Тя пак надигна бирата. Дишаше, опитваше се да мисли.

— Амбра? Кажи нещо.

Погледна го право в очите. Изправи гръб, отметна глава. Беше решаващ момент.

— И аз имам да ти казвам нещо.

Лицето му помръкна.

— Да?

Тя събра кураж. И после скочи в пропастта.

— Обичам те — изрече.

Може би прозвуча сковано и тържествено. Но думите бяха необичайни за нея, никога не ги беше казвала на никого. Никога. Двете с Джил не употребяваха тези думи, а друг нямаше.

Реши, че трябва да се усъвършенства. Да бъде смела не само в работата, но и в личния живот. Да се осмелява да показва любов, да се осмелява да се разкрива, да поднася сърцето си.

— Обичам те, Том — повтори и странното беше, че се оказа приятно да го произнася.

В крайна сметка това изпитваше и нямаше защо да го крие. В известен смисъл вече не беше свободна. Обичаше го и беше негова.

— Каквото и да изпитваш ти и каквото и да стане занапред, това е положението.

Том Лексингтън, мъжът, който толкова рядко се усмихваше, се ухили до уши.

— Радвам се. Защото и аз те обичам — отговори.

Сърцето й подскочи щастливо.

— Мислех, че съм развалила всичко. След онази отвратителна статия.

— Не, и тогава те обичах.

— Може би все пак не си толкова самодоволен.

— Ако ти си доволна от мен, това ми стига.

— И на мен.

Той пристъпи към нея и устните ми се срещнаха, меко.

— Амбра — промълви той и целуна шията й, челото, носа.

— Да?

— Обичам те.

Внимателно разкопча най-горното копче на блузата й, целуна я по шията, разкопча още едно, опря длан върху голата й кожа. Съблякоха се взаимно, дреха след дреха, отне време, защото се целуваха и милваха, но накрая застанаха голи един срещу друг. Сега, когато думите бяха изречени, в ситуацията имаше сериозност. Тя плъзна ръце по гръдния му кош, проследи ги с очи. За разлика от нея, той нямаше почти никакви белези от пожара.

Том погледна разтревожено тялото й.

— Не е толкова зле, колкото изглежда — промърмори тя, съзнаваше, че цялата е в синини и ожулвания.

— Съжалявам — прошепна той.

— Вината не е твоя, освен това се чувствам добре, честна дума. Целуни ме.

Тя нежно хвана главата му и я придърпа към себе си. Притисна се към ръката, която се заключи около гърдите й, бавно потърка зърното си по топлата твърда длан. Изстена, когато ръката му се плъзна между бедрата й, когато един пръст потърси пътя навътре. Изпъшка тихо, отстъпи назад, докато облегна гръб в стената, и се притисна към ръката му. Още един пръст, докато бавно я целуваше. Вкопчи се в него.

Изстена, последва ритъма, който той създаваше с пръстите си, с ръката, с устата. Вдигна единия си крак, облегна го на бедрото му. Той хвана другия и я вдигна все едно беше лека като перце.

— Ох! — изпъшка тя.

Беше толкова секси и нямаше никакво намерение да се тревожи дали му тежи, или позата му е неудобна. Дали няма да я изпусне. Имаше му пълно доверие.

— Държа те — промълви той и я подхвана стабилно. — Държа те, Амбра — повтори и после тя усети как прониква в нея, бавно, устремено, тази блажена топла твърдост, която й пасваше перфектно. Облегна се на стената, не го изпускаше от поглед, чувстваше как я изпълва. От този ъгъл той влизаше по съвсем различен начин и тя изстена. Бедрата му започнаха да се движат и в такт с тласъците той пъхаше и вадеше език от устата й.

— Том — прошепна тя, взря се в черните му очи.

— Обичам те — каза той и пак се плъзна в нея.

Повтаряше го отново и отново, докато се тласкаше в нея, целуваше я, държеше я, прегръщаше я.

— Обичам те, Амбра Винтер…

Затвори очи, страстта я заслепяваше. Той я целуваше меко по устата, шията, гърдите, под ухото, шепнеше любовни думи. Тя беше толкова близо. Следваше всяко нейно движение, не отместваше очи от нейните, държеше я здраво, стабилно. Амбра усети как краят приближава, вгледа се в очите на Том и се предаде на оргазма, който я заля като прилив, като горещ взрив. Очите й се насълзиха, тялото се разтрепери и той прошепна името й и също свърши, дълбоко в нея, бавно, интимно. Ръцете му я стиснаха силно, зарови лице в шията й, целуваше я, ближеше, шепнеше. Тя затвори очи, вдиша аромата му, не искаше да плаче, но беше така разтърсена от всички емоции, че от гърлото й се изтръгна ридание.

