– И аз съм така – призна тя.

– Знам. Личи си. Ти изобщо ли няма да почиваш?

– Семейството ми заминава за Бастад и може би ще отида за малко при тях.

Познаваш майка ми, предполагам? И Питър? Учихте заедно, нали?

– Да, в „Скогбака“.

С такова безразличие произнесе името на пансиона, че Наталия веднага

разбра – Дейвид и Питър не се разбираха. Не беше изненадана. Питър можеше

да бъде истински сноб. Освен това в семейството ù никой никога не бе казал

добра дума нито за рисковите инвеститори, нито за Дейвид Хамар в частност.

Постоянно слушаше едно и също – новоизлюпени богаташи, новаци, новобранци,

бла-бла-бла…

Наталия остави вилицата си. Не можа да изяде последната ягода. Беше преяла.

– Трябва да те питам… – започна тя.

– Щом трябва – каза той и повдигна вежди, но тя не се уплаши.

– Не разбирам защо ми се обади? – Наталия се усмихна веднага, за да прикрие

подозрението в думите си. – Не че не ми е приятно, напротив. Но наистина съм

озадачена. Питам се дали имаш връзка с някой от моите клиенти, или сделка, за

която ти трябва помощта ми, но, честно казано, не мога да се сетя. Това бизнес

ли е или… нещо друго?

Дейвид я огледа преценяващо. Тя не откъсваше очи от неговите, чакаше

търпеливо и нямаше да отстъпи, докато не получи отговор. Нейният прям въпрос

не го бе изненадал, защото Наталия не беше жена, която си играеше, и имаше

пълното право да пита.

Той с готовност би признал, че отношението му към нея беше крайно

противоречиво. И разкарването на колата за сто метра беше малко излишно. Но

пък в хотела предлагаха услугата и му стана наистина хубаво да прати да я

вземат. Може би като компенсация за начина, по който приключи предната нощ.

Или може би лъжеше сам себе си, че го прави само от професионална

любезност. Не бе пращал кола за никоя друга жена. Никога.

– Честно ли? – попита той.

Наталия кимна. Ако имаше някакви други мотиви, тя ги прикриваше доста

добре. На лицето ù не се виждаше и следа от враждебност, нито пък можеше да

се прочете такава по езика на тялото ù, а Дейвид беше изключително добър в

разчитането на всеки жест у всекиго..

– Не зная – отговори откровено той. – Започна само като бизнес обяд. Познавам

шефа ти и обичам да познавам лично най-важните играчи в бизнеса и техните

сътрудници. Затова те поканих на обяд. – Това беше истина и в същото време

колосална лъжа. – Но после… – Той млъкна.

После бе започнал да се държи напълно нелогично и сега седеше срещу нея,

потъваше в интелигентните ù очи, закусваше с жената, която… и ето пак, за

милионен път си напомни, че не бива да я доближава.

– Не зная – повтори отново. – Но е много хубаво да си говоря с теб.

Стимулиращо е. Това достатъчно ли е?

Тя леко се изчерви, но не откъсна очи от неговите.

– Радвам се, че се обади – каза простичко. Погледна към масата, която вече бе

почистена от остатъците от закуската им. – Бях наистина гладна. – Усмихна се

широко.

Това е жена от самото ядро на елита, на най-големия елит, помисли си той.

Но странното и смешното в цялата ситуация беше, че докато я гледаше седнала

срещу него – с чашата с кафе в ръка и с усмивка на устните, Дейвид беше сто

процента сигурен, че тази жена е странна и различна точно толкова, колкото

беше и самият той.

Дейвид знаеше всичко по темата за различните хора и какво е да не можеш да

се впишеш, но никога не му бе минавало през ума, че жена като Наталия, с

нейното име и семейство, може да бъде аутсайдер. Но тя беше. Виждаше го с

очите си.

Дребни на пръв поглед неща и случайно изпуснати думи му разкриваха, че е

трябвало да се бори със зъби и нокти за всеки свой избор. Точно това я бе

направило едновременно по-силна и по-чувствителна.

