– Стори ми се, че говориш с Наталия де ла Грип – каза бавно Майкъл. – Малък

личен разговор с член от семейството, чиято компания вече повече от година

планираме да завладеем и унищожим. Сделка, която е вече на прага. Сделка,

която ще определи цялото ни бъдеще.

– Тя беше. Но не е нищо важно.

Нищо не пречеше да се държи мило с Наталия, стига да не прекрачваше

границата на обикновената любезност. Майкъл го погледна недоверчиво, със

сигурност това обяснение никак не му се връзваше.

– Предполагам, знаеш, че в случая не можеш да се забъркваш в лични

отношения. Не се ли отказа от този вариант?

Дейвид усети внезапен пристъп на гняв. Рядко се ядосваше, а на

Майкъл никога. Но приятелят му беше прав. Разбира се. Беше на крачка от

недопустима проява на непрофесионализъм, но Дейвид бе сигурен, че държи

нещата под контрол. Нямаше причина за тревога.

– Всичко е напълно безобидно – каза той, след като успя да уталожи гнева си. –

И не означава нищо. Просто довърших нещо, което започнах. Приключих с нея.

И това беше истина. Защото Дейвид знаеше какво иска. И никой не можеше да

го отклони от това, което желаеше най-силно в живота си.

– Никакво разколебаване – каза Майкъл, но Дейвид усети, че партньорът му не

беше много сигурен.

– Няма никакъв риск – потвърди той категорично. Никакъв риск, абсолютно

никакъв, повтори и на себе си няколко пъти. Не можеше да се насили да мрази

Наталия де ла Грип, защото изглеждаше прекалено добра жена. Но мразеше

семейството ù. Това, което представляваха. Това, което символизираха. Това,

което бяха направили.

– Не изпитвам нищо към нея – добави той и това беше самата истина. Нямаше

никакво значение, че е мила и привлекателна. Въпреки положителните ù

качества, тя бе представител на същата тази класа, която той ненавиждаше.

Родена със синя кръв, от богато потекло, с перфектните си маниери на масата, тя

винаги е била заобиколена от най-доброто в този живот и никога не ù се бе

налагало да се тревожи за покрива над главата си. За бъдещето си. За онези

неща, за които повечето хора се бореха цял живот и пак не ги получаваха. Беше

забавно да се говори с нея, защото изпитваше същата страст към света на

финансите като него. Но като изключим това, двамата нямаха нищо общо.

Майкъл кимна. Дейвид му подаде листа, който разглеждаше преди телефонния

разговор. Майкъл почеса голата си глава и провери цифрите в колоните. После

пак. И пак.

Двамата бяха предприели невероятно пътешествие – едно бедно момче, родено

в грешния квартал на града, и един имигрант второ поколение. Заедно бяха

поставили неизмерими предизвикателства пред цялата шведска финансова

система. И продължаваха да го правят. Несравнимият успех на „Хамар Капитъл“

се дължеше на няколко фактора – точното време за всичко, упорита работа и

смели, но подкрепени с разум и логика бизнес идеи.

В същото време Дейвид бе готов да признае, че късметът също беше голям

фактор. Няколко от най-ключовите моменти в бизнеса им бяха деветдесет и девет

процента чист късмет – факт, който той никога не отричаше. Медиите винаги

говореха за способността му да се свърже с подходящите инвеститори в

подходящото време. Чрез мрежата си от контакти той имаше достъп до почти

всеки голям играч в световен мащаб. Но пътят до превръщането му в рисков

инвеститор, и то от ранга на най-големите си европейски конкуренти, макар че

работеше от малката Швеция, бе миниран с потенциални катастрофи.

Два пъти бяха тръгвали срещу „Инвестум“, пробваха силата си срещу най-

силната финансова фамилия в страната. Беше битка за места в бордовете. И

загубиха. И двата пъти. И двата пъти им бе струвало отвратително голямо

количество пари. Някои от хората, които ги подкрепяха и им осигуряваха

стабилен финансов гръб, се оттеглиха. „Хамар Капитъл“ кървеше като ранено

животно. Сърцето на Дейвид също кървеше.

