Постави я под прозореца и смъкна плата. Прозорецът беше вграден в стената и не можеше да се отвори. Тя заблъска по стъклото.

— Тарек! Ехо!

Дали Тарек се беше обадил в полицията? А дали му бяха повярвали? Пак затропа. Лицето на Тарек се показа зад стъклото.

Тя едва не се изсмя от облекчение, всичко щеше да се нареди.

— Момичетата са при мен. Заключени сме.

— Амбра, от къщата като че ли излиза дим. Можете ли да излезете? Трябва да побързаш.

Амбра усети безпокойство. Да не бяха запалили нещо някъде в къщата?

— Не, заключени сме.

Тя се обърна към стаята, видя ужасените лица на момичетата.

— Няма страшно — каза им твърдо.

Щяха да оправят всичко.

— Влизам — извика Тарек.

Лицето му се скри и след минута го чуха да дърпа бравата и да тропа по вратата.

— Избягаха, останахме само ние — извика той.

— Още ли гори?

— Опитах се да го изгася, но се разпространява твърде бързо. Възможно ли е старецът да е подпалил собствената си къща? Защо го прави?

Защото искаше да убие демоните. Защото я мразеше. Защото е изпаднал в паника.

— Трябва да излезете! Веднага! — извика Тарек.

— Не виждаш ли ключ? — попита Амбра.

Дълго мълчание.

— Не, никъде.

— Прозорецът — сети се Амбра. — Да разбием прозореца.

Тарек пак изчезна.

— Всичко ще се оправи — повтори Амбра и после Тарек пак се показа на прозореца.

Беше задъхан, изпотен. Тя го погледна в очите, почувства как паниката стяга корема й.

— Дръпни се — извика той.

В следващата секунда изрита прозореца. По пода паднаха парчета стъкло. Повя леден въздух.

— Излизайте, бързо.

Тя изведе момичетата едно по едно. Вдигна мършавите им тела през процепа, чу ги как изскимтяват, когато се порязаха.

— Хайде, Амбра — извика Тарек.

Само че беше невъзможно, тя го знаеше от самото начало, прозорецът беше твърде тесен за нея.

— Пожарната идва — каза той.

— Какво гори?

— Мисля, че някакъв диван. Пуши страхотно. Но скоро ще дойдат.

— Да. Трябва да свърша нещо, да потърся някакви доказателства. Тарек, обещай, че няма да влизаш. Димът е смъртоносен. Обещай.

— Недей така, Амбра!

— Обещай.

— Обещавам.

— И предай на Джил, че я обичам. И че знам, че и тя ме обича.

Джил трябваше да го знае, трябваше да знае, че не й се сърди.

— Амбра, не се предавай, пожарната идва. Всичко ще е наред.

В същия момент се чу експлозия. От горещината прозорците се бяха пръснали. Огънят вече щеше да се нахрани с кислород.

Тя не се беше предала, но се опитваше да гледа реалистично, макар от паниката гласът й да трепереше.

— Как са момичетата?

— Добре са. Какво става? Откри ли нещо?

Тя се огледа из така познатото помещение. Каква ирония! Отново да е заключена в омразното мазе.

Плъзна поглед по грубите лавици. Не виждаше нищо, нищичко, с което би могла да отвори вратата. Разкъса един кашон, вътре имаше само стари вестници. Наистина ли щеше да умре сега? Това ли беше всичко? Беше спасила момиченцата, това беше хубаво. Но й се искаше да беше постигнала повече, да беше станала нещо повече. Не искам да умирам!

Трябваше да каже на Тарек да предаде и на Том, че го обича. Ако не беше изпуснала телефона си навън, щеше да се обади, разбира се. На Том. На Джил. И на Елса. Може би дори на Грейс. Но за друг не се сещаше. Трагично. Чу истерично хълцане и осъзна, че идва от нея.

Забеляза малка кутия, покрита с прах, забравена в един ъгъл. Струваше й се страшно позната. Вгледа се по-отблизо. Възможно ли беше? Кутията, в която държеше нещата на мама и татко? Есаяс беше казал, че се е загубила, но явно я е откраднал, задържал я е и ето я сега тук.

Тя вдигна капака и се вторачи в съкровищата вътре. Видя лицата им на старите снимки. Докосна брачните халки и кадифената торбичка с… Напипа малкия несесер. Несесерът на татко със старинните часовникарски инструменти. Отвори го. Вътре имаше малък нож и дребни отвертки. Взе най-дългата, пъхна я в ключалката, закашля се, опита се да отключи, потта се стичаше в очите й. Изкрещя от безсилие, дълбоко си пое дъх и разбра грешката си. Димът навлизаше при нея. В мига, в който ключалката изщрака, тя усети как зрителното й поле се замъглява и рухна върху кутията.

