кратко колебание тя отвори киселите краставици. Наля си малко водка, взе

чашата и краставичките и излезе на терасата.

Слънцето вече беше изгряло и ставаше горещо. Очертаваше се още един

непосилен ден. Чу момчето с вестниците по тихата уличка. Аз съм само

жена, помисли си тя, потопи пръсти в буркана и извади една краставичка. А

Дейвид беше повече от мъж. Отпи от водката си и омота одеялото около тялото

си. Дейвид беше оставил аромата си навсякъде. Усещаше уханието на тялото и на

одеколона му, примесен с аромат на сол, на телата им, на секс.

Наталия бе израснала с много животни. През целия си живот се бе грижила за

коне, от първото ù пони до любимата ù кобилка Лъвли, която все още яздеше,

когато имаше възможност.

В тийнейджърските си години беше работила с много ветеринарни лекари,

които се грижеха за коне, подлагани на жестоко малтретиране. Веднъж с един от

тези ветеринарни лекари бяха отишли на домашно посещение за един кон, чийто

собственик го бе пребил с камшик. Животното оживя и се възстанови, но

белезите никога не изчезнаха.

Тя замислено пъхна последната краставичка в устата си. Вярно, че не беше

работила в лекарски кабинет, не беше помагала в болница, но беше убедена, че

белезите от увредена по такъв насилствен начин кожа изглеждат по един и същи

начин и при хората, и при животните. Тя остави буркана и изпи останалата

водка. Опря брадичка на коленете си и се зави по-плътно.

Въпросът беше кой е оставил тези кошмарни белези от камшик по гърба на

Дейвид Хамар?

15

Вторник, 1 юли

Няколко часа по-късно Дейвид слезе от самолета, който го бе върнал в Малмьо.

Погледна часовника си. Беше 9:30. Присви очи срещу ослепителното слънце и се

протегна, за да се разбуди.

През последната година с Майкъл бяха обиколили буквално целия свят в

търсене на инвеститори. От време на време осъзнаваше, че не е бил в една и

съща държава за повече от ден – и то в разстояние на няколко седмици. Тежка

работа, но трябва да се свърши, помисли си той, докато дърпаше лекия си

куфар към малкия местен самолет.

Инвеститорите им бяха пръснати по цялото земно кълбо – банки, фондове, най-

големите от най-големите имаха офиси в Москва и Пекин, Лондон, Ню Йорк,

Сингапур. Така че те летяха, представяха плана си и после продължаваха напред

към следващия. Винаги на път, двадесет и четири часа в денонощието.

Обобщаваха цялата информация, формулираха стратегията си и после пак и

пак. И пак. Спяха в самолета, всеки на своята седалка.

За пред света Дейвид винаги бе поддържал становището, че обича да лети, че

живее заради самото летене. И това отчасти беше истина. Човек не можеше да

работи по този начин, ако не беше вътрешно убеден, че всичко, което прави, е

значимо. Но истината, мислеше си той, докато крачеше към терминала, беше, че

пътуването ги изтощаваше. И продължаваше от много, много време.

Когато стартира бизнеса, беше на около двадесет. През първите няколко години

нещата опираха само до оцеляване. През следващите – до това как от новак да се

превърне в звезда, без да губи концентрация.

Дейвид излезе на улицата пред летището, махна за такси, даде на шофьора

адреса на мъжа, с когото трябваше да се види, отпусна се на седалката и загледа

познатите сгради.

Колко пъти беше идвал тук? Двадесет? Тридесет?

Дейвид много добре знаеше, че е добър в това, което прави. Може би един от

десетте най-добри в света. Разбира се, беше се и провалял. Особено в началото,

когато нямаше достатъчно опит и компенсираше този недостатък с жестокост.