Понесе и голям удар и от пресата. Но Дейвид и Майкъл бяха анализирали

грешките си и положиха нечовешки усилия да си върнат доверието на клиентите

си.

И ето ги сега.

По-силни от всякога. Готови да направят това, което не успяха преди.

Да отвлекат „Инвестум“.

Някои биха казали, че е лудост. Но като цяло бизнеспланът им беше добър и

разумен. Бяха гледали цифрите милион пъти. Гордън бе анализирал резюмето

една вечер от офиса си в Манхатън. Луд, смел до безразсъдство, но пълен с

възможности. За Майкъл фактът, че Де ла Грип щяха да потънат като страничен

ефект от изпълнението на плана, беше неизбежното зло. Но именно този

страничен ефект бе единствената мотивация на Дейвид, единственото нещо,

което му даваше сили да се бори за постигането на целта си.

Защото унищожаването на тези двама мъже щеше да го освободи.

И ако наоколо случайно се появеше жена, която можеше да бъде сгазена по

пътя, това беше неизбежна жертва, която Дейвид бе достатъчно жесток да

приеме.

8

Питър де ла Грип слушаше убийствения монолог на баща си. Кислородът в най-

малката заседателна зала в „Инвестум“ беше на изчерпване. Питър се опита да

задуши прозявката си, но не успя. Баща му го погледна сурово и продължи да

разкъсва с думи председателката на борда. Да я дроби на парчета, да я дере

жива.

Питър погледна часовника на стената. Беше почти шест, офисът беше празен,

но когато баща му се разпалеше по някоя тема, това отнемаше доста време.

Питаше се дали старият го прави нарочно, дали не оставяше такива разговори за

късния петъчен следобед, за да прецака напълно целия уикенд на избраната

жертва.

Официално Густав де ла Грип, разбира се, беше за равни права между мъжете

и жените. Всичко друго би било медийно самоубийство. Но малкото жени в

бордовете на различните компании, в които „Инвестум“ имаше инвестиции или

притежаваше, не се задържаха дълго. Когато Густав ги извикаше в офиса си и ги

подложеше на подобна унищожителна тирада, те сами си подаваха оставката.

Доброволно. Тогава баща му се оплакваше в пресата колко било трудно да се

намерят качествени кадри от женски пол, целенасочени и отдадени на

кариерата.

В сауната или по време на лов той сменяше тона. Тогава обидните думи срещу

жените във фирмата минаваха всякакви граници и много хора извън доверения

семеен кръг едва ли биха повярвали, че е способен на подобни изказвания.

Жените били едни вятърничави, по време на цикъл били лишени от всякаква

логика, не били биологически пригодни за отговорни постове. Понякога беше

наистина уморително и скучно да го слушаш. Баща му не вярваше в жените и

дори през ум не му минаваше да ги допуска до високи постове. А Питър не беше

от тези, които биха се борили за нечии чужди права. Хората трябваше сами да

водят собствените си битки. И всеки, който твърдеше, че шведският бизнес е

почтен, нямаше никаква представа за какво иде реч.

Питър се размърда на стола и погледна тайничко към телефона си. Луиз му

беше писала, че ще имат гости за вечеря. Вече бе минал да купи напитките, но

щеше да закъснее, а мразеше да я ядосва със закъсненията си. Написа ù бързо

съобщение да започват без него. Нямаше начин да се измъкне.

– Разчитах на съдействие и лоялност от твоя страна – каза баща му на жената. –

Мислех, че си способна да оправдаеш доверието ни.

Наложи се Питър да погледне в документите, защото не можа да се сети за

името ù.

Рима Кампбел. На петдесет и две. От самото начало не бе имала никакъв шанс,

понеже беше и имигрантка.