62

Том беше получил от Елса адреса на къщата, където се намираше Амбра. Беше приземил хеликоптера в снега, взе шейната и потегли натам. Дали не надушваше дим?

Натисна газта до дупка, надигна се да мине през неравностите по пътя и приближи къщата. Прозорците бълваха гъст черен дим. Той изключи двигателя и чу сирени — много, много далеч.

Посрещна го Тарек, запъхтян и омацан в сажди, сякаш остарял с десет години. Две мръсни и окървавени момиченца стояха зад него. Том се огледа.

— Къде е Амбра? — попита с безумна надежда тя изобщо да не е стъпвала тук.

Разбира се, това беше изключено.

Тарек поклати глава, лицето му беше като вкаменено:

— Остана вътре. Заключена в мазето. От няколко минути не я чувам и е тъмно като в рог. — Той поклати глава.

Том погледна към къщата. Пушекът се усилваше.

— Къде? — попита само.

— Стая в мазето. Опитах се, честна дума. Но вратата беше заключена и не успяхме да я отворим, тя каза, че пак ще пробва и след това просто изчезна. Виках, но нищо. Пожарната идва. — Той зарови лице в ръцете си.

Том изтича до шейната и взе одеяло от багажника. Втурна се към къщата.

— Не влизай! — изкрещя Тарек.

Но Том нямаше избор.

Баща му го казваше. Беше пълен с цитати и поговорки, имаше подходящ за всеки случай. Обикновено Том изобщо не го слушаше. Но си спомняше как пиха бира при последната им среща. Баща му пи малко повече от разумното. „Том, когато искаш нещо, което никога не си имал, трябва да направиш нещо, което никога не си правил. И ако не си готов да рискуваш всичко, за да го получиш, може би не го искаш достатъчно силно. Разбираш ли?“

Том погледна горящата дървена къща. Въпросът беше: какво беше готов да рискува, за да получи Амбра?

Отговорът беше прост.

Всичко.

Затова метна одеялото на главата си и го вдигна пред устата. Приведе се и изкрещя в пълния мрак:

— Амбра!

Никакъв отговор. Пушекът му стигаше до кръста, затова, все така приведен, се втурна вътре. Нямаше да излезе от тази къща без нея, това беше. Като по чудо намери стълбите към мазето. Почти полетя надолу, усети как пушекът го следва като виещо се черно чудовище. Затаи дъх. Тарек беше казал, че е в стаята в дъното, затова изтича дотам и стигна до заключената врата.

— Амбра! — изкрещя, макар да не очакваше отговор.

Гърлото и очите го дразнеха. Оставаха му броени секунди.

Блъсна вратата. Нещо я спря отвътре — там лежеше Амбра. Том се наведе, уви безжизненото й тяло в одеялото, вдигна я и хукна обратно по стълбите. Белите му дробове горяха. Най-сетне изскочи навън. Падна на колене, пусна я и се просна по гръб до нея, лежа така няколко секунди, като пълнеше дробовете си с въздух. Господи, беше успял! През всичките си години като командос не беше правил нещо и наполовина толкова откачено. Не бива да влизаш в пожар. Никога. Но той оцеля. Да му се не види! Избухна в смях и после така се закашля, че повърна. До него Амбра също се разкашля. Имаше няколко драскотини по лицето и беше покрита със сажди, но беше жива. Беше същинско чудо.

Той извъртя глава към нея.

— Том? — изграчи тя и това беше най-прекрасният звук, който беше чувал в живота си. — Какво правиш тук? — попита тя и пак се закашля.

— Знаеш ли къде се намираш? — Той се надигна на коляно и отметна косата от саждивото й чело.

— Кируна. Избухна пожар. Момичетата?

— Добре са.

— Наистина ли си тук? Защо?

— Не си вдигаше телефона. Разтревожихме се.

— Вие? Кои?

Той я погали по челото, не можеше да спре да се усмихва. Тя беше жива. Облекчението беше като наркотик, беше напълно замаян и му идваше да се смее на глас.

— Сестра ти. И Елса. Тя ми каза, че ще идваш тук, безпокоеше се за теб. Аз също.

— Пак ли ми спаси живота?

Той кимна.

— Долетях от Стокхолм, понеже Елса ми се стори страшно разтревожена.

— Ясно. Извадила съм късмет. — Тя изтри лицето си с длан.

Над тях засвети Северното сияние.

— Аз извадих късмет. Амбра, оби…

Но Амбра беше забелязала Тарек и взе да му маха и да сочи:

— Снимай! — викаше тя. — Тарек, снимай!

Мигът отмина, но Том се зарадва, че Амбра явно си е все същата. Помогна й да се изправи. Сред пожара избухваха експлозии и Том си помисли, че сякаш адът се е отворил.

