единственият възможен начин да прекара лятото. Ваканция на правилното място,

с правилните хора, в правилното време. Торекод, Бастад и Фалсербо през лятото.

Алпите през зимата. Това бе правила винаги, откакто се помнеше.

Където и да идеха, виждаха едни и същи хора, срещаха се, обядваха или

вечеряха с тях. Беше вървяла по този път през целия си живот, без дори да се

замисля колко е глупаво. Йонас правеше същото. Всички техни познати,

родителите им, родителите на познатите им го правеха. Но тази година за първи

път Наталия щеше да е сама през лятото. Отказваше да следва този модел.

Половината ù живот беше минал в подготовка на смелото решение да тръгне

срещу течението.

– И все пак се налага да замина за Бастад – уточни тя и отпи. – Джей О ми

нареди да съм там. Ще бъда предимно около семейство Дейнс, така че ще е по

работа – обясни тя и погледна Аса. – Слушаш ли ме изобщо?

Аса не отговори. Тя определено търсеше някого или нещо и Наталия се огледа

за свободни места. За жена, която никога за нищо на света не би спортувала, Аса

беше в изключително добра форма – можеше да издържи на ужасно високи

токове и да пие с часове. Но Наталия не бе свикнала.

– Краката ме болят – оплака се тя.

– Хм… – Аса кимна към една от масите с изражение, което Наталия не успя да

разчете. – Някои хора имат маси – добави тя саркастично. – Може би ще искаш

да седнеш там?

Наталия погледна в посоката, която ù сочеше Аса, и когато тълпата се

поразреди, видя една маса в ъгъла с бяла покривка и красиви кристални чаши,

като оазис сред целия този шум. Масата бе наобиколена от красиви млади

момичета. Те отмятаха коси и пърхаха с мигли към двамата мъже, които седяха

на масата. Единият бе огромен с обръсната глава, златни бижута и лъскава

копринена риза. Изглеждаше като току-що изскочил от гангстерски филм. Той не

откъсваше очи от Аса. Тя също го гледаше с неразгадаемо изражение на лицето.

Никой от двамата не отместваше поглед встрани и Наталия усети, че през всички

тези тела в претъпкания бар между тях тече някаква безмълвна комуникация

Другият мъж на масата – не по-малко привлекателен, също толкова висок, със

същите широки рамене и излъчващ непоколебима увереност – беше Дейвид

Хамар.

Дейвид срещна изумения поглед на Наталия. Тя кимна и той ù отвърна и

двамата не откъсваха очи един от друг. Погледите им сякаш бяха захванати с

катинар един за друг. Може би бе имал някакво предчувствие, че ще се появи

точно тук. И ако трябваше да бъде напълно честен пред себе си… може

би… може би дори бе разсъждавал върху тази вероятност. Нощният живот в

Стокхолм беше доста ограничен за хората с възможности. Златният триъгълник,

който обграждаше финансовия сектор през деня, беше същата малка арена и за

нощен живот. Нямаше голям избор от подходящи заведения и ако жена като

Наталия де ла Грип решеше да отиде някъде след кафе „Опера“, това беше

единственото възможно място.

Беше облечена в златисто. Лъскавата ù гладка коса бе вдигната и прибрана.

Върху изящната ù гола шия нямаше никакво бижу. Стоеше изправена като

балерина и в сумрака на бара изглеждаше сякаш излъчва светлина.

Мина минута преди Дейвид да забележи жената до Наталия, която оглеждаше

Майкъл с подозрителни присвити очи. Трябваше да забележи първо тази жена.

Беше уникална. Много странно, че не привлече вниманието му. Вероятно беше

най-красивата жена в заведението – съблазнителна и почти нереално чувствена.

