна на Том. Гневът закъсня с три дни, но сега се събуди. Беше огромно облекчение вече да не се чувства като изоставена жертва, а като яростна и активна жена, помисли си тя, докато тракаше ожесточено по клавиатурата.

Том я беше ухажвал, изпращал цветя, купувал подаръци. Правиха невероятно много секс. В нейния свят това значеше нещо. А после избра Елинор пред нея.

Тя продължи да наказва клавишите. Том беше гадняр, имаше право да е бясна. Беше се опитала да го защити, а той й се нахвърли. Идиот. Натисна ентър, изпрати статията и веднага започна следващата. Гневът се изсипваше и в текстовете й, но никой не се беше оплакал, а и беше приятно да изразходва малко яд, докато пишеше за бити жени, убити жени и нелепи присъди за изнасилвания. Днес мразеше всички мъже. Погледна часовника. Още малко до обяд, установи и в същия момент получи есемес.

От Том. Какво искаше пък сега този идиот? Сърцето й заби, но това беше просто гняв, нищо друго. Точно така.

В приемната съм. Може ли да поговорим? Можеш ли да слезеш?

Застина със зяпнала уста. Как може да е толкова арогантен? Тя беше на работа, нямаше време за него. Не можеше просто да цъфне тук ида си въобразява, че тя ще дотича веднага. Написа ядно:

Върви на майната си.

Но после се разколеба, изтри го и написа:

Идвам.

Защото имаше нужда и да говори. Всъщност имаше много за казване.

Том все още мислеше за разговора сутринта. Беше погледнал Елинор в очите и беше сложил окончателен край на връзката им. Чувстваше се силен и искаше Амбра. Най-сетне бе готов да забрави колебанията, да избере нея. Беше се оказало толкова просто. Нямаше търпение да види изражението й, когато й кажеше. Чакаше я нетърпеливо, не обръщаше внимание на охранителите в приемната, които го поглеждаха крадешком. Ето я, слизаше по стълбите и непокорните й къдрици подскачаха.

Тя застана пред него със скръстени ръце:

— Какво искаш?

— С Елинор сложихме край.

— Аха. И?

Той сбърчи чело.

— Вече не я обичам. Свършено е — обясни.

Тя мълчеше. Стоеше със скръстени ръце и го гледаше като ядосан тигър. Той бавно започна да схваща, че може и да не е преценил правилно ситуацията.

— Ядосана ли си? — попита, но разбра, че е сбъркал с този въпрос, още преди тя да избухне:

— Дали съм ядосана? Ти ме заряза, овика ме и ме обвини, че си отмъщавам чрез вестника. И сега се появяваш просто така и искаш да си говорим? От цяла вечност избираш между мен и Елинор, но сега е твърде късно. Можеш да вървиш по дяволите.

— Амбра, съжалявам.

_ Съжаляваш? — викна тя пискливо. — Толкова си самодоволен! Чу ли? Самодоволен!

Почти изкрещя последната дума. Всички ги зяпаха. Том пристъпи към нея:

— Успокой се малко.

— Нямам желание да се успокоявам. Отивам си.

— Ако се вразумиш, ще ти обясня — каза той и я хвана за ръката.

Пляс!

Изобщо не го беше очаквал, но определено го усети. Амбра го зашлеви право през лицето.

— Какво… — заекна той смаяно.

Беше просто невероятно колко бърза се оказа. И силна.

— Върви по дяволите! — рече тя студено, завъртя се кръгом и си тръгна.

Том се скова.

Пазачите в приемната го гледаха със зяпнали усти. Звъняха телефони, но никой не им обръщаше внимание. Разните посетители във фоайето също зяпаха. Нямаше да преувеличи, ако кажеше, че срещата не мина по план. Реши да се прибере вкъщи и да прегрупира силите си. Гневно изгледа зяпащата публика и се въздържа да не разтърка буза, докато не излезе на улицата. Дявол да го вземе, наистина беше силна.

— Е, спокойно може да се каже, че този път прецаках всичко — заключи Амбра пред Джил.

Ръката я болеше, понеже беше вложила цялата си сила в плесницата. Мрачно мачкаше един розов лист, паднал от огромния букет на масичката в гримьорната на Джил в „Консертхюсет“. Наблюдаваше Джил, която се мъчеше да се измъкне от впитата концертна рокля. Асистентът Лудвиг се плъзгаше наоколо като русокоса сянка. Той взе роклята и я окачи на закачалка.

— Така му се пада. Трябва да зашлевяваме мъжете по-честичко. — Джил си махна обиците и всички гривни. — Чу ли поне малко от концерта?

Амбра поклати глава:

— Не, извинявай. Забавих се на работа. Дойдох след антракта, но не ме пуснаха. Макар че чух аплодисментите, явно са те харесали. Извинявай.

— Отдавна не си идвала на концерт. Щеше да е хубаво да дойдеш да ме чуеш поне веднъж-два пъти — каза Джил сковано.

— Съжалявам. Много неща ми се струпаха на главата. Пътуването до Кируна събуди цял куп отвратителни спомени, а и така се безпокоя за онези момичета, които живеят при семейство Свентин. А и тази история с Том…

Джил вдигна очи към небето.

— Вайкането няма да ти помогне. Казах ти, че не е за теб, признай.

Бузите на Амбра пламнаха. Разбира се, Джил не можеше да не й го напомни.

— Отивам да взема вази — обади се Лудвиг и косо погледна Джил.

Събра разни хартийки и целофани и ги остави насаме.

Джил си облече развлечена блуза и бяло плюшено долнище на анцуг.

— От собствената ми колекция е. Пристигна днес.

Джил имаше множество различни колекции, които твърдеше, че сама създава, но Амбра знаеше, че просто дава името си и после печели куп пари от тях — парфюми, бижута, бельо. Погледна тънкия светъл плюш.

— Трудно си представям да стоят добре на някой друг, освен теб. Може би на някоя анорексична блогърка.

— Да му се не види, Амбра, трябва ли винаги да си толкова неприятна? Първо закъсняваш, след това висиш тук и ми се цупиш. Само ръсиш негативна енергия. Стига си се чумерила, ела на себе си.

— Нямам сили да идвам на себе си. И мразя този израз.

— Ти мразиш всички изрази.

Вратата се отвори и Лудвиг се върна:

— Получила си цветя от принца и принцесата — показа той ваза с луксозни рози.

После ги снима и ги качи в инстаграм.

— Да ви щракна ли двечките? — предложи той и вдигна телефона.

Амбра поклати глава. Беше напълно изтощена, днес беше приключила смяната си, сега я чакаха пет свободни дни, пет сиви тъжни дни.

— Сестра ми не иска да я виждат с мен — заяви Джил.

Пак седна пред огледалото и започна да си реши косата с бързи движения. Напрежението се усещаше във въздуха.

— С тази прическа изглеждаш по-зряла, отива ти — проговори Амбра, опита се да замаже положението.

Джил спря и я изгледа особено.

— Какво? — попита Амбра.

Сега пък къде беше сбъркала?

— Нищо. — Джил продължи да се реши припряно.

— А какво става между вас с Матиас?

Амбра не искаше да задава въпроса, мразеше Матиас, защото той беше свързан с Том. Всъщност мразеше Том, но все пак…

Джил поклати глава:

— Между нас с Матиас няма нищо. Свършено е. Не си подхождаме.

— Мъчно ли ти е?

Джил стисна четката по-здраво.

— Не. Няма причина.

Амбра гледаше гърба й. Беше толкова красива. Нейната доведена сестра.