Амбра и Грейс се спогледаха, споделяха усещането, че са свършили нещо значимо. Амбра беше на път да припадне от недоспиване, беше некъпана и напрегната. Но се гордееше. Грейс й кимна с уважение. За секунда Амбра се почувства непобедима.

А после всичко се върна към обичайния си ход. В крайна сметка това беше новинарска редакция; новините не спираха ни денем, ни нощем. Грейс се отдалечи, а Амбра се зае с писането на следващата част от поредицата репортажи, които озаглавиха:

„АФТОНБЛАДЕТ“ РАЗКРИВА:

СЕКТАНТСКИ ЕКЗОРСИЗЪМ НАД ШВЕДСКИ ДЕЦА

Телефонът й извибрира — Елса й пращаше съобщение:

Изписаха ме от болницата. Всичко е наред. Ще прочета статията ти. Прекрасна си.

Амбра й изпрати сърчице. Беше се почувствала морално задължена да опита да се възмути, че Елса е излъгала Том безсрамно, но просто нямаше как. Ако Том не беше дошъл в Кируна, сега тя нямаше да бъде тук.

Не беше успяла да поговори с Том, след като той я спаси от горящата къща, само размениха няколко кратки есемеса — а това беше безкрайно дразнещо.

Тя го беше прекъснала, докато той й казваше… нещо. Идваше й да заудря глава в бюрото. В момента, в който се развика на Тарек, осъзна какво се кани да й каже Том. А после беше твърде късно и тя не събра смелост да попита: „Стори ми се, че ми казваш, че ме обичаш, вярно ли е?“. Може просто да е изскочило неволно от устата му насред целия хаос. Тя беше пъзла и се срамуваше от това. Но по-добре пъзла, отколкото отхвърлена.

Отвори имейла, погледна писмата. Имаше някои критични читатели, но повечето я хвалеха. Получи се мейл и от Лорд_Брутал900. Тя се поколеба, но после го отвори:

Четох статията ти. Беше добра. Моля за извинение за всичко, което ти причиних, държах се ужасно. Няма да се повтори. Съжалявам.

Прочете съобщението два пъти. Нищо не разбираше. Вдигна очи и срещна погледа на Грейс.

— Чу ли, че Дан Першон иска да говори с теб? — подвикна тя.

— За какво?

Да те викат при големия шеф никога не вещаеше нищо добро.

Грейс само сви рамене и извърна лице.

Амбра затвори непонятния мейл и неохотно тръгна към ъгловия кабинет на Дан Першон. Гордееше се със свършеното. Ако той възнамеряваше да я изрита, поне щеше да си тръгне с високо вдигната глава. Решително почука на стъклената врата.

— Влез!

Амбра докара невъзмутимо изражение на лицето си и отвори вратата на луксозния офис, където беше влизала един-единствен път.

Дан Першон й махна да седне, говореше с някого по телефона.

— Доста си се потрудила — започна той, след като затвори.

— Да — отвърна тя само.

Похвала ли беше това, или критика? Не че имаше нещо за критикуване. Репортажът беше безупречен. Силен. С патос. Конфликт между малкия човек и държавата. Перфектната сензация. Идваше й да затропа нервно с крак, но се удържа, поизправи рамене. Тръгни си с високо вдигната глава.

— Грейс иска да го разтеглим няколко дни — продължи той.

— Да.

Дан се облегна назад на въртящия се стол и сплете пръсти.

— Не знам дали си чула, но в „Разследвания“ се отваря свободно място.

Тя го погледна смутено. Какво правеше той? Дали искаше да я дразни?

— Чух — каза неутрално.

— Говорих с шефа на отдела. И двамата сме на едно мнение. Мястото е твое, ако го искаш. Трябва да се гордееш със себе си, „Афтонбладет“ се нуждае точно от хора като теб.

— Не като Оливер Холм? — изтърси тя, преди да успее да си затвори устата.

Дан изглеждаше объркан.

— Не, това никога не е било на дневен ред, доколкото знам.

Той взе някаква плоска опаковка и извади четвъртита дъвка.

— Никотинова дъвка — поясни и я пъхна в устата си. — Отказах цигарите, ужасен навик. Е, това е. Трябва да си насрочим среща, за да съставим дългосрочен план. Желаем да те задържим в „Афтонбладет“, няма да губим една от звездите си заради конкуренцията. Така че ще трябва да обсъдим заплата, бъдеще и развитие. Как ти звучи?

— Звучи отлично.

— Добре тогава. Секретарката ми ще ти запише час. Това ми харесва. Искам повече жени в сайта. Живеем в нови времена, трябва да вървим в крак с тях. Да пишем повече за рака на гърдата и за тормоза над жени. Сещаш се. Повече феминизъм.

