— Ще говоря с нея. Ще остана тук колкото се наложи.

— Какъв ще е ъгълът? — попита Грейс.

— „Афтонбладет“ разкрива: тайното секс гнездо в Кируна.

Грейс замълча за момент.

— Или пък „Снимките разкриват: тайни оргии“. Гледай да я убедиш. И ни трябват видеоклипове. Можете ли да я снимате? Тарек сигурно има камера. Ако не, ще ви изпратим.

И двете замълчаха.

— Добра работа — каза Грейс и Амбра усети, че наистина е доволна.

Искаше й се да не беше толкова важно за нея да радва Грейс. Приключи разговора с шефката си, изпрати бърз есемес на Тарек и се върна при Елса.

9

Том остави втората си бира на тезгяха. Барът на хотел „Скандик Ферум“ беше, общо взето, пуст и в това нямаше нищо странно. Беше Бъдни вечер, валеше сняг на парцали и всички нормални хора си бяха у дома при семействата, гледаха телевизия, ядяха предколедна вечеря, разменяха подаръци. Беше решил, че от това се нуждае. Да излезе, да изпие една бира в бара, все едно е най-обикновен ден. Тъй като беше работил почти всяка Коледа през зрелите си години, не очакваше да се чувства по по-особен начин. Беше си най-обикновена вечер. Сега обаче се чудеше възможно ли е да съществува по-жалко усещане от това да седи сам в почти празен хотелски бар в три часа на Бъдни вечер.

От време на време барманът го поглеждаше въпросително, иначе си зяпаше безизразно телевизора в ъгъла.

Том плъзна поглед из помещението и по масите. Мотиви на тапетите бяха най-различни хищни животни, на бара бяха наредени препарирани яребици, а над масите висяха полилеи, направени от рога на северен елен.

И тя беше тук. Седеше на една маса. Онази жена. Тракаше без спиране на компютъра. На моменти си записваше нещо в бележника. Пред нея беше оставена чаша за кафе, която барманът от време на време отиваше да допълни.

Том си пиеше бирата. След малко погледът му се върна към нея. Изглеждаше дълбоко потънала в работата си, затова я погледа още малко. Беше омотала шал около врата си, нахлупила плетена шапка и облякла вълнен пуловер. От време на време си почесваше челото, променяше си позата, сбърчваше нос. У нея непрекъснато имаше нещо напрегнато. Припрени движения и непрестанно променящо се изражение на лицето. Понякога промърморваше нещо и поклащаше глава, все едно водеше разпален спор, макар да беше сама на масата. И пак се нахвърляше върху клавиатурата. Той я разглеждаше вече четирийсет и пет минути и тя не беше вдигнала очи нито веднъж.

— Яла ли е? — попита Том бармана.

— Какво?

Том кимна към жената:

— Кога изобщо яде нещо?

— Нямам представа — сви рамене барманът и се обърна.

В четири и половина жената престана да пише и взе да щрака на телефона. Том поръча още една бира, започна вътрешен спор.

— Как е? — подвикна накрая.

Тя го погледна, изглеждаше изненадана, сякаш едва сега забеляза къде се намира.

— На мен ли говорите? — извика в отговор.

— Тук сме само вие и аз. Работите ли?

Тя погледна компютъра си, после него.

— Защо питате?

Добър въпрос. Том вдигна халбата си към нея.

— Весела Коледа!

Тя взе чашата кафе, леко я надигна и отвърна с ироничен тон:

— Весела Коледа!

После остави чашата, без да отпие, и му хвърли извинителен поглед.

— Кафето ми е свършило — подвикна обяснително.

Том отвори уста, но цялото това викане взе да му се струва идиотско. Стана от бар стола и тръгна бавно към нея. Тя следеше приближаването му с присвити очи. Подръпваше ръкавите на пуловера си и хапеше устни, не окуражително, а бдително.

— Преча ли? — попита Том и посочи лаптопа и всички други предмети, разпилени около нея.

Тя сви рамене.

Той се престори, че не забелязва враждебността й.

— Журналистка ли сте?

— Да.

— За какво пишете?

— Довършвам една статия за сексистките надписи по фланелките на мъжете в Кируна — отвърна, без да й мигне окото.

Аха! Той се ухили криво.

— В три части ли ще е?

— Минимум.

Но тя сякаш се поотпусна леко. Напрегнатите линии около устата омекнаха, отърси рамене.

— Ами беше… странно. Разбирам ви. Но не беше моя — обясни Том.

Тя го изгледа скептично.

