която бе изградена върху измами и забиване на нож в гърба.

Тя седна, свали крака на пода и простена. Днес трябваше някак да оцелее. Още

един ден и щеше да се съвземе и да се справи с това. Само да оживее днес. Но тя

мразеше неделите, особено когато нямаше нищо планирано. Тази неделя

трябваше да е на луд купон край някой архипелаг, да бъде обградена от фалшиви

хора, които не се и опитваха да надзърнат в нея.

Тя погледна телефона си. Имаше едно съобщение от Наталия.

„Надявам се да си добре. Обади се, ако искаш да поговорим.“

Нямаше никакви други съобщения.

Аса седна и изведнъж я обзе гняв към Наталия. Без никаква причина.

Ако Наталия не я бе накарала да отиде на този концерт, ако не бе взела

билетите от този арогантен Дейвид Хамар, това никога нямаше да се случи.

Сега щеше да е на остров сред далечни приятели и още по-далечни познати,

които щяха да ù помогнат да изкара неделята в приказки и да изпълнят

празнотата и тишината с някакъв звук.

Слава богу, че лятната ваканция беше пред нея. Няколко седмици, през които

щеше да бъде сред хора буквално по двадесет и четири часа в денонощието.

Щеше да има слънце и купони, които щяха да прогонят чувството за празнота,

което я атакуваше всеки път, когато останеше сама, превземаше я внезапно и не

я пускаше. И нямаше да мисли за Майкъл. Обеща си, че няма да помисли за него

нито веднъж. Сякаш никога не бе съществувал, сякаш не се бяха видели снощи и

историята им бе приключила завинаги още преди повече от десет години.

Тя извади две таблетки против главоболие, напълни чаша с вода, пусна ги да се

разтворят и се загледа в мътната шумяща течност.

После заплака.

*

Наталия погледна съобщението от Аса, което бе очаквала толкова дълго. Беше

кратко и леко грубо, но Наталия изпита облекчение, че приятелката ù е жива и

здрава.

Наталия и Аса рядко излизаха заедно през уикенда. Когато това се случваше, го

планираха предварително. Бяха приятелки от деца. Майките им също бяха

приятелки. Ходеха в едно и също училище, Аса живееше с тях, разбира се, но

нейният живот беше толкова по-различен. Говореше много, беше открита и

общителна и следеше всяка промяна в модните тенденции. Имаше безкрайно

много познати и приятели, познаваше буквално всеки, който си струваше да се

познава, винаги беше канена на обяд или вечеря някъде, на купон, на обикновено

напиване, а в това време Наталия работеше. Не се чувстваше удобно сред

нейните приятели.

Повечето от жените, с които Наталия отрасна, бяха типични представителки на

висшата класа. Имаха установен за това общество живот и твърде малко от тях

бяха финансово независими. Повечето бяха майки, които си седяха у дома, имаха

детегледачки, прислуга и организираха вечери. Някои изкарваха курс по моден

дизайн в чужбина и после родителите им ги издържаха, докато намерят богаташ,

за когото да се омъжат.

Много пъти тази реалност бе изглеждала напълно неприемлива за Наталия.

Като някакъв изолиран остров, на който се бяха запазили порядките от отдавна

отминали времена и където никой не бе чувал за правата на жените. Но пък

Наталия винаги бе изглеждала като странна птица в очите на всички. Дори Аса,

която имаше страхотна работа в „Инвестум“, не споделяше страстта ù към

работата. Аса работеше в рамките на работното време, излизаше в дълги обедни

почивки и прекарваше свободното си време в дейности, свързани с общуване с

хора и пазаруване. За Наталия всичко бе коренно различно. Социалният ù живот

така и не се възстанови след раздялата с Йонас. Повечето им приятели бяха

общи и в един момент тя разбра, че една неомъжена жена няма място на

семейни барбекюта или вечери в тесен кръг. Всъщност през изминалата година

нито един от приятелите на Йонас не се бе обадил да я покани.