– Но аз… – започна тя и Питър завъртя очи. Баща му мразеше да го прекъсват.

В най-лошия случай, щеше да започне отначало. Питър никога не допускаше

тази грешка.

Густав продължи:

– Ти не съдействаш, не си лоялна и поставяш под съмнение решенията на борда.

Питър бе присъствал на много такива срещи. Безброй. Само жените бяха

подлагани на такова унижение. Понякога беше съгласен с баща си – някои от тях

наистина не ставаха за работата. Но понякога, като например днес, мислеше, че

Густав допуска огромна грешка.

Жената с ненадеждно чуждестранно име беше добра в работата си и

резултатите ù бяха изключителни. Самият факт, че бе стигнала толкова високо в

йерархията – макар и имигрантка и самотна майка – предполагаше умения много

над средните. Двамата ù синове вероятно вече бяха големи мъже, но Рима

Кампбел беше изградила впечатляваща кариера, докато ги бе отглеждала сама.

Бе си пробила път нагоре, преодолявайки повечето препятствия, като бе

разчитала единствено на собствените си сили. Но без значение какво

мисли Питър за качествата ù – Густав правеше каквото си иска, а точно сега

имаше намерение да пречупи тъмнокожата си служителка, която бе назначил

само преди два месеца. Той искаше да ù покаже, че на жените мястото им не е

на върха, че са прекалено емоционални и склонни да преиграват.

– Колегите ти ми казват, че не си лоялна. Хората не са доволни от теб.

– Кой? Кои колеги?

– Не мога да ти кажа, но трябва да си наясно – никой не те харесва.

Питър беше на ръба да се намеси. Това вече беше сериозно обвинение. Рима бе

леко пребледняла, но се държеше и… Питър не каза нищо. И без това нямаше да

помогне.

– Не мога да се защитавам срещу анонимни обвинения – каза мрачно жената.

Густав започна отначало. Отново и от ново я нападаше, а от тона му можеха да

те побият тръпки... А тя просто седеше и мълчеше, със сухи очи и червени петна

по шията.

– Искам да използваш този уикенд и да помислиш дали можем да продължим да

си сътрудничим и за в бъдеще – завърши студено Густав. – Но на този етап на

мен ми се струва невъзможно.

Рима преглътна. Питър не смееше да погледне нито единия, нито другия. С

нетърпение чакаше всичко да свърши. Тя стана. Ръцете ù трепереха, но не се

разплака и гласът ù остана спокоен и вежлив. Очевидно беше корава жена, но за

нея това бе краят. В понеделник щеше да подаде оставка. Питър беше сигурен.

Още преди Рима да затвори вратата след себе си, баща му каза високо, така че

тя да го чуе добре:

– Така става, като назначаваш маймуна от джунглата.

Питър сведе поглед към масата.

Когато останаха сами, Густав попита все едно нищо извънредно не се бе

случило:

– Ще ходиш ли към имението? – Сякаш не бе съсипал жената и не бе такъв

ужасен расист. Питър истински се срамуваше от него.

Той само кимна. Нямаше никакво значение дали ще каже нещо. Баща му

никога не зачиташе мнението на другите и винаги знаеше всичко, за всички.

– Луиз покани приятели за уикенда.

– Бизнес партньори?

– Да.

– Добре.

Питър сведе глава при тази похвала. Искаше му се мнението на баща му да не

означава толкова много за него.

Казаха си довиждане. Густав тръгна към колата, в която го чакаше личният му

шофьор, а Питър се отправи към гаража. Веднага щом се разделиха, той усети

как част от ужасното напрежение се вдига. Никога не си отиваше напълно, но

понякога намаляваше. Беше почти като физическо облекчение. Сякаш му бяха

дали възможност да си поеме дъх.

Той изключи алармата на колата и отвори вратата.

Петък. Предстоеше цял уикенд без никакви задължения, освен да бъде домакин

на една-две вечери. Колко хубаво. Той излезе от гаража и от центъра на града.