определено отвличаше вниманието от детайлите.

– Защо мислиш така?

– Не знам, нямам основание, само усещане, че става прекалено бързо.

– Ще прегледам цялата сделка при първа възможност, но е съвсем нормално

човек да започне да изпитва съмнения на този етап от работата. Затова сме

двама. Остави това на мен.

Тя кимна и отиде да остави бележка на асистентката си да резервира

самолетни билети за Бастад.

Два часа по-късно офисът бе пълен с хора, телефоните звъняха, разговорите

бяха оживени.

Малко след обедната почивка, която Наталия не ползва, получи съобщение от

Джей О: Във Финландия съм. Ще се върна утре сутринта.

Когато телефонът ù пак започна да вибрира, вече беше три. Наталия не беше

яла нищо от сутринта и почти припадаше от глад.

Искаш ли да се видим тази вечер? Тръгвам от Малмьо. Извинявай, че ти казвам

толкова късно. Искам да се реванширам с пикник и да те взема от офиса ти?

Плс? – Д. Х.

Тя примигна. Беше толкова погълната от работата, че ù отне време, докато

разбере, че съобщението е лично и не касае сделката. После се усмихна и

отговори:

Думата „пикник“ беше решаваща за приключването на преговорите. Да,

моля. П.П. Какво означава „Плс“?

Наталия се усмихваше широко през цялото време, докато очакваше отговора

му. Днес не ù бе останало време да мисли за Дейвид, освен за по няколко

секунди, от време на време. Но сега…

Тя вдигна крака на бюрото си, облегна се на стола си и продължи да се усмихва.

Толкова дълго не бе флиртувала с никого. А той почти я целуна вчера. От

тази почти целувка, от устните му, едва докосващи бузата ù, усети приятно

топло гъделичкане. Дори се огледа да се увери, че никой не наблюдава как

Наталия де ла Грип се възбужда от една целувка по бузата.

Плс = please = моля. Кошницата с обяда и аз ще те вземем в седем. – Д. Х.

(Дейвид Хамар)

Наталия свали крака от бюрото си. Нямаше да има време да се прибере у дома

и да се преоблече, но тук имаше дрехи и можеше да си вземе душ. Навън беше

слънчево, топло и изведнъж ù се прииска да е като другите нормални хора. Като

тези, които се срещаха на по кафе или да хапнат. Които не работеха по

осемнадесет часа на ден, без да усещат, че са живи. Тя му потвърди и пак се

зарови в работа.

12

– Това е само едно пътуване с яхта, няма нужда да се навиваш чак толкова –

каза Дейвид.

– Не, не се притеснявам за яхтата – прекъсна го рязко Майкъл. – Това, за което

наистина се тревожа, е дали полудяваш, или вече си напълно луд. Знаеш, че

винаги можеш да вземеш яхтата ми и да ходиш където искаш, с когото искаш. Но

с нея? – Майкъл почеса върха на носа си. Кожата на стола зад бюрото му

изскърца, когато отпусна масивното си тяло в него.

Дейвид отиде до вратата и я затвори. Служителите на „Хамар Капитъл“ бяха в

съседната стая и работеха от ранна сутрин до къснa вечер, анализираха

компании. Нямаше нужда да им изсипват и този спор на главите.

– Ти си този, който винаги повтаря как хората не бива да смесват бизнеса с

удоволствието – продължи Майкъл. Беше ядосан. – Така че няма да е зле да ми

обясниш какво става тук? Защото наистина не разбирам как така изведнъж

прекарваш толкова много време с Наталия де ла Грип. Мислех, че е задраскана

от плана? – Майкъл изглеждаше по-притеснен от обикновено. Но пък той беше

изключително внимателен и загрижен за всеки детайл. Изпадаше в почти

болезненото състояние да проверява всяко нещо по два или три пъти. Когато

станеше дума за работа, Дейвид искаше да има до себе си единствено този човек.

Никой не можеше да заеме мястото му. Но това не означаваше, че споделя с

него лични неща. Не че имаше какво да се споделя, напомни си сам, но все пак.

