Думите му не звучаха никак убедително.

— Значи си влюбен до уши — заяви Том.

Матиас поклати глава:

— Нищо няма да излезе. Никога.

— Не, вероятно няма — съгласи се Том.

— А с твоите жени какво става?

Том го изгледа сърдито, вече съжаляваше, че му разказа за появата на Елинор.

— Не ми се говори — отвърна рязко.

— Свършено ли е между теб и Амбра?

Том се замисли. Искрено се надяваше да не е. Не можеше да си представи живота без нея. Беше едва ли не облекчение да осъзнае, че се чувства така — тя значеше толкова много за него; беше готов на абсолютно всичко за нея, без колебание би дал живота си. Но не отговори на въпроса на Матиас, на никого не му влизаше в работата. Просто продължи да прибира необходимото снаряжение. Накрая затвори чантата:

— Готови ли сме?

Вече се бяха преоблекли в тъмни дрехи. Безлични черни панталони, тежки ботуши. Якета без отличителни знаци. Бяха купили анонимна таратайка със зимни гуми, воден нагревател и мощен двигател. Сложиха крадени номера, после щяха да я дадат за старо желязо. Точно като едно време.

— Оръжия, оборудване, карти. Още нещо? — попита Матиас, докато се оглеждаше за последен път и оставяше портфейла и смартфона си на кухненската маса.

Том постъпи по същия начин. Щяха да носят само пари в брой. Колкото по-малко неща можеха да разкрият самоличността им, толкова по-добре.

— Това е всичко.

— Тогава тръгваме на юг — решително рече Матиас.

Щяха да започнат от Сконе и после да се придвижват на

север.

— Да, на юг, на война с троловете.

Пристигнаха в Сконе малко след полунощ. Навлязоха в малко село, намериха адреса и се приготвиха за дълго чакане в колата.

— Къде са момчетата? — попита Матиас.

Бяха изпратили двама от служителите на Том да наблюдават целите, да опишат ежедневните им действия и да проучат околността. Те щяха да стоят на пост, докато Том и Матиас изпълняваха същинската задача.

— На място са. Всичко изглежда спокойно.

В два часа Том и Матиас слязоха от колата. Прокраднаха се към къщата.

— Няма аларма — прошепна Том. — Почти ми липсва предизвикателството.

Вмъкнаха се за двайсет секунди. Бяха го правили и преди. Влизаха в къщите, измъкваха врага навън, справяха се с терористи, глави на кланове, местни разбойници. По-често обаче във военни зони, не в тихи селца. Някакъв си охранен бял мъж от средната класа не им беше в категорията. Вмъкнаха се в спалнята и извлякоха сънения мъж от леглото. Бяха избрали самотници, не искаха да рискуват да пострада невинен. Залепиха му устата, нахлупиха качулка на главата му, завлякоха го в кухнята, сложиха го на един стол и му овързаха ръцете и краката с тиксо. Почакаха, но отникъде не долиташе звук. Децата на мъжа бяха големи и учеха в чужбина, жена му го беше напуснала преди няколко години. Умна жена.

Матиас скръсти ръце, вторачи се строго през дупките в маската, която носеше.

— Е, Стиг, знаеш ли защо сме тук?

Стиг енергично заклати глава.

— Тук сме, за да си поговорим за присъствието ти в интернет. Не е много симпатично.

Стиг изкрещя нещо иззад тиксото. Матиас направи крачка към него и му смъкна качулката. Стиг млъкна рязко и се заоглежда отчаяно, очевидно беше свикнал той да има преимущество. Том беше видял жалбата за побой, подадена в полицията от последната му приятелка. Направил я на кайма. Случаят обаче бил изоставен.

— Сега ме слушай внимателно, Стиг. Ще изтриеш всичките си профили във форумите, във фейсбук и инстаграм. Точно така, знаем всичките ти тъпи псевдоними и ти никога повече няма да напишеш и ред, нито като коментари, нито във фейсбук, нито в някоя затворена група, нито в дебат, нито във форум, нито във видео. Една злобна дума и ние ще се върнем. И тогава няма да бъдем толкова нежни. Не толкова мили, колкото сме сега, ясно?

Стиг не помръдваше.

— Той разбира ли? — попита Матиас през рамо.

Том изсумтя. Матиас силно удари мъжа през лицето. Знаеше точно къде и как да удари и кръвта веднага шурна от носа на Стиг.

— Ясно? — повтори Матиас.

Стиг хълцаше и кимаше.

— Сега ще махна това. Ако извикаш… — Матиас извади пистолета от кобура и го размаха пред лицето на мъжа, което лъщеше от пот.

