Докато караше по натоварените улици, мислите му се върнаха към срещата, но

той веднага отпрати спомена. Имаше достатъчно лични проблеми. Последното

нещо, което му трябваше сега, бе да влиза в конфликт с баща си.

Веднага щом видя знака, с който отпадаше ограничението за скоростта, той

натисна газта.

Но срещата наистина беше много тежка. И с всяко следващо уволнение

ставаше все по-зле, но човек никога не биваше да се противопоставя на

решенията на Густав де ла Грип. Не и ако искаше водеща позиция в „Инвестум“.

А всичко, за което Питър копнееше беше най-престижният пост – главен

изпълнителен директор.

Понякога му се струваше, че бе посветил целия си живот на тази цел.

Дори и днес си спомни как започна училище, как работеше неуморно като

животно, а само чуваше, че трябва да полага още повече усилия. Нима беше

възможно да се бориш толкова упорито и да не постигнеш успех?

Баща му, който не вярваше в слабостите на хората, нито в психологическите

похвати, не признаваше неуспехи и му се караше постоянно. В семейството му, в

което от всеки се очакваше да бъде перфектен в нещо, да не кажем във всичко, и

чието мото беше „Бизнесът е удоволствие“, той никога не успя да постигне нещо

над средното ниво.

Питър спря на светофара и забарабани с пръсти по волана.

Усещането за безсилие и гняв винаги го съпътстваше като черна сянка.

Разтоварваше се, като нараняваше по-слабите от него. По-добре да тормозиш

някого, отколкото да те тормозят. По-добре да удряш, отколкото да се оставиш да

те ударят. Ето това можеше да бъде мотото на семейство Де ла Грип. Понякога

мечтаеше някой да се намеси и да каже истината, да направи нещо, да смени

посоката, да предотврати катастрофата. Но не искаше да мисли за това. Беше

посветил прекалено много време да изтрие спомените.

Светофарът светна зелено и той потегли. И все пак беше странно, че на

тридесет и пет пристъпът на луда паника можеше да го обземе така силно, както

когато беше дете. Паника, че никога няма да успее да направи нещо както

трябва. Беше като един от онези кошмари, когато вървиш, но не се движиш

напред, а тъпчеш на едно място. Така беше през целия му живот.

Винаги се бе налагало да се бори с последни усилия за нещата, които Наталия и

Александър постигаха толкова лесно. И брат му, и сестра му бяха завършили с

отлични оценки и бяха приети без проблем да учат икономическия университет.

След два неуспешни опита Питър се бе отказал и записа икономика в по-

обикновен университет. Баща му не каза нищо, не се и налагаше. На всички

беше ясно, че Питър е посредствен и винаги ще постига само и единствено

средни резултати.

Той въздъхна тежко и се запита защо чак сега се замисля над това. От доста

време не бе разсъждавал по въпроса. Но нещо се променяше, усещаше го.

Александър беше опетнил репутацията си с пиене и с жени. Никой вече не

разчиташе на него. На Наталия също. Тя беше жена – нямаше никакво значение

колко е добра.

Питър погледна в огледалото за обратно виждане и задмина колата пред него.

Наталия очевидно се справяше много добре с работата си в банката и се чуваше,

че новата ù сделка се развива доста добре. Макар че никога нямаше да признае

успехите ù пред баща си, той наистина се надяваше Наталия да осъществи тази

сделка. Тя беше важна за Густав, а в интерес на всички беше той да получи това,

което иска.

Питър видя знака и отби по страничния път към къщата. Скоро щеше да си е у

дома. Луиз вече го чакаше. Тя бе перфектната домакиня – елегантна, фина,

изтънчена, щастлива да бъде стопанката на едно от най-красивите имения в

страната. Докато можеше да живее тук, тя щеше да е доволна. Беше сигурен в

това. Може и да не я обичаше, но я разбираше и това беше достатъчно. Те си

подхождаха и той никога не бе очаквал любов от нея. Дори не знаеше дали може

да обича или да бъде обичан.