В началото изпитваше пареща болка от начина, по който я изключиха

отвсякъде. Болеше я повече, отколкото бе очаквала, но скоро свикна и с това.

Така или иначе нямаше много приятелки, а и постепенно започна да запълва

времето с работа.

Наталия знаеше, че в никакъв случай не бива да се задоволява с подобно

отшелничество, но като се замислеше, нямаше почти никакви допирни точки с

жените, които познаваше. Със сигурност в този живот трябваше да има нещо

повече от това да живееш на правилния адрес и да си водиш записки кой

демонстрира, че притежава повече, отколкото всъщност има. Нали?

Телефонът ù започна да вибрира. Тя погледна дисплея, сигурна, че е съобщение

от Аса.

„Будна ли си? – Дейвид Хамар“

Тя стисна телефона. Дейвид бе попитал дали може да ù се обади и тя се беше

съгласила. И може би се бе надявала, че ще я потърси по някое време през деня.

Но бяха минали едва няколко часа, откакто се бяха разделили, а той вече ù

пишеше. Сякаш изобщо не му пукаше дали изглежда прекалено нетърпелив да я

чуе.

Да. Усмихна се и изпрати съобщението.

Две секунди след това телефонът звънна.

– Как си? – попита той.

Усмихна се толкова широко, че чак устата я заболя.

– Добре. Благодаря, че се обади.

– Аса нормално ли се е прибрала?

О! Това направо я разтопи.

– Да, преди мъничко ми писа. Благодаря.

Той не каза нищо повече и Наталия си помисли, че може би е неин ред да каже

нещо, което да звучи едновременно забавно и чаровно. Господи, наистина беше

абсолютно боса в тези неща.

– Искаш ли да закусиш с мен? – попита той.

Да! Много! Искам, искам, искам.

– Кога? – попита тя.

– Ще изпратя кола да те вземе. След половин час?

Наталия въздъхна бавно. Не беше очаквала това. Но пък какво друго да правят

мъжете, освен да пращат коли призори да им докарат момичетата, с които са

решили да закусят.

– Много мило. Благодаря. Ще се видим след малко тогава.

Точно тридесет минути след разговора им Наталия видя тъмна кола с логото на

„Гранд Хотел“, която зави по улицата и спря пред дома ù. Не беше давала адреса

си на Дейвид. Чак сега се сети, че бе пропуснала да му го каже, но той, разбира

се, вече го знаеше. Млада персона с неопределим на пръв поглед пол ù отвори

задната врата, изчака я да се качи и затвори галантно след нея. Наталия едва

успя да се настани удобно на задната седалка и пристигнаха пред хотела.

Един от портиерите се приближи към нея.

– Наталия де ла Грип? – Тя кимна и изведнъж се почувства като в приказка или

красив филм. – Знаете ли как да стигнете до бар „Кадиер“? – попита вежливо той.

– Да, благодаря – отвърна тя, изкачи се по килима, опънат върху стъпалата на

хотела и се потопи в разкоша на лобито на „Гранд Хотел“.

Дейвид бе седнал в далечния край на бара, който носеше името на създателя

си. Слънчевата светлина проникваше вътре, а гледката към замъка и морето

беше изумителна. Той стана и Наталия изведнъж се почувства несигурна. Как

беше редно да го поздрави? Той ù се усмихна и подаде ръка. Тя я пое, здрависа

се и за стотен път се увери, че просто не може да го разбере. От една страна, се

държеше делово, с обиграна любезност и беше буквално смешно да мисли, че

има някакъв интерес към нея. От друга страна – билети за частно представление,

закуска в неделя, кола, изпратена специално за нея. Ако се опитваше да я

обърка, със сигурност успяваше.

– Не знаех какво ще искаш, затова поръчах от всичко – каза той и посочи

отрупаната маса. Кошнички с топъл хляб, сирена, кисело мляко, мармалади,

сокове, плодове, кани с чай и кафе. – Освен овесена каша. Не мога да си

представя, че някой може да яде такова нещо.

Тя седна и му позволи да ù налее чаша кафе.

