голям от нея, а Алекс се роди година след Наталия. С Алекс в много отношения

бяха съюзници като деца, а Питър се отдалечаваше все повече и повече с всяка

изминала година, докато дойде онзи миг, когато се оказаха съвсем непознати

един за друг, а не братя и сестра.

Лицето на баща ù както винаги също не изразяваше нищо. Но не беше нужно

да казва каквото и да е. Наталия знаеше много добре какво мислят. Понякога

тази безмълвна комуникация беше толкова ужасяваща, че ù се искаше да крещи.

Майка ù седеше неподвижно и чакаше да преминат пак към закачките. Луиз се

усмихваше, Питър се покашля деликатно, похвали храната и после направиха

това, което правеха винаги – продължиха нататък, сякаш нищо не се бе случило.

Наталия се предаде.

След вечерята, кафето и брендито, Аса реши да остане, но Наталия искаше да

се прибере вкъщи. Каза довиждане, прегърна Аса, погледна за последен път

красивата жълта фасада и запали двигателя на колата си. Щеше да ù отнеме

време да се възстанови от тази семейна вечеря.

*

Дейвид не можеше да си намери място. Беше прекарал цялата събота с

Каролина, беше си взел цял един безценен ден, за да я види. Тя беше щастлива и

той не се чувстваше чак толкова гузен. Сега отново беше в офиса си и се

опитваше да навакса изгубеното време, макар че беше събота вечер, а и, честно

казано, нямаше кой знае каква работа. Майкъл беше с родителите си в

крайградската им вила и в офиса нямаше абсолютно никого.

Дейвид погледна телефона си – нямаше никакви съобщения. Поне не от

Наталия. Но той и не очакваше. Нарочно беше лаконичен, когато ù писа по-рано

през седмицата и вероятно всичко вече беше свършило. Защо обаче го чувстваше

толкова незавършено?

Пръстите му минаха през списъка с контактите. Набра номера ù. Реши че ако

не вдигне до третия път, ще затвори.

– По дяволите, почакай да си сложа слушалките. – Мълчание. – Да?

– Наталия?

Дълго мълчание.

– Здравей, Дейвид – каза колебливо тя, сякаш не можеше да реши дали е

щастлива, изненадана или нещо друго. – Извинявай, помислих, че е шефът ми.

Дейвид погледна часовника си. Беше почти единадесет.

– Сериозно? Обажда ти се толкова късно? В събота?

– Е, ти познаваш Джей О – отвърна тя саркастично. – Как мислиш?

– Права си. Събудих ли те?

– Не, в колата съм. Бях при родителите ми. Макар че всъщност бяхме в къщата

на брат ми.

Дейвид си представи жълтата сграда, която видя по време на онази обиколка с

хеликоптера.

– В замъка?

– Да, макар че ние не го наричаме така. Казваме му имение. – Кратко

мълчание, тих смях. – Извинявай, не мога да повярвам колко арогантно прозвуча

това. Ходя там само за да яздя коня си. Семейството е цената, която трябва да

платя за това.

За пред хората Де ла Грип бяха известни със сплотеността си, но нещо в гласа

на Наталия му подсказваше, че нещата са малко по-сложни.

– Яздиш? – попита Дейвид, макар и да знаеше, че тя е много добър жокей.

Представи си я в костюм за езда и високи лъскави ботуши и кръвта му кипна.

Тя се засмя. С нисък глас, който му припомни как се беше гърчила под него от

удоволствие. Колко възбуждащо.

– Да, Дейвид, мога да яздя – изрече тихо и двоякото значение на глагола не

остана незабелязано.

– Не знам дали е редно да го кажа, но мисълта за теб в ботуши за езда ме

възбужда. Обула ли си тесните бикини?

– Много тесни – отговори бавно тя.

Представи си дъгите ù силни крака, облото ù дупе.

– Как си облечена? – попита той с леко дрезгав глас.

– Мамка му.

– Какво стана?

– Карам със сто и четиридесет. Не мога да правя секс по телефона.

Той скочи от стола и изведнъж съзнанието му се избистри.

