— Трябва да пробудим събратята си. Да пробудим онези, които живеят в грях — говореше Алто и от мрачния беззвучен старчески глас я побиха тръпки.

Беше толкова безрадостен, толкова неумолим. Лъхаше на средновековие, вечни мъки и пъкъл.

— Каквото е отвън, такова е и отвътре — продължаваше той и после поде дълъг и потискащ монолог за алкохола, дрехите на жените и различните пакости на дявола по земята.

Амбра погледна към часовника — беше минал цял час.

Лестадианките седяха с все по-ниско сведени глави. Някои подсмърчаха силно. Не беше чудно — автоматично се приемаше, че те, заради своя пол, са носители на греха. Уно Алто вече се беше развихрил. Думите не секваха и за миг, бяха като черен водовъртеж от напътствия, заплахи и омраза. Греховни дрехи, греховни градове, греховни съблазнителки. Грях, грях, грях.

— Тези извращения правят дявола по-силен. Той впива ноктите си в сърцето на грешника. Никой не е невинен, нито старците, нито жените, нито децата.

Мъжът млъкна. Беше трудно да се определи дали това е целенасочена театрална пауза, или просто имаше нужда си поеме дъх. Амбра се огледа. Как търпяха да слушат тези глупости?

Гласът отново проехтя в църквата:

— Трябва особено да внимавате за греха сред младите. Защото те се поддават по-лесно.

Сякаш слушаше Есаяс. Днес го нямаше, Ракел също, поне не ги виждаше, но като чуваше как говори Уно Алто за греха сред младите, се връщаше в онези дни.

В кухнята им имаше радио и веднъж тя беше завъртяла кръглото копче и беше хванала станция, на която пускаха и музика, и реклами. Така се беше заслушала в музиката, че не чу как Есаяс влиза.

— Какво правиш? Мръсна блудница, какви ги вършиш?

— Нищо. — Беше толкова уплашена, че гърлото й се сви.

— И лъжеш на всичкото отгоре. Пускаш греха в моя дом.

Ударът я улучи по бузата и я запрати върху един от кухненските столове. Тя се сви на кълбо.

Амбра си пое дъх и се застави да се върне в настоящето, в църквата, не в кухнята на Есаяс, където боят беше продължил цялата вечер.

Беше я обявявал за грешница толкова пъти, че частица от нея беше повярвала, че може и да е прав. Че вината е у нея. Но сега, докато слушаше приказките на Уно Алто за демоните и злото, виждаше цялата абсурдност. Да биеш дете, за да прогониш дявола. Да казваш на десетгодишно момиченце, че майка му е умряла, понеже е била обладана от зли духове. Що за Бог позволява такова нещо?

Амбра пак погледна часовника, вече минаваше вторият час. Уно Алто сякаш се доближаваше до края на проповедта си. Гласът му трепереше, лицето му беше почервеняло, от време на време размахваше юмрук срещу паството, сякаш за да подчертае още повече колко са покварени.

— Амин! — каза накрая.

— Амин! — повториха всички приглушено.

Амбра усещаше как гневът и решимостта й растат. Шестнайсетгодишни, наричани курви, жени, принуждавани да забременяват, страдащи сирачета. Някой трябваше да спре тези ненормалници — и защо това да не бъде тя?

След проповедта мнозина се наредиха на опашка, за да отидат при проповедника, да бъдат докоснати и благословени. Отново и отново Уно Алто се ръкуваше с мъжете. Жените стояха отстрани, покорни, тихи.

Амбра стана от скамейката, плъзна се в сенките и бавно тръгна през църквата. Никой не й обръщаше внимание. Така действаха в тази секта — игнорираха и обръщаха гръб на онези, които не принадлежаха към нея. Но игнорирането можеше да служи и като защита. Защото ако си тих, ако не вдигаш врява около себе си, сякаш не съществуваш.

На моменти заради особената акустика в помещението до ушите й долитаха части от тихи разговори. Фрази и изречения, които се разменяха, докато хората започваха да излизат, най-отпред жените с най-малките деца.

Амбра се спря зад една колона, видя как Уно Алто извади безкрайно стар мобилен телефон от джоба на сакото си. Интернет беше грях и никой лестадианец не притежаваше смартфон. Но в неговите старчески ръце и в съчетание със старомодните му дрехи дори този телефон изглеждаше като анахронизъм. Като че ли беше актьор в исторически филм и говореше по телефон в почивката между снимките.

Уно Алто се извъртя настрани и обърна лице право към Амбра, докато говореше.

Тя се прокрадна още по-близо, наостри уши.

— … трябва да го изпълним възможно най-скоро.