Амбра прие като лична победа факта, че се въздържа да не коментира това изказване.

След няколко минути тя излезе от кабинета на Дан, усмихваше се по целия път до бюрото си. Грейс вдигна очи:

— Добре ли мина?

— Доста — отвърна Амбра безгрижно.

— Браво, но сега трябва да работим. Затрупани сме с обаждания.

— Заради моята статия?

— О, да. Заради нея. Да действаме.

Чак към три часа Амбра успя да отскочи до тоалетната за първи път. Взе със себе си телефона и погледна профила на Джил в инстаграм. Тя беше на турне в Норвегия. Амбра написа коментар под снимката и добави сърчице. Почака.

Телефонът иззвъня.

— Съжалявам — започна направо Джил.

— Аз също. Можеш ли да ми простиш?

— Разбира се, но слушай, имам малко работа, трябва да бягам. Благодаря, че ми писа.

— Благодаря, че се обади.

Амбра остана на тоалетната. С Джил отново бяха сестри. Това беше нещо ново — можеха да се карат, да си наговарят ужасни неща, но после да се одобряват. Може би другите хора се учеха на тези отношения автоматично, знаеха, че е човешко да се държиш глупаво, и си прощаваха, за нея обаче беше направо революционно. Вероятно и за Джил. Тя си изми ръцете и се върна на бюрото си.

Към шест часа вечерта Амбра забеляза, че Грейс я гледа умислено. В седем и петнайсет тя дойде при нея:

— Работното ти време свърши преди петнайсет минути. Прибирай се.

— Ама… — Амбра изобщо не искаше да се прибира, а и Грейс никога нямаше нищо против тя да работи извънредно.

Сега обаче лицето на Грейс беше твърдо:

— Това е заповед. Тръгвай.

Докато стоеше в асансьора, Амбра усети колко е изморена. Избягваше да поглежда в огледалото, знаеше, че има грамадни сенки под очите, че е изцедена и има леко маниакален вид от прекалено многото кафе и прекалено малкото… ами, всичко друго, от което се нуждаеше. Закопча си якето и притисна чантата с лаптопа плътно до себе си.

Отвън стояха няколко от готините типове. Пушеха в студа и изглеждаха някак изгубени, откакто водачът на стадото ги беше изоставил. Амбра ги подмина, позволи си злобен беззвучен смях. Беше ги сложила в малкия си джоб. И то с репортаж за жени и деца. И им беше откраднала под носа най-атрактивната работа в целия вестник. Ура за Амбра Винтер! Искаше й се да имаше с кого да го отпразнува.

— Здравей! — чу познат тих глас.

Амбра спря рязко. Реши, че от преработване и недоспиване получава халюцинации.

Само че наистина беше той.

Том.

Стоеше тук. Пред нея. В Стокхолм. И изглеждаше както винаги. Фантастично красив. Едър и облечен в черно, впечатляващ и мъжествен.

Спогледаха се.

— Здравей! — промълви тя накрая и се зачуди дали го е казала така задъхано, както се чувстваше. — Не знаех, че си в Стокхолм.

— Имаш ли време да си поговорим?

— Откъде знаеше кога свършвам работа? — почуди се тя, но после се сети. — Грейс?

— Да.

— Можеше да се обадиш. Или да пишеш.

Той сви рамене. Стоеше поне на метър от нея и все пак Амбра сякаш го усещаше по себе си, върху себе си. Топлата му кожа и мириса му. Твърдата черна коса под пръстите й, наболата брада върху бузата й. Какво искаше той? „Да си поговорят“? Какво значеше това?

Том вдигна ръка, държеше ключове за автомобил:

— С колата съм, какво ще кажеш?

Тя кимна. Той й отвори вратата. Якетата им се потъркаха едно в друго, когато тя мина покрай него, Амбра затвори очи, вдиша добре познатия аромат и после се настани на предната седалка. Том заобиколи, влезе в колата, запали двигателя и потегли.

— Къде отиваме? — попита тя, когато видя, че поеха към Кунгсхолмен.

Истината беше, че се чувстваше твърде уморена да води сериозни разговори, твърде мръсна и твърде изтощена от работа. А и той мълчеше, беше потънал в себе си.

— Том, аз…

— При мен — отвърна той кратко.

Амбра се загледа през прозореца, не знаеше какво повече да каже.

Том паркира, слезе и й отвори вратата. Тя го последва във входа и после в асансьора. Качиха се високо, високо горе. Въздухът в малката кабина беше толкова тежък, толкова спарен, че тя едва дишаше. Том протегна ръка към нея, буквално я удари ток, тя се наведе към пръстите му. В този момент асансьорът спря и ръката му увисна във въздуха.