Намали скоростта и подкара бавно покрай старите дъбове. Някои от тях бяха на

няколкостотин години. Погледна в другата посока към добре поддържаните

ливади и блещукащите езера. Денят, в който бе подписал договора и бе поел

замъка в ръцете си, бе най-щастливият в живота му. Сякаш най-сетне бе получил

признанието, което бе чакал цял живот. Признанието, че независимо от всичко,

бе заслужил своето място в семейството. Това беше възможност да погледне

напред, а не да живее само ден за ден.

Той мина през отворените железни порти и се заслуша в хрущенето на чакъла

под гумите му. Излезе и погледна жълтата фасада.

Може би беше време да прогони демоните, които го бяха преследвали твърде

дълго. Защото когато пое управлението на замъка и разбра, че баща му наистина

избира него, а не Алекс или някой умен и заслужил братовчед за наследник на

този имот, сякаш някой запали светлина във вечно обграждащата го тъма, и си

каза:

– Питър, от толкова много години следваш правилния път, че вече си заслужил

да свалят ограниченията заради стореното от теб в миналото.

Ако наистина бе така, би направил всичко, за да запази нещата на това ниво.

Абсолютно всичко.

9

Събота, 28 юни

Представлението беше магия. Наталия не откъсна очи от Сара Харви. Нито за

секунда. Може би това бе най-хубавата вечер в целия ù живот. Атмосферата в

кафе „Опера“ беше почти интимна, а преживяването дълбоко лично.

Последният акорд отекна и започна да заглъхва и ако Наталия някога бе имала

усещането за нещо мистично, то това беше този момент. Камерната публика

избухна в бурни овации и Наталия погледна Аса. Приятелката ù беше толкова

развълнувана. Очите ù бяха пълни със сълзи.

Певицата мина покрай всяка маса да поздрави приятелите си и се здрависа и с

Аса и Наталия. След това, без да бързат, двете си тръгнаха в лятната нощ.

Въпреки късния час навън беше все още светло и лятната топлина бе обвила

града.

– Не бива да се прибираме веднага – каза Наталия. – Искаш ли да пием по

нещо?

Аса махна с ръка.

– Добре, но някъде, където няма туристи. Какво търсят тези хора тук?

Наталия се засмя и направи няколко танцувални стъпки с високите си златисти

сандали по ситните камъчета на алеята.

Като дете беше танцувала балет – харесваше ù старомодното обучение, дългите

изтощителни часове упражнения, бледорозовите обувки, семплото облекло, но

тъй като не беше от най-добрите в групата си, майка ù реши, че е загуба на

време да продължава. На следващия ден беше записана в група по бални танци.

Наталия сбърчи вежди. Всички тези решения бяха вземани вместо нея, те я

направиха такава. Ако зависеше от майка ù, никога нямаше да влезе в света на

финансите. „За една жена е загуба на време. Това е мъжка работа.“ Но тогава

Наталия за първи път тропна с крак.

Тя заобиколи грациозно една прегърната двойка

– За какво мислиш? Не се ли радваш, че дойде? – попита приятелката си.

Аса негодува и мрънка през цялото време, преди да дойдат. Никой нормален

човек не оставал в Стокхолм през уикенда, а и кафе „Опера“ не ù харесвало. Все

пак обаче отказа покана за парти през целия уикенд и се съгласи да придружи

Наталия.

– Хубаво беше – призна Аса и веднага изпсува, когато безумно високото ù токче

попадна между две дребни камъчета. Беше пила повече от Наталия и краката ù

леко се преплитаха. Кичур руса коса бе паднал и се поклащаше пред едното ù

око, а шалът, с който беше наметнала раменете си, проблясваше под уличното

осветление. Изглеждаше като истинска кино звезда.