– Това е много над ограничението. Можеш ли да намалиш малко?

– Няма проблем. Просто ме изненада, това е всичко.

– Пила ли си? Искаш ли да дойда да те взема отнякъде? – Тревогата му беше

толкова искрена, че дори не мислеше, просто говореше.

– Не съм пила. Ще се прибера скоро.

– Добре. Карай внимателно.

– О, Дейвид, аз правя всичко внимателно. – Гласът ù беше като нежна

съблазнителна мелодия. Господи, как обичаше, когато Наталия флиртуваше с

него. Точно по този начин.

Стига толкова, затваряй!

– Исках само… – започна той, но не знаеше какво да каже. Не трябваше да ù се

обажда, знаеше си. – Мислех си за теб – каза тихо и напълно честно.

Тъпо, толкова тъпо.

Настана пълна тишина.

– Дейвид – сякаш издиша името му тя и той усети как притиска слушалката към

ухото си.

– Да?

– Не съм свикнала с тези неща, затова не знам дали е редно да го казвам, но ще

се прибера скоро. Имах ужасна вечер. Искаш ли да дойдеш? – Дишаше тихо и му

се стори, че чува ръмженето на двигателя. – Аз го искам. Няма значение дали

има или няма нещо между нас.. Искам да те видя. Пак.

О, мамка му. От всички неща, които Наталия можеше да каже, това беше най-

лошото. Той се опита да се пребори със себе си и загуби.

– Ще бъда там след час.

21

Питър не можа да заспи дълго след като Наталия си тръгна. Дълго след като

Аса и родителите му пожелаха лека нощ и се оттеглиха. Дълго след като жена му

заспа до него.

Не можеше да се отърве от чувството на безпокойство.

Чувството за предстояща беда се бе появило в мига, в който видя Дейвид Хамар

на улицата в петък вечер.

Той лежеше по гръб и гледаше тавана. Не знаеше дали всичко това не беше

само плод на въображението му. Плашеше се , че толкова малко може да разчита

на чувствата си. И най-вече, че не чувства почти нищо.

Не, това не беше съвсем истина. Завъртя се настрани. Вечерта беше задушна,

гореща, и разбира се, в къщата нямаше климатик. Определено изпитваше нещо.

Но беше толкова неприятно, че се опитваше да не мисли за това. За беда, Питър

не знаеше кои чувства да потисне, така че в един момент ги изгуби всичките.

Спомни си как тръгна на училище в „Скогбака“. Тогава си мислеше, че всичко

ще се оправи, че ще съумее да стъпи на краката си, че ще има възможност да

започне на чисто, да остави нещастните години от началното и средното

училище зад гърба си и най-сетне да намери своята среда.

Винаги беше имал големи трудности да намери приятели и това, за жалост, не

се промени и в „Скогбака“. По-големите ученици го мачкаха. В такива ситуации

си сам. Всеки трябваше да мине през това унижение съвсем сам.

– Трябва да захапеш дулото, Питър. Да поемеш удара – каза баща му една

вечер, когато направи грешката да се обади разплакан у дома. – Не плачи като

някакво шибано момиче.

И след това Питър просто се примири, направи всичко, което се очакваше от

него. Странно е с колко много неща може да се примири човек. Почти с всичко.

После дойде неговият ред.

Дойдоха нови ученици и вече не беше най-младият. Един от новите беше

Дейвид Хамар. Дори като тийнейджър той беше висок, в очите му се четеше

гняв, а зад гърба му имаше детство, каквото никой от учениците не познаваше. И

тези клюки, че майка му спи с чужди мъже. Дейвид от самото начало нямаше

никакъв шанс. Наказателните акции започнаха и дори сега Питър се стряскаше

от тоталния поврат – всички негови съученици от жертви се бяха превърнали в

агресори. И най-вече той самият.

Но това е просто част от самото израстване в такова училище – мислеше си

той, даваше си обяснение и извиняваше действията си, както бе правил през

целия си живот. – Това, което си правил в онези години, не те прави лош човек.

Всеки го знае.