– Не е нищо сериозно – каза той, защото дори самата мисъл, че това може да се

окаже някакъв малък еднодневен флирт, беше тотално абсурда и смешна.

Наталия беше забавна, с нея беше хубаво да се говори, времето летеше, когато

бяха заедно, и тази импулсивна… дори не беше целувка – по бузата, за бога… но

тялото му бе приковано към нея и той искаше още малко. Съвсем малко. Но не,

не беше сериозно. Той знаеше това по-добре от всеки друг. – Просто създавам

ценен контакт.

– Да бе – изсумтя Майкъл.

Дейвид поклати глава. Размяната на няколко съобщения с Наталия бе оправило

настроението му и наистина го изпълваше с очакване. Не искаше да се кара с

Майкъл. Ако местата им бяха разменени, той би реагирал по същия начин.

А и да не забравяме факта, че нямаше на какво да се реагира чак толкова

остро. Той искаше да се нахрани, тя също трябваше да хапне нещо, а свежият

въздух е здравословен. Освен това не беше забавно да излизаш сам с яхта.

Сещаше се поне за десет други случая, когато спонтанното му излизане с някого

не беше нищо особено и не беше предизвикало такава силна съпротива от страна

на Майкъл. Но да, имаше една много сериозна причина реакцията му да е

оправдана.

– Знам какво правя – каза Дейвид с успокоителен тон.

– Скоро – започна Майкъл, който не изглеждаше никак успокоен – завземането

на компанията им ще е на първите страници на всеки вестник в Европа и в

Америка. Никой никога не е правил такова нещо. Ти сам си го казвал, и то много

пъти. Ако имаш някакви лични планове с тази жена, добре е да кажеш, защото

не си единственият, който е инвестирал в тази сделка. Не го забравяй. – Също

като Дейвид Майкъл бе вложил голяма част от личните си спестявания в този

проект. И имаше пълното основание да се тревожи.

Дейвид пъхна ръце в джобовете на панталона си и тръгна към прозореца.

Кабинетът на Майкъл гледаше към кралския дворец. Обърна се към приятеля си и

каза:

– Излизам на вечеря с колега от сферата, в която работя. Нямам никакви скрити

планове и намерения. Ние сме зрели хора. Ще вечеряме и може би ще побъбрим.

Тя е добър контакт. Познава всички. Работил съм с шефа ù. Разширявам кръга ни.

– Да, повярвах ти – изсумтя пак Майкъл.

Дейвид го погледна внимателно. Тези дни Майкъл не беше на себе си. Не бяха

говорили за случилото се в събота в бара. Те бяха мъже. Не обсъждаха такива

неща. И може би грешаха.

– Какво ти става напоследък? Ако не искаш да вземам яхтата ти, просто кажи.

Тя няма нищо общо с „Инвестум“. Можеше да е всяка друга жена.

Майкъл вдигна ръце и се предаде:

– Вземи яхтата. Знам, че никога не би направил нещо непрофесионално. Просто

може би трябва да се наспя – каза той.

Дейвид започна да изучава лицето му. Той наистина изглеждаше много уморен.

– Това има ли нещо общо с Аса Белке?

Майкъл стисна челюсти и каза:

– Какво имаш предвид?

– Знаеш какво имам предвид. Никога не съм те виждал такъв. Беше побеснял.

– Изненадах се, като я видях. Това е всичко.

Да, де да беше вярно.

– Хайде, отивам за храна за пикника и ще ти взема кафе – предложи Дейвид.

Няколко часа по-късно Дейвид стоеше пред офиса и чакаше Наталия. Замисли

се над думите на Майкъл и му се стори, че приятелят му има право. Може би

наистина трябваше да остави тази жена на мира. Тя изглеждаше открит и добър

човек.

Сделката „Инвестум“ щеше да гръмне във вестниците съвсем скоро и всичко

щеше да експлодира до небесата. Журналистите щяха да се побъркат да звънят,

всяка вестникарска колона щеше да бълва спекулации, а той и Майкъл щяха да се

качат на следващото стъпало.

