другата си ръка носеше малка хладилна кутия.

– Какво е това? – попита Наталия.

– Нямам никаква представа – каза той и се опита да отвори капака. – Знам, че

не е за вярване, но десертите са една от областите, в които нямам почти никакви

познания. – Гласът му беше весел, дори закачлив.

– Дай на мен.

Наталия взе кутията, отвори я и помириса сладкиша.

– Тирамису.

– Харесва ли ти?

– Много – отговори щастливо тя.

Дейвид ù подаде лъжичка и махна капака на термоса. Ароматът на кафе се

разнесе по цялата яхта. Тя получи малка тумбеста чашка, пълна с черно кафе и

веднага забоде лъжичка в десерта.

– Ако продължаваме така, ще надебелея – каза тя, без да се замисли над думите

си. Дейвид я погледна изпитателно над чашката си и тя веднага прехапа смутено

устни.

Той опита една хапка от десерта и се усмихна доволно.

– Това чудо наистина е вкусно. – После бързо изяде още няколко лъжици. След

това се излегна настрани, стиснал в длани чашата си с кафе.

– Какво правиш, когато не създаваш бизнес контакти? – попита той.

Наталия отпи малка глътка от ароматното кафе и премисли отговора си. Когато

беше дете, танцуваше. После започна да язди. Ездата означаваше толкова много

за нея. Обожаваше конете. Но сега…

Чу мекия му смях и вдигна поглед:

– На какво се смееш?

– На нищо. Просто когато те питат нещо, винаги първо мълчиш и обмисляш.

– Аз съм импулсивен и прибързан човек – опита се да го опровергае тя.

– Не, не си. И именно затова си толкова добър корпоративен банкер. Обичам да

те гледам, докато мислиш.

– Е, и аз като теб работя много. Работата ми е много важна. Не се интересувам

особено от мода и дизайн. И едва ли ще мога да си спомня последния път, когато

ходих на кино. – Тя свъси вежди. Звучеше толкова жалко и трагично, когато го

признаваше на глас. – Когато бях по-малка, обичах да яздя – продължи замислено

и наистина се опитваше да се сети какви други интереси има. – Обичам хубави

чанти и… – Тя се спря навреме, но Дейвид успя да усети колебанието ù.

– Охо, Наталия има тайна – каза шеговито той. – О, моля те кажи ми.

Тя се обърна настрани, подпряла глава на ръката си, и буквално потъна в

пуловера.

– Стана много хладно – каза тя.

– Не сменяй темата на разговора.

– Убедена съм, че си експерт по извличането на информация от хората. Особено

ако са неща, които не искат да споделят.

Той кимна.

– Обикновено не дискутирам… хм… личните си интереси. Особено с мъже. – Тя

затвори очи. – Не мога дори да повярвам, че обмислям дали да ти кажа, или не.

Но… добре… колекционирам френско бельо. Купувам го онлайн. Много е скъпо и

е ужасно непрактично. По-голямата част дори не може да се носи.

Отвори очи.

Дейвид я гледаше напрегнато.

– Кажи ми още. Всичко, което те кара да се изчервяваш. Когато се изчервяваш,

си много привлекателна по некорпоратовно-финансов начин.

Наталия поклати глава. Пресегна се към термоса като извинение да не го

погледне в очите.

– Мисля, че толкова разкрития стигат за една вечер – каза. – Твой ред е.

– Хм… какво искаш да знаеш?

Наталия наклони глава и го погледна над чашите и остатъка от десерта.

О, толкова много неща! Не знаеше откъде да започне. Защо я беше поканил да

излязат? Какво не ù казваше за миналото си? Какво означаваше този хлад, който

често забелязваше в очите му? И най-важното: дали ще правят секс в близко

бъдеще?

– С какво щеше да се занимаваш, ако нямаше този бизнес? – попита тя.

– Мисля, че бих пътувал с яхта по света. Щях да се откажа от интернет, да чета

книги. – Засмя се. – Може би дори щях да се науча да готвя.

– Не можеш ли да готвиш?

– А ти можеш ли? – попита Дейвид учудено.

– Онзи ден отворих буркан с кисели краставички. Брои ли се?

