— Харесвам те. Странният ти живот, тайните ти, това си ти. Тя изхлипа на гърдите му:

— И освен това съм почти сляпа.

Той я стисна по-силно, усети как се изпълва с нежност.

— Знам, виждал съм очилата ти.

— Възможно ли е да гледаш на мен като на проект? Защото имам много материал за подобряване?

— Не. Така си си идеална.

— Познаваме се само от месец.

— Знам. Но никога досега не съм се чувствал така.

— Как?

Май би могъл да се влюби в нея.

— Сякаш определените два месеца няма да ми стигнат. Искам да бъда с теб много по-дълго.

— Не знаеш нищо за мен — възрази Джил.

— Искам да те опозная. Но вече знам доста. Страхуваш се да не те изоставят. Мразиш да тренираш, обичаш шоколад и често си тъжна, макар никога да не го показваш.

Матиас я хвана за брадичката, вдигна лицето й, целуна я меко.

— Не мисля, че мога да обичам някого — промълви тя.

Той потри носа си в нейния.

— Обичаш Амбра.

— Да — съгласи се тя. — Но се скарахме ужасно.

— Братята и сестрите се карат.

Той го знаеше доста добре, имаше двама братя.

Джил поклати глава:

— Не и по този начин. Тя ми наговори отвратителни неща. Но и аз й казах някои ужасии. Ами ако не успеем да се одобрим?

— Нали се обичате, нали сте семейство?

Беше ги виждал заедно, знаеше колко държат една на друга.

Телефонът му звънна.

— Трябва да видя кой е — извини се той. — Технически погледнато, в момента съм на работа.

Извади телефона и погледна дисплея.

— Том е. Може ли да говоря?

Джил кимна. Хареса й, че я моли за разрешение, че го е грижа за нея, че е тук. Матиас отиде да се обади, а тя сложи пакет пуканки в микровълновата и направи цяла купа. Когато се върна, той беше сбърчил чело.

— Джил, кога за последно се чу с Амбра? — попита той. — Том пита.

Том Лексингтън, този проклет разбивач на сърца. Какво пак искаше от Амбра?

— Преди няколко дни. Защо?

— Не знае къде е.

Джил остави купата, жегна я безпокойство.

— Станало ли е нещо?

Матиас притисна телефона към гърдите си, покри микрофона.

— Той иска да дойде.

— Тук? — смая се тя, но после кимна.

Разбира се, че може да дойде, щом става дума за Амбра.

Половин час по-късно Джил пусна Том в дома си. Беше забравила колко е грамаден. Той изпълни цялото антре, внесе вътре студа и снега. Веждите му бяха сключени мрачно, но си беше обръснал брадата и изглеждаше много по-свеж. Джил неохотно трябваше да признае пред себе си, че вече разбира защо Амбра е влюбена в него. Да, беше влюбена, в това вече не се съмняваше. По дяволите, тя трябваше да се сети, трябваше да се отнесе с разбиране. Ами ако Амбра е направила някоя глупост? Ако нещо й се е случило… Джил се протегна към Матиас, силно стисна ръката му.

— Как така не си говорите? — Том звучеше ядосан.

— По-кротко — предупреди го Матиас.

Джил изви устни. Приятно й беше как я защитава. Глупаво и ненужно, но приятно.

Том кимна леко.

— Извинявай, не исках да бъда груб. Имаш ли някаква представа къде може да е отишла? Не си е вкъщи, не е на работа, не вдига мобилния.

_ Каза, че си й крещял и си я пратил по дяволите — не можа да се въздържи Джил.

Том стисна челюсти.

— Скарахме се. Реагирах твърде остро.

Джил си помисли, че е доста плашещ дори сега и не можеше да не се зачуди как ли е изглеждал, когато е реагирал остро. Но знаеше, че смелата й сестра не би се дала лесно.

Внезапно всичките й сестрински инстинкти се пробудиха, цялата обида беше забравена. Ако този тип наистина беше разбил сърцето на Амбра, Джил никога нямаше да му прости.

— Шефът й не знае ли къде е? — намеси се Матиас.

— Не, Амбра има няколко свободни дни. И не си е вкъщи. Пощата й е на купчина на пода в антрето.

— Последно като се видяхме, спомена Кируна — спомни си Джил. — Онова ужасно приемно семейство имало нови деца. Дали може да е отишла там?

Том помисли.

— Тя мрази Кируна. Мрази студа. Но не е изключено. Заради децата. Би било типично за нея. Ще се обадя в хотела.

Том проведе кратък телефонен разговор и после потвърди:

— Отседнала е във „Ферум“, значи е в Кируна.

