Джил я стисна по-силно и Амбра долови паника в очите на сестра си. Вечно подготвени за катастрофа. И двете бяха такива и едва ли някога щяха да го преодолеят напълно. Бяха твърде наранени, твърде добре знаеха колко бързо може да се преобърне всичко.

— Какво има тогава? Плашиш ме. Да не умираш?

Очите на Джил се напълниха със сълзи. Ноктите й се забиха в жарсето на роклята.

— Не умирам — бързо я успокои Амбра. — Честно. Извинявай, че те уплаших.

Джил отпусна хватката си. Въздъхна.

— Да му се не види, изкара ми ангелите. Кажи сега.

Амбра се обърна, застанаха лице в лице.

— Том иска деца.

Джил мълчеше.

— А ти не искаш ли? — попита накрая.

Амбра сведе глава, не можеше да погледне Джил в очите. Почти прошепна:

— Ами ако не мога да бъда майка? Ако не знам какво да правя?

Никога досега не се беше престрашавала да го изрече на глас. Но тази мисъл винаги я беше измъчвала, а през последните месеци се беше засилила. Тя, със своето детство, как би могла да даде всичко необходимо на едно дете?

— Глупаво ли се държа според теб? — попита.

— Много. Слушай ме сега. Ще бъдеш страхотна майка. Чуваш ли? Ти защитаваш невинните. Боже, нали спаси живота на онези момичета, освен това си имаш мъж, който боготвори земята, на която стъпваш.

Амбра кимна:

— Том ще бъде добър баща.

— Да, едва ли ще побърка децата ви твърде много — съгласи се Джил. — А сега престани да се самосъжаляваш. Идеята е това да е най-щастливият ден в живота ти.

Подаде й носна кърпичка, Амбра я взе и си издуха носа. В този момент на вратата се почука и Том влезе.

— Как върви?

Дявол да го вземе! Беше ужасно хубав.

— Амбра размисли и иска да отмени сватбата — заяви Джил.

Лицето на Том не трепна.

— Матиас сваля една от сервитьорките.

Очите на Джил проблеснаха и тя се насочи към вратата.

— Ще го убия — каза твърдо.

— Ама той те бъзика, не схващаш ли? — извика Амбра с едва сподавен смях.

Джил изгледа Том сърдито:

— Как да се сетя, като се има предвид, че той няма капка чувство за хумор.

— Е, имам безброй други качества — сви рамене Том.

— Вярно е — намеси се Амбра, погледна гривната на ръката си.

Когато я е изнасял от горящата къща, Том беше спасил и кутията й. „Ти я беше стиснала с всички сили и предположих, че е важна“, обясни той. В кутията откри любимата късметлийска гривна, която бащата на Амбра подарил на майка й при раждането. Тя раздвижи ръка и мънистата издрънчаха.

Жален звук привлече вниманието на Амбра. Фрея беше застанала до Том и виеше трагично.

— Не харесва венеца — обясни Том.

На врата на Фрея имаше венец от бели и зелени цветчета, същите цветове като букета на Амбра и жилетката от костюма на Том. Изглеждаше крайно нещастна. Погледна Амбра умолително. Махни го, сякаш казваха очите й. Амбра почеса кучето под брадичката.

— Скоро — прошепна.

— Ако не си се отказала, да започваме. — Том пристъпи към нея.

Тонът му беше шеговит, но тя видя облака на безпокойство, който мина по гладко избръснатото му лице. Черните очи се впиха в нейните и едва не й секна дъхът. Това беше важното. Не рокли и свещи, и цветя. Това. Любов на живот и смърт. Вярност. Преданост. Това беше мъжът, който влезе в горяща къща заради нея, който спаси живота й два пъти. Който би жертвал живота си за нея, който никога не би я предал.

— Не съм се отказала — каза тя твърдо.

Том пристъпи към нея й и я целуна, жадно, доминиращо, сякаш за да се увери, че говори сериозно. Амбра отвърна на целувката, притисна се към гърдите му, новия му твърд костюм, придърпа го към себе си, докато се замая, разгорещи, задъха.

Джил изстена умилено.

Фрея се присъедини с вой.

Том се усмихна:

— Какво ще кажеш? Да идем ли да се оженим?

Тя кимна и протегна ръка към него.

Пред семейството им, приятелите и официалното лице Том внимателно сложи диамантения пръстен на тънкия пръст на Амбра. След това вдигна ръка и Амбра постави гладката халка на неговия пръст. Очите им се срещнаха и макар залата да беше пълна с хора, съществуваха само те двамата.

— Вие влязохте в брачен съюз и го потвърдихте пред тези свидетели — съобщи официалното лице тържествено.

Том въздъхна. Вече беше официално. Амбра беше негова. И той беше неин. Най-сетне. Целуна я, докосна с уста меките устни, усети, че тя се усмихва. Гостите се смееха, аплодираха и свиреха с уста. Прозвуча музика и Джил Лопес запя най-новата си песен в тяхна чест. Беше вълнуваща сълзлива балада, песен за обичта между две сестри, суперхит, който Джил написа след сдобряването им и който оглавяваше класациите цяла есен.