– Аса Белке – каза Дейвид на глас, защото знаеше точно коя е жената. Адвокат

в „Инвестум“ и близка приятелка на Наталия де ла Грип. Истината беше, че

Дейвид знаеше много повече за Аса, отколкото за Наталия. Пресата обичаше да

се рови в клюките за нея и за драматичната история на семейството ù. „Горкото

малко богато момиче.“ Така я наричаха. Родена със сребърна лъжица в лявата

ръка и със златна в дясната, тя бе завършила правилните училища и беше

споменавана като годеница на истински принц. Така поне твърдеше пресата. Но

не и в реалния живот, доколкото му беше известно. А после дойде трагедията,

която не слезе от вестниците месеци наред. – Очевидно те познава – добави той и

погледна към Майкъл, който седеше скован, а по лицето му не помръдваше и

мускул. – Явно и ти знаеш коя е. Познавате ли се?

– Да – отвърна сухо Майкъл.

– Никога не си я споменавал.

Но Стокхолм беше малък. Разбра се, че се Аса и Майкъл се познаваха. И

двамата бяха адвокати. Вчера следобед например Дейвид видя на улицата Питър

де ла Грип. Излизаше от магазин за алкохол и носеше две торби с пиене. Дейвид

можеше да протегне ръка и да го докосне.

– Няма нищо за казване. – тонът на Майкъл беше рязък и напрегнат. – Бяхме в

един университет. Имахме няколко общи дисциплини по право. Не мога да кажа,

че я познавам. Но ние… – Той млъкна, отпи от минералната си вода и Дейвид

остана с впечатлението, че приятелят му прекалено нескопосано демонстрира

нежелание да я погледне.

Дейвид огледа двете жени. Обърна очи към Майкъл и пак към Аса. Имаше

изумителната способност да разчита настроенията на хората, което беше

изключително полезно качество в бизнеса му. Сега вече беше повече от сигурен,

че Майкъл крие нещо от него – седеше с проклетата си минерална вода и

приличаше повече на нацупен тийнейджър, отколкото на един от най-добрите

адвокати в света, какъвто беше.

Дейвид погледна пак към Аса. Но честно казано, гледаше Наталия.

– Предполагам, няма да е зле да отидем при тях – каза той, изненадвайки

предимно себе си. Стана, преди да има достатъчно време да промени решението

си, и преди Майкъл да му е отказал, и макар да знаеше, че е много, много лоша

идея. Опита да се оправдае, че няма нищо в това да отиде да каже „добър вечер“

на жена, с която бяха само бегли познати. Можеше да си позволи да бъде вежлив

за две секунди, независимо че ставаше дума за Де ла Грип, нали? Майкъл стана с

огромно нежелание.

– Мислиш ли, че идеята е наистина добра? – попита приятелят му и прокара

ръка по обръсната си глава.

– Всяка идея е добра – отвърна той, защото вече бе решил, че това е просто

жест на вежливост, нищо повече. – Хайде.

Майкъл измърмори нещо зад гърба му, но Дейвид гледаше как лицето на Аса се

променя с всяка крачка, която правеха към тях, как става предпазлива и дори

леко войнствена.

– Здравейте – каза Дейвид, когато доближиха бара. Наталия премигна с дългите

си мигли. Тя се наклони съвсем леко напред и за миг на Дейвид му се прииска,

всъщност едва се удържа да не я целуне по бузата, но тя само протегна ръка и се

здрависаха.

– Здравей –каза тя.

– Здравей – повтори той и задържа ръката ù малко по-дълго от необходимото.

Усети аромата на нещо старомодно и пикантно, едно чувствено ухание на

безвремие. Това беше ароматът на тялото ù, който Дейвид започваше да

разпознава.

Наталия издърпа ръката си. Дейвид представи Майкъл и забеляза как

огромната му ръка с голям пръстен обхваща деликатната ù длан.

– Това е най-добрата ми приятелка, Аса Белке – каза тя, а стабилното

здрависване на тази облечена в сребро сексбомба с леко пиян поглед му

напомни, че тя всъщност е един от най-добрите адвокати по корпоративно право.

– Идваме от представлението в кафе „Опера“ – каза Наталия. – Отново

благодаря за билетите. – Тя се усмихваше и нещо в очите ù му подсказа, че и тя е

леко пийнала. Изглеждаше щастлива, но не пияна, а само някак по-освободена и

спирачките, сякаш контролираха вродения ù афинитет към „правилните“

обноски, не работеха.