– Изглежда прекрасно! – възкликна тя като превъзбудено дете и сложи плътната

салфетка върху скута си. Намаза си един кроасан с масло, сложи гъст пласт

сладко от малини и отхапа голяма хапка. Няколко люспички от кроасана паднаха

в чинията ù и тя за малко да оближе устните си.

Рай! Това е раят!

Сиво-сините очи на Дейвид грееха.

– Вкусно ли е? – попита той.

– Нямах нищо за ядене у дома, а бях толкова гладна. Благодаря.

Той я изчака да се нахрани. От време на време подхвърляше по някоя любезна

фраза, но като цяло я остави да яде на спокойствие. Когато погледна към

вестника му, той ù го подаде.

– И у дома няма нищо за ядене. Ето, заповядай.

Докато четеше заглавията, той пиеше кафето си, очевидно съвсем доволен от

тихата ù компания. Тя затвори вестника и той ù наля още кафе. Наталия

наистина не разбираше какво иска от нея. Какво преследваше, каква беше целта

му?

Дейвид не беше първият рисков инвеститор, с когото обядваше. Всъщност дори

не беше първият, с когото закусва в хотел. Голяма част от работата ù включваше

такива неформални контакти с потенциални клиенти. Наталия беше много добра

в тази част от задълженията си. Беше свикнала да поддържа самочувствието на

клиентите си, беше експерт по консултиране и даваше конкретни съвети в

комплексни финансови контексти. Тя знаеше, че когато Джей О я назначи,

прочутото ù фамилно име бе натежало. Влиятелните изпълнителни директори и

управители на фондове бяха силно впечатлени от името ù, макар че нито един от

тях никога нямаше да го признае. Но знаеше също, че причината да бъде обявена

за най-обещаващ талант на Швеция, ако не и на цяла Скандинавия, беше изцяло

и само нейна заслуга в следствие на нейните познания, опит и умения.

Да, бе наясно с всичко това. Знаеше предимствата си.

И не ù се вярваше, че Дейвид няма да говори за бизнес.

– Какво мисли да прави това лято най-известният рисков инвеститор на

Швеция? – попита Наталия някак между другото.

– Ще работя. – Погледът му беше непроницаем.

– Без почивка?

Той остави чашата си. Беше небрежно облечен в риза с къс ръкав и джинси.

Никой от останалите мъже в ресторанта не притежаваше неговия чар.

Сервитьорите следяха всеки негов жест. Беше повече от сигурна, че всички,

дошли за кафе или закуска, вече бяха разпознали и двамата. Дейвид беше сила, с

която всички се съобразяваха. А той като че ли изобщо не ги забелязваше.

– Никога не почивам – каза той и тя разбра, че това не е нито лъжа, нито опит

да се похвали.

Никога не беше срещала мъж като него. Повечето от големите играчи в

сферата на финансите бяха като правени по калъп – тен, бели зъби, мазни и

изкуствени. Дейвид не ходеше на солариум, нямаше тен, придобит на

Средиземно море или на Карибските острови. На снимките, които бе гледала във

вестниците и в интернет, той изглеждаше напълно обикновен, земен,

изключително привлекателен. Мъж, който унищожаваше компании. Но когато

беше толкова близо и усещаше присъствието му, Наталия разбираше, че в него

няма нищо обикновено. Той излъчваше твърдост, енергичност, привличаше я и в

същото време я караше да наостри всичките си сетива и да внимава. Представи

си да имаш такъв мъж за свой враг! Мисълта я накара да потръпне.

– Това го казваш съвсем сериозно, знам – каза тя и прогони злокобните си

мисли. Той беше просто човек, а не някакъв злодей.

Наталия набоде една ягода с вилицата си и разбра, че вероятно бе седнал тук от

ранни зори и бе работил до идването ù, независимо че беше неделя. Погледна

чантата, която висеше на стола му. Да, имаше лаптоп, няколко папки и вестници.

– Работя постоянно, но нямам проблем с това.

Тя се усмихна, докато отпиваше от кафето.

– Какво? – попита той.