— „Не беше моя“ точно като „Не съм спал с онази жена“?

— „Не беше моя“ като нечия чужда и сега е на боклука — отвърна й твърдо.

Той самият се беше подразнил, когато най-после забеляза надписа. Вдигна ръка все едно дава клетва:

— Стопроцентова истина. В хотела ли сте отседнала?

— Да — отвърна тя и се протегна.

Погледът на Том за миг се спря на гърдите под пухкавия пуловер.

— За първи път в Кируна? — продължи да пита.

Кратко мълчание, после:

— Не. И вие ли живеете тук? В хотела, искам да кажа?

— Не. Просто чакам Коледа да мине. Но остават още няколко часа.

Тя кимна и си разтри врата.

— Схващане?

— Силно. Съвсем съм загубила представа за времето. Боже, колко време съм стояла така! Но поне я изпратих.

Спогледаха се. Той трябваше да се върне на бара. Не се познаваха, дори не беше сигурен, че ще се харесат. Но беше приятно да поприказва с някого.

— Помолих да ми приготвят нещо за хапване — подметна Том, когато мълчанието взе да става неловко. — Искате ли и вие? Имали коледно меню.

Жената се облегна назад, вдигна вежди и го изгледа изпитателно. Имаше хубави очи, леко полегати, много сериозни и сякаш пронизващи, все едно знаеше всичко за всичко на света. Бяха зелени и й придаваха вид на лукава улична котка.

— Предлагате да седнем заедно? — попита тя, все едно е предложил да практикуват някакъв чужд обичай и иска да се увери, че го е разбрала правилно. Но след това направи жест към другия стол. — С удоволствие. Казвам се Амбра.

— Том. — Той седна срещу нея. — Е, как върви? Статията за надписите?

Вече беше затворила лаптопа. Жена, свикнала да внимава с информацията.

— Чудесно — отговори, докато барманът приближаваше с дълбока въздишка. — Ще искам същото като него, коледно меню и една бира.

Амбра си свали шапката, прокара пръсти през косата си. Лъскави тъмнокестеняви къдрици. Когато ги разлюля, го лъхна аромат на шампоан или някакъв спрей. Ухаеше приятно.

— Къде работите? Във вестник? Или сте на свободна практика?

Тя го гледа дълго, сякаш преценяваше дали да рискува да му каже.

— В „Афтонбладет“ — отговори накрая.

— Фамилията ви да не е Винтер?

Беше чел нещо от нея, почти беше сигурен, след като чу името.

— Да. — Сега тя звучеше значително по-остро, повече като арогантната столичанка, за която я беше взел. — А вие имате ли си фамилия?

— Лексингтън — отвърна той, докато барманът нареждаше салфетки и прибори на масата. — Значи сте тук за Коледа?

— Може да се каже. А вие тук ли живеете?

— В момента.

Барманът се върна с храната. Две щедри порции херинга, картофи, маринована и пушена сьомга, безквасен хляб и масло.

— Ще искате ли шнапс или нещо друго? — предложи мъжът с доколкото бе възможно още по-малко ентусиазъм отпреди.

Том погледна Амбра въпросително.

— Един малък? — каза тя и погледна лакомо храната. — Искам да празнувам завършването на статията.

Том кимна. Определено беше вечер за празнуване.

Донесоха им по една запотена чаша алкохол — бледожълт норландски аквавит. Амбра отпи, отначало предпазливо, после го пресуши решително. Том направи същото и поръча още два.

Да, беше такава вечер.

Нахвърлиха се на храната. Амбра явно беше прегладняла и бързо омете всичко. Едва след третия шнапс, студената шунка, рибното ястие и още по една бира тя остави приборите и въздъхна леко. Взе си още едно парче от пушеното филе от северен елен, което бяха поднесли с третото блюдо. Бузите й се бяха зачервили и когато размота шала, Том инстинктивно я огледа. Имаше малки гърди, но той харесваше всякакви, а и нейните изглеждаха хубави под плетения пуловер, вече го беше установил.

— Защо всъщност работиш навръх Бъдни вечер? — попита той и откъсна очи от тялото й. Не беше от мъжете, които имат навик да зяпат.

Амбра отпи от шнапса. Барманът отдавна беше оставил цялата бутилка на масата и Том беше продължил да налива и в двете чаши. Амбра поглади с показалец ръба на чашата и той проследи движението. Имаше хубави пръсти. Хубави гърди, хубави очи. Той определено започваше да се напива.

— Трябваше да запиша едно интервю.

— На Бъдни вечер?