Матиас свали рязко тиксото от устата му.

— Ще се оплача в полицията — бяха първите думи на Стиг.

Матиас се обърна към Том и подбели очи. Този човек беше пълен идиот. Том взе бейзболната бухалка, удари я в дланта си няколко пъти, преди да я остави на масата. После извади пистолет за пирони от чантата. Едва се сдържаше да не се разсмее иззад маската, беше го купил от „Баухаус“, никога не би го използвал, не си падаше по изтезанията, дори над интернет тролове, но инструментът изглеждаше плашещо, а точно това беше целта. Матиас взе пистолета за пирони и го доближи до лицето на Стиг. Онзи нададе рев като животно в капан и по долнището на пижамата му изби мокро петно.

На лицето му вече не беше изписано никакво предизвикателство.

Това е хубавото при гаднярите — лесно се пречупват.

— От нас очаквай нулева толерантност, затова няма да имаш друг шанс — продължи Матиас, все така с пистолета на сантиметър от лицето на Стиг.

— Окей, окей.

— Ще пишеш ли още?

Стиг поклати глава.

— Защото иначе може доста да ти стъжним живота.

— Просто пиша каквото мислят всички. Живеем в демократична страна.

Том извади пистолета си от колана, пристъпи напред и го долепи до капачката на коляното му. Стиг изхленчи и Том впи очи в неговите, остави го да види ясно на какво насилие е способен.

Стиг припадна. Главата му клюмна.

— Какъв кретен, ще се удуши, ако виси така — промърмори Матиас.

Развързаха го, сложиха го да легне на една страна, събраха си снаряжението и напуснаха къщата също толкова тихо, както влязоха.

Редуваха се да шофират и се върнаха в Стокхолм точно преди сутрешния час пик.

— Днес на работа ли си? — попита Матиас и се прозя.

Том кимна. Щеше да поспи няколко часа, после щеше да отиде в „Лоудстар“.

— До довечера — каза, когато остави Матиас пред дома му.

Следващото им пътуване беше до Линшьопинг — къща от червени тухли, обкръжена от красиви заснежени живи плетове и с кабриолет беемве в гаража.

Срещата мина почти идентично. Стефан беше главен лекар и психиатър. Прясно разведен, без деца и любител на преследването на млади жени в интернет. Освен това редовно пишеше гадости по форумите за пациентите си мюсюлмани и подстрекаваше, под псевдоним, към избиване на паразитите. Под едно от имената си в най-четения форум се беше изфукал, че е пребил просяк и самотно дете бежанец по време на пътуване за уикенда до Стокхолм.

Когато махнаха тиксото от устата му, се разпищя като прасе на заколение и не млъкна дори когато Матиас му удари два бързи шамара един след друг. Лекарят продължи да бълва змии и гущери чак докато на Том не му писна и пак му залепи устата.

— На път съм да ти залепя и носа — промърмори той.

Матиас приседна на кухненската маса, като единият му крак се полюшваше, и изброи всички заплахи, които лекарят е отправил през годините. През това време Том вадеше различните инструменти и правеше всичко по силите си да изглежда като тотален садист, а лекарят, който бавно започваше да осъзнава сериозността на ситуацията, пребледняваше все повече. Когато Том извади моторната резачка, онзи най-накрая се предаде.

— Как ще разберем дали не продължават? — попита Том, след като оставиха съсипания доктор и се качиха в колата, за да се приберат в Стокхолм.

— Филипа е направила алгоритъм. Не могат да гъкнат, без ние да научим, а и ще им го напомняме редовно. Страшно е изобретателна, когато й се даде възможност.

— Законно ли е?

— Класифицираме ги като заплаха срещу демокрацията и терористи. Това ни дава доста свобода на действие. Капка в морето, но пак е някакво начало.

— Всички не могат да свършат всичко, но всеки може да свърши нещо? — предложи Том сухо.

— Именно. Поне тези типове са дигитално кастрирани за вечни времена. Приемам като лична мисия да се погрижа никога повече да не заплашат никого.

— Като говорим за лични мисии… Стори ми се особено бесен на доктора. Какво е направил?

— Заплашва Джил от години. Няколко пъти се е оплаквала в полицията. Например заплашвал да й отреже гърдите, също и да пусне в интернет домашния й адрес. Преди няколко вечери пред къщата й е стоял въоръжен мъж.

— Да бе!

— Да. Утре ще се разправим с двете богаташчета.

— Дотук всички бяха доста сговорчиви — отбеляза Том.