Том й направи път да мине първа и й се стори, че той си пое дъх, когато минаваше покрай него. Не разбираше тази странна атмосфера.

Том отключи пътната врата, на която пишеше „Лексингтън“, взе връхните й дрехи, окачи ги, влезе навътре в апартамента и каза:

— Това е холът.

— О! — възкликна тя, като видя прозорците.

Отиде при тях, докато той палеше свещи в големи фенери. Прозорците бяха високи, с ниски первази. Никакви растения, никакви завеси, като цяло стаята беше гола. Но не студена, просто сдържана и мъжествена, точно като Том. И гледката към канала и двореца Карлберг, към града в далечината и проблясващите градски светлини беше прекрасна.

Тя се обърна.

— Невероятно красиво е — въздъхна и се запита дали той е живял тук с Елинор.

Нямаше такова усещане. Тук нямаше нищо женствено. Този апартамент навяваше мисли единствено за Том. Лавици с книги, големи модерни мебели, възглавници и одеяла, които изглеждаха чисто нови. Тя подуши въздуха.

— Нещо ухае страхотно — забеляза и червата й изкъркориха.

— Предположих, че ще си гладна. Скоро ще е готово — отвърна той.

В единия край на хола имаше висок плот, а зад него се виждаше кухнята. Том се скри зад плота, отвори голям хладилник и се върна с ледена бира. Пръстите им се докоснаха, когато й я подаде. Тя я прие. Не искаше да се надява. Но все пак… Така щеше да бъде, ако имаше някого в живота си, мъж като Том. Някого, при когото да се прибира вечер, който й готви, който пали свещи и й носи студена бира. Това бяха опасни фантазии — да иска да бъде важна за някого. Гледаше го, взираше се в тъмните очи. Изглеждаше сериозен, почти строг и тя нямаше представа за какво мисли и какво чувства. Надигна бирата към устата си, отпи. Каквото и да се случеше тази вечер, щеше да запомни хубавото. И да си припомня, че е компетентна професионалиста, уважаван журналист. Че може да преживее всичко. Избърса си устата с опакото на ръката.

— През последните дни мислих много. За нас — започна той.

Тя пак кимна, пак надигна бирата и искаше и не искаше да слуша.

Том се почеса по брадичката, наболата брада тихо остърга дланта му.

— В последно време… Месеците след Чад, в Кируна, всичко с Елинор беше… не знам как да го нарека. Беше тежко.

Млъкна.

— Да — кимна тя, цялото й тяло беше като сковано в лед.

Сериозният глас на Том, непроницаемият поглед. Това не вещаеше нищо добро. Постъпи така глупаво, като дойде тук, позволи си куп очаквания и надежди. Отпи още една глътка, помисли си, че щеше да е по-добре да й беше пратил есемес.

— Амбра, съжалявам, ако съм те наранил. Знам, че те нараних.

— Наранихме се взаимно — отвърна тя и се зарадва, че гласът й прозвуча толкова спокойно, толкова неемоционално.

Това беше тя. Неемоционалната Амбра Винтер. Пак отпи. Нискоалкохолна бира. Дори нямаше да може да се напие.

— Все пак съм доволен, че Елинор се появи онази вечер — заяви той.

Супер, много се радвам за вас.

Том продължи:

— Страхувах се от чувствата, дълго време ги потисках. След Чад, но и преди това. Когато те срещнах, Амбра, се пробудиха толкова чувства, че не можех да се справя с тях и се уплаших. Взех го за знак, че съм зле. Толкова силни чувства можеха да бъдат единствено знак, че нещо не е наред.

— Няма нужда да обясняваш.

— Искам да обясня. Трябва да го кажа на глас. Нищо не се е случило между нас с Елинор, трябва да го знаеш.

— Така ли?

Тя искаше да му вярва, но… Том твърдо поклати глава.

— Да. Нищо. Свършено е, при това от дълго време. Не искам Елинор. Искам теб. Само теб. Мисля, че го искам от първата ни среща.

— Наистина? — учуди се тя, спомни си първата им среща.

Том се усмихна леко.

— Е, може би втората или третата. Но никога не съм се чувствал така. Звучи клиширано. И слабо. Но си загубих ума по теб. Дори не знаех, че мога да се чувствам така. Толкова е различно от всичко, което съм преживявал, затова ми отне време да го проумея.

Глупавото й извън логично сърце заби бясно в гърдите.

— А сега си го разбрал? Така ли? — изясни си тя.

— Да. Права беше. Бях самодоволен. И Матиас ме нарече така, също и злопаметен. Но ще се променя. Искам да продължим да се виждаме. Да бъдем заедно.