Щом разбереше какво е планирал, Наталия неизбежно щеше да го намрази. Не

искаше това да се случи, защото я харесваше. А ако продължаваха да се виждат,

тя щеше да приеме действията му съвсем лично, като предателство спрямо

самата нея. Щеше да я нарани. Мисълта го накара да се почувства неловко.

Но това погалване с устни по бузата ù бе дало началото на нещо, което Дейвид

не искаше да игнорира. И тя го бе почувствала. Зениците ù толкова се бяха

разширили, че ирисите ù почти бяха изчезнали. Никога не бе изживявал подобно

нещо, но не можеше да позволи това да продължи. Пикници, погалвания по

бузите – дотук. Всяка една стъпка към нещо повече щеше да е истинска лудост.

Дейвид беше какъв ли не – суров, безцеремонен, дори жесток, – но не беше луд.

13

Наталия излезе на улицата и топлата вълна буквално я удари. От сутринта не си

беше подавала носа от офиса, където климатикът работеше непрестанно, и дори

не предполагаше каква жега е навън. Никога никой в целия ù живот не я беше

канил на пикник. Което беше наистина трагично. Не знаеше и какво да облече.

В крайна сметка реши да сложи копринена блуза с падащи ръкави и светли

ленени панталони. Това намери сред дрехите, които държеше в офиса, който се

намираше насред големия шопинг център „Стюргалериан“, съвсем близо до

централния площад. Дейвид я чакаше. Когато видя тениската и джинсите му,

Наталия се почувства ужасно натруфена с бизнесоблеклото си. Той ù помаха с

ръката, на която носеше часовника си от неръждаема стомана. Всеки път, когато

мислеше за него, се убеждаваше, че със сигурност си е въобразявала колко е

висок, колко е привлекателен и колко са широки раменете му. И всеки път,

когато се видеха, разбираше, че съзнанието ù не е преувеличило нито една

подробност. Сега разбираше защо пресата беше полудяла по него.

– Здравей – ù каза с усмивка.

– Здрасти – отвърна тя и се поздрави вътрешно, че успя да овладее гласа си.

Звучеше спокойно и дори хладно. Той сложи ръка на рамото ù, наведе се към нея

и опря устни в бузата ù. Тя затвори очи и вдиша аромата му. Господи, дори един

лек полъх от това тяло беше достатъчен да я възбуди. Тя се отдръпна и се опита

да се съвземе. Усмихна се приятелски.

– Къде отиваме?

Дейвид огледа блузата и елегантните ù панталони и каза:

– Трябваше да се досетя, че ще облечеш нещо тънко и непрактично. – После

погледна прибраната ù коса. – И тази прическа със сигурност няма да издържи. –

Той я хвана под ръка. – Хайде – подкани я и тя нямаше достатъчно време да

осъзнае, че ръката му изгаря кожата ù, защото той я пусна прекалено бързо.

Тръгнаха към морето, минаваха покрай потоци туристи, семейства с деца и хора,

излезли на разходка с кучетата си.

– Как е в Малмьо? – попита тя.

– Нали знаеш какви са хората там долу – усмихна се широко той.

– Обичам Южна Швеция.

– Да, хубаво е. – После се усмихна и добави: – Стигнахме.

Наталия се огледа. Бяха спрели пред красиво малко местенце с масички и

столчета навън. Сервитьорите разнасяха напитки и чинии с ордьоври. Музиката

се изливаше от колоните на крайбрежната алея. Идеята да седнат и да гледат

блещукащата вода беше така съблазнителна, че вече не ù пукаше дали някой ще

ги види заедно точно тук, на крайбрежната улица. Беше истински късмет, че

никой не ги засече, докато вървяха насам.

– Не, не тук – обади се той, сякаш прочел мислите ù. – Ето там – посочи с

брадичка към морето. Наталия възкликна.

Там стоеше лъскава модерна яхта. Огромна и бяла, с блестящи парапети от

хром. Изглеждаше почти… жива. Като акула, препълнена с енергия, готова да се

стрелне напред.

– Помислих, че може и да не е добра идея да сме в центъра на… всичко – каза

Дейвид с въпросително изражение. – Или предпочиташ да останеш на брега?

– Не – каза Наталия, без да откъсва замаян поглед от белотата пред себе си.