Всеки освен Дейвид Хамар, разбира се.

Този аутсайдер така и не се научи да понася унижението и да си затваря

устата. Дейвид отказваше да спазва социалните правила и грижата на Питър

беше да го накара да го направи. Спомни си колко ядосан и почти ограбен се

чувстваше. За какъв се мислеше този Дейвид? Някакъв бедняк от работническата

класа, посещаващ това училище със стипендия – как така имаше наглостта да си

мисли, че е по-добър от останалите? Питър не можеше да си спомни как и кога се

случи всичко, но добре помнеше мига, в който реши да го съсипе. И една от

причините беше, че всички момичета бяха напълно полудели по него.

Дори Луиз.

Питър погледна към съпругата си. Дори когато спеше, Луиз беше перфектната

жена – спокойна, тиха, свежа.

Луиз вероятно не знаеше, че Питър я бе чул да говори с Дейвид на едно парти.

Видя как очите ù възбудено грееха, докато приказваше с това високо момче от

работническата класа.

Питър бе видял и колко беше съсипана, когато той я отхвърли.

Странно защо сега точно се сещаше за това. Беше забравил цялата история, но

споменът изплува, когато отвориха цяла тема за Дейвид Хамар по време на

вечеря и слушаше как Луиз изливаше неприязънта си към него.

Питър никога не беше изпитвал сигурност, че е достатъчно добър за Луиз. Ето

защо беше изумен, когато накрая тя бе избрала него. Преди да станат двойка,

беше ходила с някои от приятелите му. Всички казваха, че не е за изпускане, че

е много хубава и той ù предложи, без да повече да мисли за нищо друго, освен за

факта, че беше невероятно голям късметлия да има жена като нея – руса,

сдържана и с точното потекло. Жените винаги го бяха карали да се чувства в

чужди води. Не ги разбираше. Знаеше само, че трябва да печелиш много пари и

да успяваш – в противен случай те гледаха с пренебрежение.

Той се размърда в леглото, прокара ръка по долнището на пижамата си. Беше

минало толкова време, откакто бяха правили секс, но, честно казано, самият той

не бе искал кой знае колко. Възможно ли беше вече да остарява? Беше само на

тридесет и пет и не беше особено щастлив в брака си. Може би трябваше да се

тревожи, но в крайна сметка не беше сигурен дали заслужава да бъде щастлив

след това, което е извършил. Отдръпна ръката си. Даже нямаше настроение да

мастурбира. А ако Луиз се събудеше? Вероятно щеше да повърне.

Въздъхна. Мислите му пак се върнаха към Дейвид Хамар.

В „Скогбака“ Питър го беше атакувал с цялата си сила и власт, с цялата си

омраза, горчивина, бяс – емоции, за които дори не бе подозирал, че таи в себе си.

Последиците бяха катастрофални.

О, как го бяха малтретирали. И как всичко ескалира.

И после...

Не, нямаше да мисли за това. Ако започнеше, нямаше да може да диша. Ето

защо беше най-добре да се опита да забрави. Всъщност му се искаше да стане, да

запали цигара, но не знаеше как после да обясни поведението си на Луиз.

Той примигна и се опита да заспи, но нямаше никакъв шанс. Може би се

притесняваше за сливането? Веднага след като сделката приключеше, баща му

щеше да се пенсионира, да се оттегли и да остави всичко в неговите ръце – на

най-големия и най-изпълнителния брат.

Щеше да бъде изпълнителен директор – най-великото и най-значителното

постижение в кариерата му. Всички, които си шепнеха от ухо на ухо, че е

получил сегашната си позиция заради баща си, щяха да бъдат принудени да

млъкнат. И всичко щеше да е по-добре.

Питър се обърна и се загледа през прозореца.

Може би не можеше да се надява на вътрешен мир. Но наистина искаше да се

отърве от целия товар, който носеше от години. Да избяга от всички спомени,

които никога нямаше да може да сподели с никого, от всички неща, от които едва

не полудяваше.

След няколко часа щеше да започне да се разсъмва. През лятото в Швеция