Джил въздъхна с облекчение.

— Но все така не отговаря.

— Аз ще я набера — реши Джил, защото Амбра може би просто не искаше да говори с Том.

Само че изобщо не се чу сигнал свободно, попадна направо на гласовата поща. Джил изпрати есемес:

Обади ми се. Моля те!

— Онази жена, която тя интервюира в Кируна… Дали не знае нещо? — сети се Джил.

Погледна часовника, наближаваше десет и половина.

— Елса Свенсон. Добра идея — похвали я Том.

Намери номера с помощта на смартфона.

— Да се обадя ли? — попита Джил, но Том поклати глава и сам я набра.

Поне включи високоговорителя.

— Ало? — чу се бодър глас.

— Здравейте, казвам се Том Лексингтън, извинете, че ви безпокоя в този час.

— Няма нищо, и без това не мога да спя. Том ли казахте?

— Исках да попитам дали случайно знаете къде е Амбра. Нали я познавате?

— Да. Амбра е тук, в Кируна.

— Видяхте ли се?

— Да. — Дълго мълчание. — Но честно казано, започвам да се тревожа за момичето. Знаете ли, Том, звънях й, но не успях да се свържа с нея. Да, всъщност страшно се тревожа, тя отиде да говори с някогашния си приемен родител и сега я няма. Не знам какво да правя.

Джил усети как гърлото я стяга. Том благодари за информацията и затвори.

— Наистина е притеснена — отбеляза Джил.

— Сигурно няма за какво — успокои я Матиас, но не прозвуча убедително.

Амбра винаги е умеела да се грижи за себе си. Но в последно време беше променена. Ами ако напрежението й беше дошло в повече? Джил прехапа устни, усети как сълзите горят в гърлото й.

Том рязко скочи на крака. Очите му бяха по-черни от когато и да било.

— Какво ще правиш? — попита Матиас.

— Ти как мислиш? — Гласът му беше остър.

Матиас кимна:

— Обади се веднага щом научиш нещо.

Том си тръгна с широки крачки. Джил се загледа след него. Ама че дразнещ мъж!

— Какво ще прави?

— Ще иде да я търси.

— В Кируна? Откъде знаеш?

— Защото е такъв.

— Ама Кируна е ужасно далеч!

— Предполагам, че той вече има план.

Том отиде с колата до хангара, където стоеше хеликоптерът, който използваше понякога. Отвори, изключи алармата и влезе. Спря за момент. Вдиша познатия мирис на гориво, масло и метал.

Внезапно и без предупреждение въздухът сякаш изчезна, гърлото му се стегна, не можеше да си поеме дъх. Отдавна не беше получавал паническа атака. Затвори очи, опита да се успокои. Нямаше време за това. Не сега. Трябва просто да прогони тревожността, помисли си той мрачно и смъкна платнището. Погледна безмълвната машина, овладя тялото си, застави мускулите да се подчиняват. Последния път, когато се качи на хеликоптер, катастрофира. Още имаше белези от нараняванията, все още се будеше плувнал в пот от кошмарите за вонящо на бензин огнено море.

Един куршум беше улучил опашката. Снайперистът вече беше загинал. Хеликоптерът взе да се върти около оста си и катастрофата беше страшна. Разбира се, нормалната процедура не е да приемаш някого за мъртъв, не бива да изоставяш другарите си във вражеска територия, а ако са загинали, трябва да върнеш телата у дома. Но тогава цареше хаос и главната задача беше да измъкнат Изабел, затова го бяха оставили. Той ги разбираше. При подобни катастрофи обикновено нямаше оцелели, пожарът криеше рискове от експлозии. Но когато хеликоптерът падна на земята, седалката, за която беше вързан, изхвърча на близо петдесет метра от мястото и той оцеля.

Лицето и дланите му обгоряха. И по двете ръце имаше счупвания и му излязоха огромни синини от предпазния колан. Дълго се люшка между живота и смъртта в плен при разбойниците, след което ненадейно го продадоха на друга банда още по-долни бандити. Те обаче поне успяха да се свържат с Швеция и „Лоудстар“ и поискаха откуп. Застраховката му покри десетте милиона, които взеха.