Районът около къщата се беше напълнил с народ, беше пристигнала пожарната, бърза помощ, полицията.

— Ела — хвана я той под ръка, подкрепяше я. — Искам да те прегледат, да се уверят, че си добре.

— Добре съм — запротестира тя с дрезгавия си от пушека глас.

— Направи го заради мен — помоли я той и тя кимна.

Отидоха до линейката, където вече превързваха момиченцата. Амбра седна при тях. Том гледаше, докато една сестра осветяваше зениците й с фенерче, мереше кръвното налягане и преслушваше дишането й, а накрая й даде кислородна маска. Той не позволи да го прегледат, чувстваше се по-жив от когато и да било, но прие кислородната маска.

— Защо не пръскат вода? — кимна Амбра към пожарникарите, които просто стояха и гледаха.

— Няма как, толкова е студено, че водата замръзва в маркучите. Ще я оставят да изгори.

— Още по-добре — заяви Амбра.

Пристигна черен автомобил. Рязко наби спирачки и навън изскочи жена. Като че ли беше с пижама под якето.

— Лота! — възкликна Амбра глухо и прегърна момичетата през раменете, придърпа ги покровителствено към себе си.

— Дойдох веднага щом чух — каза Лота задъхано.

Амбра присви очи. Изглеждаше като тигрица, чиито малки са в опасност.

— Вече имам доказателства. Сега сте длъжни да ги преместите в друго семейство.

Момиченцата се притиснаха към нея.

— Имам още по-добро решение. Открих майка им. Здрава е и копнее да ги види — каза Лота и гласът й потрепери. — Ще докладвам за станалото. Но първо момичетата ще се приберат у дома при майка си. — Тя погледна Амбра в очите. — Благодаря ви! И извинете, че не ви повярвах. Обещавам ви, кълна се, ще поправя всичко.

И беше искрена.

— Ще пиша за това — каза Амбра и гласът й прозвуча предупредително.

Том не можа да се сдържи, усмихна се. Амбра беше великолепна, когато се бореше на страната на безпомощните.

— Пишете — кимна Лота. — Аз ще помогна.

— С имена?

— С каквото поискате.

— Те страдаха достатъчно — въздъхна Амбра.

— Съгласна съм.

Амбра изгледа жената скептично. Том пък гледаше жената, чийто живот беше спасил два пъти. Нямаше нищо, което не би направил за нея. Буквално беше минал през огъня за нея. Някой там горе очевидно смяташе, че той я заслужава. Сега се надяваше, че ще може да използва остатъка от живота си, за да го докаже на нея.

63

Амбра беше в офиса на „Афтонбладет“ пред компютъра на онлайн редактора. Адреналинът плъзна по вените й.

— Готова ли си? — попита Грейс, която стоеше до нея. Ръцете на Амбра настръхнаха. Откакто започна работа като репортер, беше публикувала хиляди статии. Тази обаче беше различна.

Тази беше голяма.

От пожара насам Амбра работеше, кажи-речи, нонстоп, беше започнала да пише още на мястото. Имаше няколко ожулвания на челото и беше цялата схваната, но иначе се измъкна невредима. Раздразнено гърло и болка в дробовете, но без дългосрочни последици. Веднага след като отговори на въпросите на полицията, седна и писа цяла нощ. Говори с момиченцата — които, между другото, се казваха Сири и Симоне; чу се по телефона с майка им и после се прибра в Стокхолм. През последните денонощия беше спала четири-пет часа, написа няколко кратки текста и работи по големия репортаж. Но не усещаше умората, беше като надрусана с ендорфини и вълнение.

— Значи пращаме — кимна Грейс на онлайн редактора. След секунда репортажът й излезе на заглавната страница.

В същия момент електронни съобщения потеглиха към всяка новинарска агенция по целия свят, към всички телевизии и вестници в Швеция. Към мобилните телефони и компютрите на читателите.

Клик, клик, клик…

Няколко секунди мълчаха. Наслаждаваха се на мига. Без съмнение това беше най-добрият текст, който Амбра бе писала някога. Когато започна да се рови надълбоко, попадна на безброй нередности. Родители и деца, систематично държани разделени, пострадали деца, живели в мизерия и изложени на тормоз. Това беше важно разкритие, сензационна история с фантастична драматургия — две беззащитни момиченца, пренебрегнати от социалните служби. Чудатата история с екзорсиста. Зверствата на семейство Свентин, които продължаваха от десетилетия. Оставката на шефа на социалните. Интервюто с биологичната майка на момичетата, връщането им при нея, щастливият край. Беше класическо журналистическо разследване, което щеше да промени животи и закони.