– Мисля, че не. – Очите му грейнаха.

– Какво прави в казармата? Знаеш ли, странното е, че имам двама братя, но

никога не съм ги питала.

– Марширувахме, смазани от бачкане и тренировки, но всъщност ми харесваше.

Изпълнявахме заповеди, тренирахме, спяхме добре всяка нощ. – Замълча, сякаш

унесен в спомени.

Тя се заслуша в плискащите се вълни. Някъде далеч на брега излая куче.

Той се обърна към нея, повдигна се на лакът.

– Студено ли ти е още? Да ти донеса ли одеяло?

Наталия бавно поклати глава.

Дейвид погледна в очите ù, протегна ръка към нея и тя затаи дъх. Пръстите му

леко докоснаха перлената ù огърлица и тя бавно примигна. Той опипа тежката

закопчалка, която се бе извъртяла отпред.

– Какво е това? – попита той.

Тя преглътна тежко и се постара да звучи нормално, макар че пръстите му

докосваха шията ù.

– Това тук е фамилният ни герб. – Пулсът ù забърза като луд под допира му. –

Двамата ми братя имат същия, но върху пръстени. Аз го нося на огърлицата си.

– Защото имаш титла? Графиня ли си?

– Да.

Не можеше да разгадае изражението на лицето му. Взираше се в тежката

златна закопчалка, сякаш тя значеше нещо за него. После пак погледна Наталия

в очите, без да маха ръката си. Наведе се напред, но се спря. И тогава Наталия

изуми сама себе си – сложи ръка на тила му, нетърпелива и смела. Телата им се

приближиха и той най-сетне я целуна. Леко и толкова нежно, като дихание върху

устните ù, а после не се отдръпна веднага и остана до нея, топъл и някак суров.

Наталия се опита да мисли разумно, но единственото, което изпитваше, беше

желание. И най-хладният разум на света нямаше да се справи с подобен копнеж,

с него, с присъствието му, с тази целувка на яхта в средата на безлюден залив.

Сякаш цял живот бе чакала това – именно тази целувка, точно на това място.

Точно от Дейвид Хамар… с вкус на тирамису.

Той я целуна отново. Ръката му беше все още на огърлицата ù, но бавно се

спусна и дългите му пръсти обхванаха едната ù гърда. Тя нетърпеливо посрещна

езика му, надигна се към него, притисна се към ръката му, към устните му.

Отдавана не беше изпитвала подобно нещо, подобен глад… ако изобщо ù се бе

случвало някога.

Дейвид се размърда и някъде зад него падна чаша. Отдръпна се от нея.

– Не тук – поклати глава.

– Да слезем долу? – каза Наталия, напълно шокирайки себе си. Гласът ù беше

дрезгав, суров.

Добрите момичета са пасивни, не активни – така ù бяха внушавали от години.

Майка ù, приятелките ù, всички. Но сега ù се струваше,че са я съветвали хора от

деветнадесети век. Толкова много го желаеше, толкова силно искаше да

почувства ръцете му по кожата си, да го усети как се движи върху нея. В нея.

Изглежда, той искаше същото – ако не и повече, то поне колкото нея. Или не

беше разбрала правилно?

– Не, ще се върнем – каза той.

Отхвърли я. О, не!

– Не знам дали ще ми повярваш, но го бях планирал само като пикник и нищо

повече. Това не е моята лодка – обясни с извинителен тон. – И нямам никакви

презервативи. Ти имаш ли?

– Не – отвърна тя и се запита дали е дошъл моментът да умре от срам.

– Ще се върнем, преди да се е стъмнило. – Подаде ù ръка и след кратко

колебание, тя сложи малката си длан в неговата. Тръгна мълчаливо след него и се

опита да не мисли за това колко интимно, колко хубаво беше да я води за ръка.

Дейвид вдигна котвата, обърна се, погледна я и запали мотора с няколко бързи

движения.

Наталия не беше осъзнала колко е студено, докато той не я придърпа в

празното място между него и кормилото. Тя се сгуши в топлото му тяло и спря да

трепери... Просто потъна в прегръдката му и в звука от ръмжащия двигател.

Дейвид усили скоростта и заподскачаха по вълните обратно към Стокхолм.