Том овладя дишането си. Избърса потта от челото си. Не беше донесъл със себе си от Чад само посттравматичния стрес и паническите атаки. Беше му трудно и да лети. Тесните пространства го притискаха, изпитваше огромно нежелание да се връзва с колана. И звукът на витлото… Той потръпна. Но нямаше друг избор. Кируна беше на 1200 километра. Хеликоптерът се движеше със 180 км/час, чакаха го близо седем часа път с две презареждания. Тъй като щеше да лети през нощта, трябваше да се обади предварително да помоли да го чакат за презареждането. Щеше да се наложи да подкупи някои хора, трябваше да поддържа контакт с авиодиспечерите на различните летища по целия път. Стига да не получеше паническа атака, щеше да пристигне преди зазоряване. Освен това имаше предимството да може да кацне направо при къщата и да вземе моторната шейна.

Преговори си плана още един път, докато обличаше гащеризон и дебело яке и слагаше каската. Взря се в лъскавата машина. Опря длан върху извитото стъкло. Пое дълбоко въздух.

— Е, сега сме само аз и ти, звяр такъв.

61

— Ще подам жалба срещу вас за заплахи към длъжностно лице!

Началникът на социални грижи Ингемар Борг крещеше толкова силно, че Амбра трябваше да държи телефона на разстояние от ухото си.

— Никого не съм заплашвала, но трябва да проверите децата — опитваше се тя да говори спокойно.

Беше задала най-обикновен въпрос, въобще не го беше заплашвала или тормозила.

Но Ингемар Борг изобщо не искаше да говори за момичетата.

— Какво ви става? Разпространявате лъжи за нас. Ще говоря с шефа ви, ще се погрижа да ви уволнят, ясно ли е?

Да, да, кажи нещо, което не съм чувала хиляди пъти.

— Уно Алто е… — започна Амбра, но в отговор получи само електронна тишина. Ингемар Борг беше затворил.

Поколеба се дали пак да не го набере. Само че Борг, изглежда, беше излязъл от релси, тя не можеше да се надява на никакво съдействие от негова страна.

Погледна часовника. Джил беше звъняла снощи и й беше пратила есемес, но тя не беше събрала сили да й отговори. Обичаше Джил, но имаха твърде много неща да си изясняват, трябваше да почака. Когато приключеше, щеше да поговори с нея. И с Том, който също беше звънял, но не беше оставил съобщение. Той също трябва да почака, помисли си тя твърдоглаво. Вместо това се обади на Елса:

— Всичко наред ли е?

— Да, да, миличка — изчурулика Елса. — Всичко е наред.

Приключиха разговора и Амбра се опита да се отърси от странното усещане, че Елса крие нещо от нея. Нетърпеливо набра за пореден път полицията в Кируна, изчака поне двайсет сигнала свободно, преди да се предаде. И без това се съмняваше, че ще искат да й помогнат. Предишният им разговор не завърши с взаимно съгласие.

Забарабани с пръсти по волана на колата, която нае, чувстваше се толкова безпомощна. Какво да прави, по дяволите? Не познаваше никого в Кируна, освен една лежаща в болница старица. Почука още малко с пръсти, гледаше снега навън, опитваше се да състави план за действие. Мислите й пак се насочиха към Том, колебаеше се дали все пак да не му звънне, да види какво иска, но не й се щеше да чуе още лоши новини. Ами ако той просто искаше да облекчи нечистата си съвест? Или още по-лошо — ако й съобщеше, че все пак се е върнал при Елинор? Не, не сега, имаше си други проблеми за решаване. Я почакай… Амбра стисна волана при тази нова мисъл. Надигна се на седалката. Тарек! Всъщност познаваше още някого в Кируна! Фотографът Тарек.

Загледа се в снежния път и набра номера му.

Моля те, моля те, вдигни.

— Ало?

Да! Амбра подскочи на седалката от облекчение.

— Здравей, Тарек. Амбра Винтер се обажда. В момента съм в Кируна, можеш ли да ми помогнеш за нещо? Не е разрешено отгоре, може би е откачено, но се нуждая от снимки. Нуждая се от оборудването ти и от теб.

— Вярно е, звучи леко откачено. Ти звучиш леко откачена — рече той.

— Само че ти си ми длъжник, след като ме заряза в гей бара. Вземи и камерата. Изпрати ми адреса си и веднага ще те взема. Молятемолятемоляте.

Тарек се засмя:

— Девойка в беда. Дори аз не мога да устоя на това. Дай ми половин час.

Амбра успя да намери дома на Тарек и зачака нетърпеливо пред къщата. Той излезе, натовари оборудването си в колата, седна отпред и я прегърна бързо.

— Е, сега пък какво измисли?

— Финландски водач на секта ще извършва екзорсизъм на две малки момиченца, оставени на отглеждане при религиозни фанатици. Трябват ми снимки.

— Аха, нищо повече — въздъхна Тарек, свали си ръкавиците и се почеса по челото.