— Не знам дали краката ще ме удържат — прошепна накрая.

Нетренираните й бедра бяха започнали сериозно да треперят от необичайната поза, но същевременно тя искаше да остане така, покрита от тялото му, изпълнена от него, близо, кожа о кожа, гърди о гърди. Вместо да я пусне, Том я вдигна на ръце, леко несръчно, и внимателно я пусна на дивана.

— Не отивай никъде — заръча й.

Том огледа задоволената си жена, след което отиде някъде, донесе малка кърпа и й я подаде. Взе новото одеяло, което беше купил — онова, което му напомняше за нейния апартамент в Стария град, и я зави.

— Благодаря — усмихна му се тя.

Беше готов да свали луната и звездите за тази усмивка. Боже, колко беше близо до това да я загуби, любовта на живота си, своята половинка! Но сега тя беше тук, при него. Беше жива и каза, че го обича, и нямаше никаква причина да мисли за всичко, което можеше да се обърка. На два пъти бе спасил живота й. Но в действителност тя беше тази, която спаси него.

— Искаш ли да хапнем? — попита Том, все така развълнуван.

Преди Амбра той изобщо не беше жив.

Тя се изтегна като котка.

— Вече се боях, че няма да предложиш.

Преди да отиде в кухнята, той хвърли един поглед през рамо към нея — жената, излегната на дивана му. Докато довършваше готвенето, Амбра дойде при него, увита в одеялото. Сключи ръце през кръста му, опря буза върху гърба му.

— Ухае божествено — похвали го тя.

Той извади салата и хляб. Гледаше я как поглъща храната, наслаждаваше се на простичкото чудо тя да е тук, при него.

Скоро щеше да й каже, че е решил да се присъедини към Матиас и екипа му за спасяване на нацията. Амбра защитаваше демокрацията по свой си начин, той щеше да го прави по свой. Щеше да превърне тази част на света в по-безопасно място, за да могат такива като нея да вършат каквото трябва да се върши. Да дават глас на онези, които трябваше да бъдат чути.

Но първо щяха да се нахранят, после щеше да я сложи в леглото, да бди над нея, да й дава каквото пожелае — десерт, сън, секс, гореща вана. Каквото пожелаеше или й потрябваше. Това беше главната му задача.

Историята щеше да завърши както трябва.

Щастливо.

ЕПИЛОГ

Около година по-късно

Амбра отново беше в Норботен. Този път още пò на север — в Абиско. Тук се събираха полярни изследователи, планинари и любители на снега от цял свят. Тук беше и тя.

Беше тъмно, едва няколко звезди светеха в иначе черното небе. Ако присвиеше очи през прозореца, можеше да различи Лапортен, величествената U-образна долина в далечината. А далеч над нея, на върха на планината Нюоля, се издигаше „Аурора Скай Стейшън“, едно от най-добрите места в света за наблюдение на Северното сияние. По това време на годината, с дълбокия над метър сняг и арктическите температури, дотам се стигаше само с въжена линия.

Около целия „Абиско Маунтийн Лодж“, хотелът, където в момента се намираше Амбра, персоналът беше наредил стотици лампи, направени от чист лед. Блестяха на фона на снега като звезди, спуснали се на земята. Беше толкова красиво, че чак болеше. Тя се извърна от прозореца и погледна към стаята.

— Притесняваш ли се? — попита Джил.

Тя стоеше пред едно от двете големи огледала в стаята и си оправяше деколтето. Роклята й беше шведска висша мода, специално ушита за нея, изглеждаше като че ли е на церемонията за Оскарите.

Амбра погледна бляскавата си сестра:

— Притеснявам се най-вече да не ослепиш някого с роклята си. Не можа ли да избереш нещо малко по-дискретно?

Джил махна с ръка:

— Тази ми е дискретната версия. Не се безпокой, това е твоят ден, никой няма да те засенчи. — Тя надигна бюста си, който изпълваше лъскавия плат. — Надявам се — добави тихо.

Амбра се огледа в другото огледало. Нейната рокля беше от две части. Белият сатен на полата блестеше с тежък и скъп блясък. Горната част беше от тясно снежнобяло жарсе, плат, който й стоеше като втора кожа. Двете части се събираха на талията с широка копринена лента, която завършваше с панделка на гърба. Скрити в коприната бяха две джобчета. Беше едновременно модерна и романтична. И несъмнено най-красивата дреха, която някога е обличала.