Той поклати глава. Когато ù се бе обадил сутринта, тя звучеше сякаш току-що

бе станала и се бе притеснил, че може да я е събудил, макар и да беше

прекалено късно. И все пак тя седеше пред него перфектно облечена в приятна

ленена рокля, с деликатен грим, изрядна във всяко отношение. Косата ù бе

прибрана в небрежен кок. Вероятно ако събудиш Наталия де ла Грип в полунощ,

тя ще седне в леглото с изправен гръб и с грейнали очи, концентрирана, без

следа от колебание в изражението ù и без никаква гънка по дрехите ù. После

щеше да стане и да направи най-брилянтната презентация.

– Винаги ли си знаел, че един ден ще бъдеш рисков инвеститор? – попита тя с

открито любопитство.

– Исках да съм богат, както казах онзи ден.

И исках да отмъстя на хората, които съсипаха живота ми, а по една

случайност това е твоето семейство.

– И наистина си успял.

Не долови укор, нито омраза в гласа ù. Просто факт, който премисляше, без

каквото и да е намерение да прави характеристика на бизнеса му.

Той кимна, но не ù беше казал цялата истина. Никога не казваше цялата

истина.

– Искам да имам сила и власт – се чу да казва. Никога пред никого не бе

изричал това на глас. Но беше истината. Беше копнял да има силата да

контролира собствения си живот. А само богатите имаха тази привилегия.

Тя кимна бавно, сякаш наистина разбираше.

– Семейството ми винаги е имало пари – отговори замислено тя. – Наистина не

мога да си представя по-различна реалност.

– В началото толкова бързах – продължи той, като най-безцеремонно отхвърли

мисълта, че започва да говори с нея за лични неща. – Поемах абсурдно луди

рискове. Рискове, които никога не бих поел днес.

– Бил си по-млад – усмихна се тя, сякаш също е поемала рискове и сега си ги

спомня с удоволствие. Дейвид се запита къде и с какво бе рискувала и изпита

силно вълнение, дори възбуда, когато си представи импулсивната Наталия.

– Като започнахме, работехме страшно много – продължи той. – Понякога имах

чувството, че не съм спал с години.

– Ти и Майкъл? Знаеше ли, че с Аса се познават?

– Нямах никаква идея. Май не са приключили с това, което са започнали преди

години.

– Със сигурност не са. Майкъл женен ли е?

– Не. А как е при Аса?

Наталия също поклати глава, погледите им се срещнаха и двамата се разбраха

само с очи. Слънцето нахлуваше през прозорците, очите ù бяха почти златни и

той я гледаше като хипнотизиран. Тя вдигна чашата си, бузите ù леко

порозовяха, сякаш се засрами.

– Кажи ми, напълно поверително, разбира се, над каква сделка работите с

Майкъл?

Дейвид се усмихна. Ситуацията беше нелепа, но в същото време и смешна. А

въпросът – опасен… на… о, на толкова много и различни нива.

– Работим върху няколко сделки – отговори непринудено той.

– Това беше много деликатен и доста твърд начин да ми кажеш да си гледам

работата.

Дейвид не се сдържа и се разсмя. Тя също. Между тях наистина се случваше

нещо. Беше толкова осезаемо, че почти се беше материализирало във въздуха.

Тази мисъл съвсем лекичко го докосна… вероятността да се видят отново го

поблазни. Беше лято, те бяха възрастни хора и в крайна сметка всичко беше

напълно безобидно. Не искаше това да приключи. Все още не.

Не му беше ясно и друго – как така времето буквално отлиташе, когато бяха

заедно. Остроумните ù отговори, бързият ù ум и този дълбок смях го караха да

губи представа за времето. Когато погледна часовника си, реши, че не вижда

добре.

– Извини ме – каза и вдигна ръка да извика сервитьора. За втори път се

случваше. Две от две. Пак не беше разбрал къде е изтекло времето. – Трябва да

хващам самолет, но колата на хотела ще те закара където пожелаеш.