Тя се приведе напред, слушаше внимателно.

— От твоето описание, Есаяс, ми се струва, че дяволът ги е обладал. — Мъжът разтревожено поклати глава. — Да. — И после тишина, докато слушаше със сбърчено чело.

Дали говореше с Есаяс Свентин? Не беше изключено, нали ги беше видяла заедно на снимката.

Нетърпеливо и със свито сърце тя чакаше Уно Алто да проговори пак.

— Да, възможно е момичетата да се насъскват едно друго. Дяволът е лукав в това отношение. И е силен. Особено когато те са на прага. Знам, че се тревожиш. Аз също се безпокоя.

Той мълчеше и слушаше с мъдро изражение. Амбра все повече се убеждаваше, че говори с Есаяс Свентин.

— Да, звучи разумно. Точно тази поквара ги прави възприемчиви към греха. Направил си каквото си могъл. Но се нуждаеш от помощ. Знаеш ли подходящо място?

Съдбовна тишина, докато Уно мълчеше и кимаше.

За каквото и да говореха, беше ясно, че е нещо сложно и сериозно. Амбра успя да се приближи незабележимо още малко и почти подскочи, когато пак чу безизразния глас на Уно Алто, вече съвсем ясно:

— Да, мазето е подходящо. Може да отнеме много време, както знаеш, и не бива да ни безпокоят. Ако сатаната у тях е толкова силен, колкото казваш, трябва да сме готови за битка с демоните. Това е изпитание, братко, трябва да бъдеш твърд. Да, утре.

Уно Алто затвори.

Амбра се отдръпна зад колоната, опита се да осмисли чутото. Не искаше да повярва, че е истина, но както и да премисляше думите на мъжа, стигаше до едно и също заключение. Възнамеряваха да сторят нещо на момичетата, които живееха при Есаяс и Ракел Свентин. В мазето им, още утре. А най-лошото беше, че тя знаеше много добре какво планират. Беше го преживяла. Имаше го във всички религии. В най-меката си форма беше лек. В най-тежката беше насилие, което можеше да доведе до смърт чрез изтезание. Уно и Есаяс възнамеряваха да извършат прогонване на демони. Екзорсизъм.

60

Джил погледна дисплея на мобилния телефон. Пак личният й треньор. От вчера й звънеше като луд, но тя отново му затвори и пъхна ръка в пакета чипс. Току-що беше открила чипса с вкус на трюфели и днес нямаше да позволи нищо да застане между нея и него, камо ли пък свръхенергичният й треньор. Не желаеше да й четат конско, да я насърчават или съдят, не и днес.

Когато беше потисната, Джил ядеше. Мразеше хора, които си губят апетита и спират да се хранят в момента, в който се разтревожат. Толкова е несправедливо! Бяха същите, които все качваха снимки на сладолед и бонбони в инстаграм, а в действителност никога не ги ядяха. Изпадаха в паника, ако в устата им попаднеше нещо мазно или сладко. Джил обаче ясно си спомняше как беше гладувала като дете. Не, тя обичаше да си хапва.

Може би щеше да потренира малко вкъщи като компенсация. Някои хора го правеха.

Разпъна одеяло на пода, смъкна се долу, облегна крака на дивана и неохотно направи една коремна преса, преди да се откаже. Взе пакета чипс в скута си и продължи да яде. Ненавиждаше да е в такова настроение. Раздразнителна, кисела, негативна. Искаше да бъде позитивна, но не успяваше. Каза си твърдо, че Матиас няма нищо общо, след което пъхна цял юмрук в пакета чипс. По-добре, че се приключи бързо, и без това бяха твърде различни. Умислено сдъвка последните трохи.

Стигна до извода, че проблемът е в Амбра.

Как смееше Амбра да твърди, че тя използва парите си да контролира хората? Що за глупост, никога не е правила подобно нещо!

Нали?

Джил бършеше сълзите и размишляваше, опитваше се да бъде възможно най-честна със себе си. Дали беше скъсала с Матиас, защото той не се оставяше да го контролира? Дали беше използвала онова, което чу в онази ужасна вечер, като извинение да избяга от мъж, който отказваше да я остави тя да определя всичко?

Може би.

Ако щеше да мисли за такива неприятни неща, чипсът не е достатъчен, реши тя. С известно усилие стана от пода и отиде в кухнята. Извади от ултрамодерните си шкафове текила, Куантро, лайм, захарен сироп и кубчета лед. Взе хромирания си шейкър и си направи цяла кана ледена Маргарита. Взе чаша, пусна в каната резен лайм, малко сол, напълни чашата до ръба с ледената течност и се върна на дивана. Огледа се в огромната дневна.