„Хамар Капитъл“ попаднаха в светлината на прожекторите за първи път, когато

успяха да осъществят наистина безсрамен преврат в една от най-старите

компании в Швеция – средно голяма и с много добра репутация сред

консервативните среди, но той беше убеден, че можеше да я направи по-

ефективна. Беше лудост от началото до края. Бе предприел агресивни действия с

помощта на наистина огромен заем. Сделката пропадна и той си навлече доста

свирепи оплювания в медиите. Във вестника, собственост на „Инвестум“ буквално

го бяха разкостили. Наричаха го касапин, пират. Беше тежко, но опитът само го

направи по-силен. Защото всички удари, които понесе чрез пресата (някои от

които бяха заслужени), го научиха как да приема пораженията. Ако детството му

можеше да бъде използвано като пример за нещо, то това беше колко е важно да

можеш да понесеш болката, когато те смазват и забиват в земята. Винаги се бе

старал да се учи от грешките си и да използва наученото в следващата сделка.

„Хамар“ пряко нападаха „Инвестум“ два пъти. Два пъти се бяха борили за

надмощие над компания, която и двете страни искаха да контролират. И двата

пъти след битката по-силната и по-голяма „Инвестум“ си бе тръгвала като

победител.

Първия път Дейвид едва не банкрутира. „Хамар Капитъл“ бяха затънали в

дългове до ушите и той успя да спаси бизнеса си буквално на косъм. Втория път,

няколко години след Дот-ком-балона1), който определено бе отслабил силата на

„Инвестум“, но направи „Хамар Капитъл“ много по-силна, битката за места в

борда на една софтуерна компания беше по-равностойна, но въпреки това Дейвид

пак загуби. Трябваше да отстъпят, унижени и ранени от пресата, но като цяло

непокътнати поне от финансова гледна точка.

След това Дейвид реши да стои настрани от тях поне за известно време. Беше

проумял, че се нуждае от по-добро планиране, че трябва да мисли по-

хладнокръвно и да не се поддава на емоции. И започна отначало. Първо говори с

Майкъл, когото познаваше от казармата и от икономическия университет в

Стокхолм, и който вече беше негов партньор. И тази стратегия се отплати. През

последните години „Хамар“ се бяха превърнали от силна, но много малка фирма,

на която всички се възхищаваха, в най-уважаваната компания за рискови

капитали в Европа.

Сега Дейвид нямаше никакъв проблем да си уреди среща с представителите на

най-силните банки и фондове в света. Всички знаеха, че „Хамар Капитъл“ работи

яко, дава резултат, печели всяка битка и той можеше да получи каквато сума

пожелае във всеки миг от денонощието. Анализаторите в екипа му бяха много

талантливи. Цялата му система работеше безотказно, ефективно, като смазана

машина. За първи път бяха толкова силни. Принадлежаха към едно ново

поколение финансисти, които бяха лишени от подкрепата и лоялността на

старото поколение, но имаха контакти на глобално ниво и можеха да завземат

която компания си пожелаят.

Дейвид гледаше през прозореца на таксито. Трябваше да обмисли следващата

си стъпка. Почти двадесет години бе мечтал за това, което с Майкъл се канеха да

направят след няколко седмици – превземането на „Инвестум“. Да завладеят

компанията, да я смажат, да унищожат Густав и Питър.

И Наталия.

Господи, Наталия. Жената със златни очи и мека копринена кожа. В какво се

бе забъркал!

Докато Дейвид поздравяваше руснака, с когото беше дошъл да се види, докато

обобщаваше детайлите, докато го канеше на обяд, докато го ласкаеше и

убеждаваше след успешната сделка, докато си прибираше нещата, докато

летеше обратно към Стокхолм в ранния следобед, той си помисли за Наталия

около хиляда пъти. Докато влизаше в офиса си, му мина през ума, че тя е само на

няколко минути пеша от него, толкова близо до „Стуреплан“. Докато седеше на

стола си… мислеше за нея.

Дали и тя като него бе едновременно изморена и изпълнена с енергия?