– Не ставай глупав. Мога да вървя.

Тя не попита къде отива, но той ù каза. Поредна изненада.

– Отивам в Малмьо, но много ми се иска да те видя пак. Логическата прогресия

на нещата е обяд, закуска, вечеря, мисля.

– Да, звучи напълно логично – отвърна небрежно тя. – Абсолютно логично.

Той плати и стана. Тя също стана и преметна чантата си през рамо. Тръгнаха

заедно през хотела и излязоха на улицата. Тя го погледна, но слънцето я накара

да присвие очи. Той се наведе към нея и устните му леко докоснаха бузата ù.

Беше почти целувка.

– Чао – каза нежно и внимателно вдиша аромата на кожата ù. Това трябваше да

е най-обикновено докосване по бузата, нещо което правят хората навсякъде в

Европа, но се превърна в друго, в нещо много по-опасно.

Наталия стоеше като закована. Той направи същото и с другата ù буза. И когато

се задържа там доста по-дълго от необходимото, му се стори, че бе спряла да

диша.

– Успех в Малмьо – прошепна тя.

11

Понеделник, 30 юни

В понеделник сутринта Наталия пристигна първа в офиса. Джей О се появи

веднага след нея.

– Имам последните цифри тук – каза тя вместо поздрав.

Той пое листовете и кимна, а тя изчака, докато той разглеждаше

информацията.

– Кога според теб ще мине сделката? – попита и я погледна изпитателно. Джей

О беше висок и много слаб. Можеше да плува, да играе тенис, да кара ски като

професионалист. Беше учил в най-добрите училища. Родителите му бяха

дипломати и той имаше маниери на истински джентълмен. Но в същото време

беше един от най-студените и резервирани хора, които Наталия бе срещала в

живота си. Имаше три секретарки, които знаеха всяка една негова крачка – от

кое летище до кое, в кой бар с кого.

– Датският изпълнителен директор идва в Швеция – отвърна тя със същия равен

тон. – Мисля, че трябва да направим опит да се видим с него. Той просто трябва

да говори с нас. – Голямата част от работата на Наталия беше свързана с това да

успокоява емоциите на актьорите зад сцената, да държи ръцете на притеснените

изпълнителни директори, да изслушва и да подкрепя, да дава съвети и да

приключва сделки. Не беше разтревожена, не и за тази част от настоящата

сделка.

– Да. И ще дойде на нашето парти в Бастад. Там ще се погрижим за него. –

Джей О я погледна над рамките на очилата си. През изминалата година косата

му бе посивяла. И имаше бръчки около очите, които Наталия забеляза едва

сега. – Имам нужда от теб на място. Той те харесва.

– Разбира се. Ще уредя билетите – каза тя и в този миг осъзна, че ако трябваше

да отиде в Бастад, нямаше начин да избегне срещата с родителите си.

Бастад беше град, в който богатите, известни и излъскани шведи ходеха да се

забавляват през лятото. Именно Бастад беше причината за липсата на луксозни

и скъпи автомобили из Стокхолм тази седмица. Из ресторантите не се виждаха и

много скъпо облечени бизнесмени и дами. Бизнесобедите и вечерите бяха

рядкост. Родителите на Наталия бяха вече в лятната си къща и се печаха на

слънце, ходеха от коктейл на коктейл и се срещаха с други като тях, стиснали

чаша шампанско в ръце.

Разбира се, и Йонас щеше да е там.

По дяволите.

Наталия се поколеба. Тревожеше я нещо друго.

– Не мислиш ли, че това сливане се случва прекалено бързо? – попита много

бавно тя. Сделка от такава величина обикновено отнемаше година, но сега, едва

след няколко месеца работа по нея, хората в „Инвестум“ говореха за подписване

през есента. Наталия знаеше, че баща ù няма търпение да приключи с

покупката, но имаше усещането, че нещата се претупват и се прибързва.

Престижът, който щеше да дойде с основаването на една панскандинавска банка