Барът беше шумен, претъпкан, някой се блъсна в него и неизбежното се случи –

политна към нея. Ароматът ù пак го заля, грейналите ù очи го държаха, не го

пускаха и макар че бе дошъл само да каже „здрасти“, не му се тръгваше. Още не.

Наталия беше по-висока, отколкото си спомняше. Беше толкова деликатна и

нежна, че човек веднага приемаше като даденост, че е дребничка. Но на токове

се оказа доста висока. Стоеше изправена, не се чудеше къде да си дене ръцете,

не пипаше косата си, не говореше празни приказки. Обикновено този тип

сдържано поведение изнервяше Дейвид, но сега реши да си вземе малко почивка

от омразата си към висшата класа, която винаги неизбежно го разтреперваше.

Но не и тази вечер.

Той се усмихна, а нейният отговор беше само едно пламъче в очите.

Аса отпи и погледна лошо над ръба на чашата си.

– Майкъл каза, че се познавате от правния факултет – каза вежливо Дейвид.

– Да, но беше преди повече от десет години – отвърна хладно тя и метна бърз и

суров поглед към Майкъл. Дейвид се зачуди дали това няма нещо общо с тихо

подхранвания расизъм сред тези кръгове в Швеция. Майкъл беше с тъмна кожа, а

семейството му дори произхождаше от друг континент, така че вече беше

изстрадал своя дял от предразсъдъците на обществото. Аса изви устните си в

зловеща, но унищожително секси усмивка. – Все така скучен до смърт ли е?

Наталия изглеждаше шокирана, но Дейвид се засмя. Жената беше пияна, но

каквото и да имаше против Майкъл, то не се дължеше на етнически

предразсъдъци или раса. Очевидно не го харесваше, но на съвсем друга, лична

основа, а това разпали любопитството му. Не бе срещал много… всъщност не бе

срещал нито една жена, която още от пръв поглед да не обожава Майкъл.

– Долу-горе – отговори Дейвид, защото на моменти приятелят му наистина

можеше да бъде скучен.

– За твое щастие, никой не може да те обвини, че си скучна – намеси се Майкъл

със саркастичен тон. – Доколкото си спомням, доста добре се забавляваше през

онези години. Беше нон-стоп купон.

Аса вдигна рязко брадичка и Дейвид веднага усети, че коментарът я беше

опарил. Това беше толкова нетипично за обичайното тихо поведение на Майкъл.

Никога, абсолютно никога, не се бе държал агресивно с нито една жена.

– Майкъл – каза Дейвид с предупредителен тон.

– Много ми беше драго да се видим – прекъсна го кисело Аса. – Извинете ме. – И

ги остави. Тръгна си с ядно кънтящи по пода токчета.

Наталия я проследи със загрижен поглед.

– Съжалявам – каза мрачно Майкъл и също си тръгна.

– Знаеш ли какво беше това? – попита Дейвид. – Или аз си въобразявам, че нещо

не е наред?

– Не. – Наталия нямаше възможност да каже нищо повече, защото някой зад

нея я блъсна и тя полетя към Дейвид. Той я хавана под мишницата, за да не

падне, тя примигна и изведнъж всяка мисъл за Майкъл и Аса се изпари от

главата му. Бяха големи хора, щяха да се разберат. Или пък нямаше – от тях

зависеше. Той погледна дланта си около ръката ù после към лицето ù. Устните ù

бяха като изписани, дори леко блестяха. В ъгълчетата на устата ù играеше

усмивка. Дейвид се улови, че също ù се усмихва и с още по-голяма изненада

забеляза как палецът му гали кожата ù.

Тя отвори уста, но веднага след това я затвори, без да казва нищо. Той

продължи да гали кожата ù с пръст. Гледаха се. Не се усмихваха, не флиртуваха,

но между тях стояха толкова въпроси. И тогава той издърпа ръката си с

извинителна усмивка.

– Идват – каза тя и в първия момент той изобщо не разбра за какво му говори.

– Ще се прибирам – чу гласа на Аса и изпита силно облекчение, че се намери

кой да го измъкне от тази изключително опасна ситуация, в която несъзнателно