Тя вдигна рамене оправдателно:

— Не ме бива да си почивам.

— Работохоличка?

Амбра сви вежди, сякаш обмисляше въпроса.

— Не, просто нямам никакви интереси и никакъв личен живот — подсмихна се.

Май не само той се беше натряскал. Но когато не се държеше остро и отбранително, тя беше доста симпатична.

— И никакво семейство? — полюбопитства Том.

Нямаше пръстен на ръката й, но това не значеше нищо.

Бяха си побъбрили, докато ядяха. Малко за времето (студено), за хотела (леденостуден според нея, нормален като за Кируна според него) и за храната (и двамата бяха повече от доволни). Но тя не сподели нищо лично. Нито пък той. По природа беше параноичен. Често хората като него трябваше да избират между две алтернативи, помисли си, докато я гледаше над халбата бира — да си параноичен или да хвърлиш топа. Изпусна нишката на разговора.

— Имам сестра, но тя все пътува, пък и без това никога не празнуваме Коледа заедно. Ами ти? Какво правиш тук съвсем сам?

Тя взе една джинджифилова бисквитка, сложи отгоре резен синьо сирене и ги пъхна в устата си.

— Не съм празнувал Коледа със семейството си от тийнейджър — отвърна той и взе да върти в ръка чашата с шнапса.

Изведнъж осъзна, че трябваше да се обади на майка си. И на сестрите си. Мислите му се насочиха към Елинор. Сигурно в момента се гушкаше с Нилас, отваряха коледни подаръци или гледаха огъня в камината.

Тя сдъвка бисквитката и се протегна за още.

— Тук ли живеят?

— Семейството ми ли? Не.

— А приятелка?

Том се поколеба, но после поклати глава.

— Ами ти?

— Не, и аз съм сама.

Въздухът затрептя от напрежение. Тя въртеше кичур коса между пръстите си. Той винаги беше харесвал женските ръце, а нейните бяха нежни и светли, усети, че фантазира какво би направил с тях.

— Но изобщо оттук ли си? Не личи никакъв диалект — попита Амбра и го върна на земята.

— Не. Но тук си изкарах военната служба преди сто години. Норландските пехотинци.

— Пехотинец?

Том забеляза, че тя гледа ръцете му, и се сдържа да не вземе да си помпа бицепсите. Беше позагубил малко мускулна маса, но все още беше в добра физическа форма, а тя явно нямаше нищо против това. Взря се в зелените й очи. Не беше просто „доста“ симпатична, беше извънредно симпатична, реши в крайна сметка.

— Кога? — попита тя и мигна бавно. Миглите хвърляха дълги сенки върху бузите й,

— Деветдесет и седма и деветдесет и осма. И после идвах тук още няколко пъти. Завърших офицерското училище и изкарах практическото си обучение тук горе.

— Така значи. Офицер. Е, Том Лексингтън, още ли си военен? — Гласът й беше нисък, а тонът многозначителен.

— Не.

— И какво работиш?

Котешките очи го изучаваха, устните лъщяха от бирата, която току-що беше пила.

Том помисли за самотните нощи, за паническите атаки и мрачните изгледи за бъдещето. Това му беше лошото на общуването, причината да отбягва хора, откакто пристигна. Причината такива като него да предпочитат компанията на себеподобни. Колко да й разкаже? Все пак тази жена беше репортер в един от най-големите скандинавски вестници. Но пък той отдавна беше приключил със секретните мисии, а и не беше държавна тайна какво върши, какво е правил.

Или поне не всичко.

— В момента не работя — отвърна уклончиво и вдигна въпросително бутилката шнапс. Беше почти празна. Амбра подаде чашата си. Том раздели последните глътки.

— Обичаш ли работата си? Приятна ли е?

Тя се облегна назад и го изгледа проницателно, сякаш много добре знаеше какво прави — сменя темата. Допи си шнапса и той внезапно осъзна кое в нея му е било така познато и глождеше подсъзнанието му. Това не беше обикновено момиче от средната класа. Ни най-малко. И преди беше виждал хора, които изглеждат така, просто в първия момент не можа да направи връзката. Сега обаче я видя. Беше срещал безброй улични деца — в Азия, в Близкия изток, за последно в Чад. В Чад дори му се беше наложило да отвлече едно такова момченце, за да получи информация. Това бяха деца, които не разчитаха на никого, бяха свикнали да се борят за оцеляване във всяка секунда — и физически, и психически. Да преценяват обстановката непрекъснато. И очите на Амбра имаха абсолютно същия израз като на тези деца.