Наталия не спираше да се усмихва. Юнската нощ беше божествена. Улиците

бяха изпълнени с хора и тя отново се почувства млада и силна. Сякаш последните

години на тревоги и тъга бяха останали далеч зад гърба ù и бяха решили да

смъкнат бремето от плещите ù и да отидат да тежат на някой друг.

– От векове не съм прекарвала така добре – каза тя.

– Не и откакто се разделихте с Йонас – каза Аса.

Думите ù изненадаха Наталия, защото те никога не говореха за миналото. Аса

беше алергична към самосъжаление и разговори за тъжни събития, така че само

няколко седмици след раздялата ù с Йонас, тя вече ù подаваше ясни сигнали, че

е време да продължи напред и да го забрави.

Аса бе устроена така – да продължава напред и никога да не се обръща назад,

но Наталия бе понесла раздялата много тежко, а доста пестеливото съчувствие от

страна на приятелката ù я бе наранило повече, отколкото някога би признала. А

сега… може би нещата започваха да се променят и отливът се обръщаше в

прилив?

– Да влезем тук – каза Наталия и посочи един не особено популярен за

туристите бар, който сред местните бе известен предимно с високите си цени.

Опашката пред него беше огромна и Наталия подкани приятелката си:

– Хайде, размърдай се и ни вкарай вътре.

Аса, която познаваше лично всеки, който играеше някаква роля в нощния живот

на Стокхолм, привлече вниманието на охранителя. Той кимна, помоли хората да

се дръпнат встрани и двете вече бяха вътре.

– Ти си моят идол – засмя се Наталия.

– Аз съм идолът на всеки, който ме познава – поясни Аса и разчисти пътя им към

бара, след което поръча за двете. – Две водки с тоник, моля.

В клуба беше топло и претъпкано. Принудиха се да застанат до бара, за да

могат да се чуват.

– Не познавам абсолютно никого тук – каза Аса.

– Това добре ли е, или не? – Наталия отпи от питието си. Беше силно, студено, а

тя беше много жадна. Наоколо добре облечени мъже и изумително слаби

дългокоси жени се смееха, приказваха, флиртуваха...

Господи, кога целият свят стана по-млад от мен? Опита се да си спомни

последния път, когато бе отишла да пийне нещо без поводът да е работа. Не,

определено скоро не бе имало такава вечер в живота ù.

– Ти и аз знаем, че всички цивилизовани хора вече са започнали да си опаковат

багажа за лятната почивка в Сконе.

– Знам – въздъхна Наталия.

Шведската лятна програма следваше един и същ сценарий всяка година. Нищо

никога не се променяше. Този уикенд беше регатата с яхти на кралския клуб

„Готланд“, после всички политически мероприятия в Алмедален, а след това

седем дни в Бастад, изпълнени с бизнес срещи, тенис, слънце, плуване. И така –

година след година.

– Благодаря ти от сърце, че дойде с мен. И беше страхотно, не можеш да не

признаеш. По-добро от компанията на едни и същи до болка познати хора, с

които си свикнала да прекарваш времето си. – Тя отново отпи от питието си. –

Това е много хубаво – каза с благодарност за студената напитка, която Аса бе

избрала.

Аса поклати глава и само с леко помахване на ръката си поръча още едно

питие. Беше изпила първото само за няколко минути.

– Кога ще започнеш да се вслушваш в разума си и ще престанеш да се

бунтуваш срещу всичко? Добре, разбирам защо не искаш да ходиш при

родителите си, но, Наталия, моля те, погледни нещата малко по-сериозно! Не

можеш да работиш цяло лято. Хората точно така започват да полудяват, нали?

– Не. И не се бунтувам – излъга Наталия.

Аса беше напълно права. Наистина се държеше като един остарял тийнейджър.

Винаги негодуваше и се противопоставяше на всичко, което родителите ù

очакваха от нея. Но тя мразеше еднообразните шведски лета – винаги всичко да е

по правилата, по етикет. И всеки, абсолютно всеки мислеше, че това е