Ясно съзнаваше, че това, което правят, не е съвсем морално и че не бива да му е приятно. Но беше неописуемо хубаво да върши нещо.

— Да, невероятно е колко разумен става човек, когато му дойдат гости с бейзболна бухалка — съгласи се Матиас.

Следващите две посещения преминаха по подобен начин като първите, Том дори взе да се прозява, когато едното момче от Йостермалм се разциври. Ако не беше чел грубите сексуални заплахи и заканите да подпалят бежанския лагер, щеше да му стане жал за него. По задължение размаха под носа му и бокса, и пистолета за пирони, и моторната резачка, но беше явно, че това момче повече нямаше да посмее да се изказва отрицателно нито за жените, нито за чужденците.

— Според теб защо всички, които мразят жени, мразят и имигранти и хомосексуалисти? — зачуди се Том, докато се качваха в колата.

— Със сигурност има дълъг и интелигентен отговор на този въпрос, но краткият е, че са идиоти. Утре се заемаме с последния, след това, за съжаление, трябва да се връщам на работа.

— Аз също.

— Как върви в „Лоудстар“?

— По-спокойно е.

— Хубаво ли ти е пак да работиш?

— Да, много.

Том гледаше през прозореца към кишата и сивото небе. Отразяваше му се положително да ходи на работа, а и се получаваше неочаквано добре. Но това нощно занимание също беше супер. А като си помислеше за последното име от списъка, не можеше да не се подсмихне злобно. Чакаше с особено нетърпение тази среща. Не, не беше над тези неща.

57

За трети път в рамките на около месец Амбра кацна на ветровитото заснежено летище на Кируна, бързо измина краткото, но леденостудено разстояние от самолета до терминала и изтупа снега от ботушите си. Този път нямаше да напусне Кируна, без да е получила отговорите, които иска. Стисна здраво чантата си и излезе. Точно както миналия път, бе посрещната от снежна вихрушка, вятър, толкова леден, че едва се дишаше, и виещи кучешки впрягове. Автобусът отвори врати със свистене и тя се качи и седна до прозореца. Снеговалежът беше толкова силен, че шосето едва се виждаше.

Автобусът се разтресе и Амбра се хвана за предната облегалка. Гледаше навън, мислеше за момиченцата. Как ли се чувстваха?

Веднъж беше паднала в градината, навехна си крака. Есаяс и Ракел я накараха да стъпва на него, да върви. Така я заболя, че загуби съзнание. Когато се свести, пак я принудиха да се изправи, намазаха я с някакви кремове и се помолиха на Господ. Когато и това не помогна, й се накараха, задето не позволява на Бог да й помогне, докато тя лежеше на пода и плачеше. Училищната сестра я изпрати в болницата и рентгенът показа, че има фрактура.

Мисълта, че в този момент момичетата може би са подложени на същото — или по-лошо, — беше непоносима. Някога се беше чувствала толкова самотна и изоставена, че не можеше да го опише с думи. А после научи, че хората са знаели за ставащото, но не са си мръднали пръста — беше отвратително. Не можеше да намери утеха. Напротив, изпълваше я гняв. А също и мрачна решимост. Нямаше да остави нещата така.

Някак щеше да оправи всичко. Защото знаеше, че две деца страдат в дома на Есаяс и Ракел Свентин, и не можеше да си представи какво възнамеряват да правят заедно с екзорсиста. Не можеше да си затвори очите, нито да извърне поглед. Ако ще после да я уволнят — или да я убият, — пак щеше да направи всичко по силите си. Просто нямаше да позволи онова, което се беше случило с нея, да сполети и други.

Гледаше как вече до болка познатите табели и забележителности профучават край прозорците и след двайсет минути отново се настани в „Скандик Ферум“. Там я познаха и този път й дадоха друга стая, на по-висок етаж и с по-хубава гледка. В далечината се виждаше планината и през падащия сняг тя различи върхове, милвани от розово небе. След час щеше да се стъмни.

Взе новата си раница и новите си дебели ръкавици, закопча новото си зимно яке до брадичката. Чудо! Не трепереше от студ.

Този път беше напълно подготвена за Кируна.

Болницата се намираше недалеч от хотела и Амбра помоли да я упътят към отделението, където лежеше Елса.

Почука предпазливо на вратата, внезапно ужасена какво ли ще види. Ами ако Елса беше цялата в маркучи и кабели? Дали умираше? Дали беше неконтактна? Как щеше да се почувства? Но щом отвори вратата, страхът се стопи. Като видя кой идва, Елса засия като крайморски фар.