— Нали не съжаляваш, че избра зимна сватба? — попита Джил, извади телефона си, разроши си косата и си направи безброй селфита.

— Не, но съжалявам, че не ти забраних инстаграма.

— Стига си опявала. Вместо това дай малко клюки. Имаше ли нещо драматично, или всички се държат прилично?

— Като цяло мина добре — отвърна Амбра, докато се въртеше, за да разгледа полата си.

Шейсетте гости бяха долетели с хеликоптери от летището в Кируна. Бяха се забавлявали с топене в горещи басейни, разходки с моторни шейни и каране на ски. Някои бяха отишли с хеликоптер до връх Кебнекайсе, други се отдадоха на риболов в лед. Снощи всички вечеряха в „Аурора Скай Стейшън“. Когато към два часа Амбра най-сетне отиде да си легне, бендът още свиреше. Едната сестра на Том много държеше да дава съвети за отглеждане на деца, някакъв братовчед говореше само за опасностите от пластмасата, а Грейс беше започнала разгорещен спор за смъртното наказание с един от приятелите на Том от армията, но като изключим това, настроението беше спокойно и приятно, както се беше надявала. Джил пристигна чак днес, което също допринесе за цялостното спокойствие, помисли си тя предателски, докато слушаше тихата глъч откъм гостите, които търсеха местата си в съседното помещение.

Всички хора, на които държеше, бяха тук. Елса с новата си приятелка. И със сина си, социалния работник. Симоне и Сири, които Амбра беше спасила от къщата, заедно с майка си. Неколцина колеги от вестника. И новото й семейство, разбира се. Все още й беше трудно да привикне с мисълта, че вече има семейство — майката на Том, сестрите, братовчеди и всякакви роднини.

Джил отпусна ръка на бедрото си и подхвърли нехайно:

— Дали да не пообиколя между гостите? Онзи Александър де ла Грип е суперсекси. Може да проверя дали не му трябва нещо.

— Стой тук, стръвнице, ти си ми шаферка. Остави Александър на мира.

— И без това има очи само за жена си и децата. Щеше да е сладко, ако не беше толкова дразнещо.

— И ако ти нямаше гадже. Матиас, нали го помниш — подхвърли Амбра.

— Вярно.

Иззад вратата се чу бебешки плач и Джил вдигна вежди. Беше пълно с деца. Александър и Изабел бяха довели Мариус и новороденото си бебе. Наталия и Дейвид дойдоха с близо двегодишната Моли. Някои от другите гости също имаха деца на различни възрасти. Точно това искаше Амбра — весела и оживена сватба. В началото й се струваше добра идея, но сега пробуди нежелани емоции.

— Какво има? Защо въздишаш така? — попита Джил, която през последната година беше започнала да забелязва чувствата на околните. И промяната никак не беше лоша.

Амбра не отговори веднага. Вместо това погледна очите си в огледалото. През годината си беше пуснала по-дълга коса. Фризьорът беше хванал къдриците й от едната страна с шнола във формата на снежинка. Беше простичка и красива прическа, роклята беше като сън и дори гримът й стоеше добре. Чисто обективно погледнато, никога не беше изглеждала по-красива. Приближи се, взря се в лицето си. Беше толкова странно, че отвън не си личеше — всичко, което носеше вътре в себе си. Макар че всъщност беше същото за всеки човек. Например Александър и Изабел, които стояха в съседната зала със съвършеното си семейство, също носеха белези от миналото. Изабел й беше доверила как се тревожат от все по-суровия обществен климат. Как Мариус — милият добър Мариус — бил изложен на расистки обиди. И Наталия и Дейвид Хамар — тази преуспяла двойка, която сякаш притежаваше всичко — бяха преживели спонтанен аборт едва преди няколко седмици. Страдаха толкова силно, че до последния момент не беше сигурно дали ще дойдат на сватбата. И Джил, богинята, звездата, обожавана от всички, носеше толкова дълбоки рани в душата си, че й беше трудно да повярва, че Матиас наистина я обича. Животът не е само онова, което личи на повърхността. Животът е сложен и крехък.

Джил дойде при нея, този път сериозна, и сложи ръце на раменете й.

— Амбра, какво има? Пребледняла си. Станало ли е нещо? До теб съм, знаеш го, нали? Ако искаш да се откажеш и да се прибереш у дома, така ще направим. Веднага. Знаеш, че според мен той и без това не те заслужава.

— Откачалка! Не искам да се отказвам — отвърна Амбра, но гласът й потрепери.