Кога за последно беше правил секс с жена повече от три пъти в една и съща

нощ? Нямаше никаква идея. И тя бе изпитала същото. Нямаше съмнение. Беше

сигурен, че тя бе усетила същото, както и той – че между тях има силно

привличане.

Не можеше да го сравни с нищо.

Въздъхна тежко. Очертаваше се огромен проблем. Трябваше да е само една

нощ. Една нощ секс с Наталия де ла Грип. По принцип не биваше изобщо да се

стига дотам. Но после се беше съгласил да влезе, пряко безпогрешната си

преценка. И знаеше че може да бъде само една нощ, нищо повече. Не беше от

мъжете, които сменят партньорките си всеки ден, но никога не бе имал каквито и

да е затруднения да се отърве от случайните незначителни флиртове.

Дейвид се пресегна, включи компютъра и просто се загледа в монитора. Знаеше

какво трябва да направи, какво трябваше да направи още от самото начало,

преди нещата да стигнат толкова далеч.

Да приключи с нея. Завинаги.

Трябваше да я остави зад гърба си. Не да седи и да мисли за най-добрия секс,

който някога бе правил. Не да седи и да си представя следваща среща, не да се

уверява, че Наталия никога не би могла да бъде нито случайна, нито

незначителна.

Погледна разсеяно през прозореца и се запита къде ли е Майкъл. Беше

забравил да му се обади. Беше забравил да се обади на най-близкия си приятел,

на най-важния си колега, на партньора си. Но намери време да мисли за

Наталия безкрайно дълго.

Отвори няколко важни документа в компютъра си и направи абсолютно

належащото – концентрира се върху работата си. Сега вече имаха всичко

необходимо. Всеки един документ беше подписан. Нищо не можеше да им се

изплъзне, не и този път. Разполагаха с отворена врата към четири милиарда

евро. Брокерите бяха по местата си. След седмица, когато започнеше сезонът в

Бастад, целият финансов елит щеше да се измете натам и бдителността щеше да

намалее поне два пъти. Бяха изчислили момента с огромна прецизност. По това

време другата седмица всеки банкер, всеки човек, който правеше добри пари в

тази държава, щеше да е в Бастад или Тореков, или на яхта по Средиземно море.

Лято, слънце, почивка. И „Хамар“ щяха да ударят.

Дейвид пое дъх и реши да се залавя за работа.

Десет минути по-късно не бе свършил абсолютно нищо.

Мисълта му постоянно се връщаше към Наталия и пред очите му като в

безкраен филм се редяха кадри – как грееше кожата ù в тъмното, когато беше

възбудена, как блестяха очите ù на светлината на зората, когато правиха любов

за последен път. Устата ù, когато я целуваше, вкусът на устните ù, на езика ù.

Мисълта, че никога няма да я види, му се стори непоносима.

Той стана рязко от стола, тръгна към прозореца и се загледа към залива.

Всъщност ще е пълна лудост да се лиши от повторна среща. Убеждаваше се

почти настървено, че това няма нищо общо със задълбочаване на връзката. И

защо трябваше да свършва така внезапно?

Колкото повече мислеше за това, толкова по-логично му се струваше. Нищо не

му пречеше да види Наталия още веднъж. Ако искаше, можеше да ù се обади.

Разбира се! Да я покани на вечеря. На истинска вечеря. Наталия беше изискана

и самостоятелна жена. Можеха да прекарат още една нощ заедно. Дейвид не

обърна никакво внимание на алармата, която звънеше тревожно в най-

отдалечения край на съзнанието му. Разбира се, че можеше да ù се обади.

– Как мина?

Дейвид веднага се върна на земята и в офиса си, защото Майкъл бе влязъл и го

наблюдаваше учудено.

– Не те чух да влизаш – отговори Дейвид.

– Всичко наред ли е? – попита загрижено Майкъл.

– Да, всичко мина добре. Руснакът е в играта. Сега вече имаме каквото ни е