Къщата беше твърде голяма за сам човек, но когато някога си бил беден, обичаш скъпи неща. Поне с нея беше така. Обичаше богаташката си къща, една от най-луксозните в цял Юршхолм. От време на време качваше снимки в инстаграм. Беше показала правените по поръчка бели дивани, скъпите килими, украшенията и нелепо лъскавата си кухня и феновете се радваха, даже я молеха за още. Да, работеше в странен бранш. Пресуши чашата, отиде в кухнята, пак си наля и се премести в друга част от къщата. Имаше две стаи, които никога не показваше публично, две лични стаи, които бяха само нейни. Работен кабинет с изглед към беседка с люляци и малък хол с ярки цветове, който беше мебелирала сама и не позволяваше на никой дизайнер да го доближи. Там държеше някои дребни вещи от Колумбия. Никъде другаде из къщата нямаше нищо подобно, пазеше тази част от живота си скрита. Тук пишеше песните си.

Отиде в кабинета, седна пред компютъра. Трябваше да работи, но нямаше вдъхновение. Свършено ли беше с нея? Погледът й се спря върху размазана снимка — моментална снимка в скъпа рамка. Тя и Амбра като тийнейджърки, сърдити на целия свят. В известен смисъл все още бяха сърдити на целия свят. Малката Амбра, помисли си тя и изведнъж й се доплака. Може би заради маргаритата. Двете бяха толкова различни. Джил се страхуваше до смърт да не стане зависима от други. Някой да не се опита да решава вместо нея — това беше най-големият й ужас. Да няма пълна власт над живота си. Но Джил знаеше, че Амбра мечтае да принадлежи към група, да бъде заедно с някого. Беше трудно да се определи коя от двете се чувства по-самотна. Продължи да пие, усети как мозъкът й започва да се замъглява. Лаптопът беше включен. Като скрийнсейвър се въртяха различни снимки от Колумбия. Тя размърда мишката, снимките изчезнаха, замени ги десктопът. Чу се пискливото пиукане на скайп. Някой се опитваше да се свърже с нея. Тя щракна върху иконката.

Беше Матиас.

Хм.

Отпи от питието си. Схруска леда. След дълго колебание взе компютъра в бялата дневна, нуждаеше се от сигурността на публичната част от къщата й. Сипа си още маргарита, седна и отвори скайпа.

Образът му се появи веднага, сякаш беше седял пред компютъра в очакване.

— Здравей! — поздрави я тихо.

Джил огледа стаята, в която седеше той. Редици папки и книги зад него, висок офисен стол.

— Къде си? — попита го.

— На работа. Ти как си?

Тя вдигна питието си:

— Поне чашата е наполовина пълна.

Той се засмя.

— Радвам се, че вдигна, не бях сигурен дали ще искаш да говориш с мен.

— Мхм.

— Исках да ти се извиня за онази вечер. Съжалявам за… ами, за всичко.

— Няма за какво — отвърна тя и осъзна, че е истина.

Какво й пукаше за клюкарстването на две ревниви вещици в тоалетната?

— Тази работа с двата месеца… — Той замълча.

Това също беше без значение. Ако трябваше да бъде брутално пряма със себе си, Джил много приличаше на него в това отношение. Тя също предпочиташе да сложи край, преди да са я оплели в мрежите си. Макар и малка част от нея да чувстваше, че не би имала нищо против Матиас Седер да я оплете. И на екрана беше хубав. Разрошена коса, умен поглед, строг костюм.

— Излизали сме само няколко пъти. Няма защо да ми даваш обяснения.

Той помълча няколко секунди, гледаше я замислено.

— Така ли гледаш на нас? Защото аз лично много бих искал да те опозная.

От тези думи нещо завибрира в гърдите й, сякаш се намираше на върха на влакче в лунапарк, което всеки момент щеше да се втурне надолу.

Отпи от чашата си, усети как лимоновият сок гъделичка бузите й. Като че ли й се искаше да приключи разговора. Обаче каза:

— Мога да си помисля дали да не се видим пак.

Пусна спирачките на влакчето и го остави да полети надолу.

При думите й Матиас се усмихна и ъгълчетата на очите му се набръчкаха. Изглеждаше блед и леко уморен, все едно е прекарал години на закрито. Тя се запита как ли ще изглежда загорял на слънцето и отпочинал. Дали слънцето ще изсветли още повече русата му коса. Усмихна му се.

— Кога? — попита той.

Не точно настоятелно, но енергично. Вече се готвеше пак да поеме юздите. Тя не се вбеси, но и не остана съвсем доволна.