Здрачът се спускаше бавно край тях. От време на време бузата му докосваше

косата ù и ù се искаше да се обърне и да го целуне пак, но не посмя. Не знаеше

дали си въобразява, или наистина енергията между тях вече беше друга. Дори не

беше сигурна дали иска да знае.

Той спря в залива, изключи двигателя, скочи на земята и ù подаде ръка.

Веднага щом Наталия стъпи на брега, той я пусна. Не си казаха нищо и

тягостното му мълчание не ù даваше надежда.

– Ще те изпратя до вас – каза остро той, с което я обърка още повече.

Минаха през крайбрежния булевард в мълчание. Когато завиха по нейната тиха

уличка, гласовете от ресторантите и заведенията, покрай които минаха, бавно

заглъхнаха.

Щом спряха пред нейната врата, тя събра сили и попита:

– Да не би да направих нещо лошо? – Искаше да прозвучи спокойно, но гласът ù

беше разколебан и слаб.

Аса би търсила обяснения, би настоявала да разбере какво става. Но Наталия не

знаеше как да отстоява себе си, не и в такива ситуации. Виж, във всяка друга –

да.

– Това ли си помисли? – попита изненадано той.

Наталия сви рамене. Вратата беше зад гърба ù. Усещаше умора и

раздразнение. Сякаш цялата енергия бе изтекла от тялото ù. Може би беше от

алкохола, но сега искаше само да се мушне вътре, да побегне по стълбите и да

зарови глава във възглавницата на диванчето си. Дейвид я гледа

много, много дълго.

– Какво? – попита тя изчервена, когато мълчанието наистина започна да я

задушва и вбесява. Господи, този човек беше неразгадаем.

– В началото бях пълен егоист – започна той. На Наталия ù отне време да

разбере, че Дейвид говори за работата си, а не за тях двамата. – Честната игра

не е сред най-силните качества в това, което правя. Аз не съм нежен и добър

човек.

– Израснала съм сред мъже с много пари. Родена съм в такъв свят. Мислиш ли,

че не го знам? – попита тя. Баща ù беше грубиян, брат ù също. Разбира се, че

беше усетила що за човек е Дейвид, и разбира се, знаеше, че не е мекушав.

Той бавно вдигна ръка и я сложи на бузата ù. Погали я с палец. И после я

целуна.

Как бе възможно една целувка да бъде толкова различна от всички целувки на

света? Да не може да се сравни с нищо! Наталия чу звук, но не беше сигурна

дали идва от нея или от него и когато ръката му обгърна талията ù, в тази

целувка вече нямаше и помен от нежност, нямаше никакви колебания, нито пък

предпазливост. Беше настоятелна и нетърпелива. Кракът му се притисна в

бедрото ù, цялото му тяло я затискаше към фасадата на сградата.

– Искаш ли да се качиш? – прошепна тя.

Той я гледаше, дишаше тежко, а тя бе затаила дъх.

– Да.

14

Дейвид отказваше да се чувства виновен. Беше я предупредил. Беше ù казал

кой е и какъв е и въпреки това тя го попита дали иска да се качи. И той каза „да“.

И нямаше намерение да променя решението си.

Пътуваха мълчаливо в остарелия скърцащ асансьор. Гледаха се през целия път

до последния етаж. Той наблюдаваше как гърдите ù се повдигат под дебелия

пуловер. Лицето му беше сериозно. Когато асансьорът спря, той отвори вратата и

я задържа, за да може тя да мине първа. Наталия извади ключа от чантата си,

погледна го и отвори уста да каже нещо, но той взе лицето ù в дланите си и я

целуна. Цял ден бе водил нечовешка борба със себе си. И когато ù каза, че не бе

планирал това, не я излъга. Беше едва началото на седмицата. Тя работеше

упорито и приемаше работата си много сериозно. Самият той трябваше да става

рано. Не, не я излъга.

Или пък го направи?

Това беше лоша, много лоша идея. Сега вече трябваше да е скъсал всякакви

отношения с нея, а не да се кани да я опознава по-добре. Но напълно изгуби

битката със себе си. Може би не се беше борил кой знае колко сериозно? Може