Том стисна ръката на Амбра.

— Добре, че не привлече цялото внимание — прошепна Амбра.

— Тя те обича — отговори той.

— Да.

— И аз те обичам.

Тя стисна ръката му и облегна глава на рамото му. Неговата съпруга.

Дълго след вечерята, речите, тортата и сватбения валс Том и Амбра стояха насред дансинга. Около тях всички танцуваха, но те стояха почти неподвижно, плътно един до друг, целуваха се нежно, бъбреха си, докосваха се.

— Танцува ли ти се още? — попита Том тихо.

Амбра поклати глава. Нежната коса го гъделичкаше по носа. Той беше решен сватбеният й ден да мине точно както тя искаше. Но вече копнееше да остане насаме с нея.

— Искаш ли да си поговориш с още някого? Джил? Елса? — предложи той.

— Не особено. Толкова говорих, че пресипнах.

Това реши въпроса.

— Тогава да изчезваме.

— Къде отиваме? — попита тя, докато се измъкваха от залата.

Роклята й шумолеше тихо.

— Сложи си това — обърна се той към нея, когато стигнаха изхода.

Наметна й дебело зимно яке, уви шал около врата й и й подаде плетена шапка, която тя внимателно сложи върху къдриците си.

— Навън ли ще излизаме? На високи токчета съм — възпротиви се тя.

Но очите й блестяха от любопитство. Такава беше неговата съпруга. Вечно любопитна. Обу топлите ботуши, които той й подаде.

— Ела.

Студът ги обгърна, когато Том отвори вратата. Посрещна ги кучешки лай.

— Кучешки впряг! — възкликна Амбра.

Чакаше ги впряг с подскачащи, лаещи сиви и бели кучета. Той й помогна да се качи между животинските кожи.

— Колко е красиво! — промълви тя.

И наистина беше красиво. Звездите по небето и ледените лампички покрай целия път, чак докато водачът на шейната подвикна на кучетата да спрат. Амбра потрепери и вдигна глава към планината.

— Наистина ли ще се качим горе?

Той кимна.

— Сега ще стане студено — извини й се.

Тя се качи на лифта, той я уви в кожа, седна до нея и я хвана за ръка. Въжената линия тръгна безшумно. Оставиха осветения хотел и проблясващите лампички зад гърба си, изкачваха се все по-нависоко и по-нависоко, докато не стигнаха върха на планината. Студът тук горе беше убийствен и те пробягаха, ръка за ръка, краткото разстояние до станцията.

— Само ние ли сме тук? — попита тя, като влязоха.

— Да.

Беше наел цялата станция за нея, за тях. Той окачи връхните им дрехи, докато тя се оглеждаше. Стаята беше семпла, тук гледката беше главното. Погледна кожите на пода пред прозорците, запалените свещи и пръснатите розови листенца. Изгледа го:

— Розови листенца?

— Прекалих ли? — попита той.

— Малко — усмихна се тя и очите й проблеснаха.

Отиде до прозореца и долепи нос до стъклото.

— Сякаш гледам целия свят.

Гласът й беше тих, почти благоговеен. Милиони звезди грееха в небето, от всички страни се виждаха планини, а над тях се простираше безкрайният космос. Том застана зад нея, целуна я по врата, усети как тя потръпна. Плъзна ръка по гърба й, докосна малките копченца, наведе се и я целуна по рамото. Разкопча едно копче и пак я целуна и така докато всички копчета бяха разкопчани и тя задиша учестено и плитко. Том откри откъде се отваря полата, разкопча я. Смъкна я с едно-единствено плавно движение и тя се разстла като море от плат в краката й. Не носеше фуста. Само бельо. Том дълго я гледа.

— Скъпа? — попита накрая.

Не знаеше какво точно беше очаквал от бельото й, може би малко дантела, може би дори се беше надявал на онези старомодни комплекти с телени копчета, които бавно да разкопчае. Но това?

— Да?

— Наистина ли носиш дълги гащи под сватбената си рокля?

Тя кимна доволно.

— Вълнени. Суперудобни. Ти няма ли да се съблечеш?

Помогна му да си свали дрехите, а той смъкна дългите й гащи. Пусна ги върху кожите на пода и тя се кикоти чак докато ръката му не се плъзна между краката й, тогава рязко пое въздух. Той коленичи пред нея, целуна корема й. Смъкна й бикините, които все пак имаха малко дантелки отстрани. Пак я целуна, промълви нещо върху топлата кожа и я целуна, пак и пак, докато тя не застена.

Онази нощ Северното сияние огряваше небето над Абиско по рядко виждан начин. Всъщност мнозина твърдяха, че това беше абсолютно необикновено зрелище. Може би най-грандиозното някога. Такова, за което писаха по вестниците и за което гостите на сватбата дълго щяха да говорят. Амбра и Том обаче изобщо не го видяха. Те бяха заети с друго.

Информация за текста

Simona Ahrstedt — Еп enda risk (2016)

Симона Арнщед — Само един риск

Превод: Стела Джелепова

Редактор: Радка Бояджиева

Коректор: Таня Симеонова

Издател: „Егмонт“ (2017)

ISBN 978-954-27-2006-5