беше светло през толкова голяма част от денонощието. Може би затова не

можеше да заспи?

Луиз промърмори нещо в съня си и той се загледа в лицето ù. Реши, че ако се

събуди, ще говори с нея. Но тя не го направи, а и така или иначе нищо от

стореното не можеше да бъде върнато назад. Можеше да се надява само на едно:

да забрави. Опитваше се вече цели двадесет години.

Сега щеше да се опита по-упорито.

Все някога трябваше да стане по-лесно.

22

Наталия беше наркотик. Дейвид нямаше друг начин да я опише.

Не можеше да мисли ясно.

Или не искаше.

Защото дори когато се качваше в таксито и казваше на шофьора адреса на

Наталия, вярваше, че ако можеше да мисли разумно, не би бил в това такси и не

би продължил тази връзка. Не и с всичко, което предстоеше да се случи. Пет от

най-големите брокерски къщи бяха в готовност. Бяха купували акции за „Хамар“

чрез поставени фирми и в мига, в който им кажеше, щяха да прехвърлят акциите

си на него.

От законна гледна точка положението беше леко нестабилно. Не беше

незаконно, но със сигурност не беше и етично и много хора във финансовия свят

щяха да подскочат до тавана, особено тези, които следваха своите собствени

двойни стандарти. Всички инвеститори на Дейвид бяха внесли парите, които бяха

обещали, и това означаваше, че в момента „Хамар Капитъл“ притежаваха

умопомрачителната сума от над сто милиарда шведски крони. Без съмнение, това

беше най-голямото поглъщане на една компания от друга в Швеция и може би

дори в Европа. Щеше да е на първа страница на „Уолстрийт джърнъл“ и славата

им щеше да се разнесе и извън границите на финансовия сектор.

Не беше кой знае колко странно, че все още не беше изтекла никаква

информация. Единствените хора, които знаеха каква точно е картинката, бяха

той и Майкъл. Освен това никой не можеше дори да си представи, че някой би

дръзнал да прекърши компания с мащаба на „Инвестум“ – гръбначния стълб на

страната. Финансовият свят се движеше по собствени неписани правила и

Дейвид имаше склонност да нарушава… като цяло повечето от тях. Щеше да

успее. Знаеше го, усещаше го с всяка клетка на цялото си същество. Щеше да ги

накара да паднат на колене. Историята на финансовия свят щеше да бъде

разделена на две: преди и след падането на „Инвестум“.

За целта трябваше да мисли ясно и да се фокусира върху това, което правят –

върху всеки един детайл от сложната атака. Така че не можеше да допусне

Наталия да заема цялото място в съзнанието му.

Не биваше и не трябваше да мисли за секс, за смях и за някаква странна

емоция, на която не искаше да даде точно определение.

Затова само един последен път, каза си, когато таксито спря на тихата уличка.

Това беше всичко. Краят. Щеше да бъде с нея само още един път, щеше да сложи

точка по възможно най-внимателния начин и после да е свободен. Прецизен и

концентриран. Всичко се свеждаше до едно-единствено нещо – да сложи край.

Нямаше никаква алтернатива.

Абсолютно никаква.

Обади ù се от пред входа, тя натисна копчето, вратата се отвори и той хукна по

стълбите. Нямаше да издържи да стои неподвижен в асансьора. Сърцето му

блъскаше като чук, кръвта му кипеше, а когато Наталия отвори вратата, той се

зарови в косата ù, задържа лицето ù между дланите си, притисна я към стената и

я целуна, докато вратата се затръшваше от ритника му. Тя простена и сякаш се

подпали в прегръдката му. Той вдигна тясната ù пола над бедрата, скъса

бикините. Вече беше мокра, когато сложи ръка между краката ù.

– Дейвид – прошепна тя.

Вдиша аромата ù, плъзна пръст в нея и започна да го движи. Наталия свърши

ужасно бързо, почти яростно около пръстите му, притисната в ръката му. Беше

го прегърнала през врата и гладката ù топлина конвулсираше около пръста му.

Дишаха тежко, притиснати един в друг и когато Дейвид я хвана за косата, беше

потна. Разкопча блузата ù, дръпна сутиена ù надолу и обви гърдите ù с длани.

– Искаш ли да влезеш? – попита тя с разтреперан глас.

Той за малко да се засмее, защото осъзна, че все още бяха до входната врата.

– Да, много искам да вляза.

Тя дръпна полата си надолу, хвана ръката му и го поведе по коридора.

Спряха пред една врата и когато Наталия я отвори, се оказа спалнята ù. Ухаеше

на чисто и на Наталия.

Леглото беше оправено, белите чаршафи изглеждаха почти еротично

девствени.

– Правили сме секс на дивана ти, на терасата ти, в коридора ти, но за първи път

виждам спалнята ти.

– Знам – каза тя, разкопчавайки сутиена си. Пускаше дрехите си по пода. –

Никога не съм преживявала такова нещо. – Застана пред него изправена като

струна, гола и грациозна.

Помогна му да съблече тениската си, прокара длани по гърдите му, по ръцете.

Той ù позволи да прави каквото иска, защото скоро щеше да получи това, което

желаеше. Тя разкопча колана му, свали ципа, започна да го гали със същото

сериозно изражение. Дейвид дишаше тежко, наблюдаваше как топлината се

разлива по бледата ù кожа. Затвори очи, докато тя увиваше пръсти около пениса

му.

– Толкова силно копнях да те усетя в мен – каза тя с дрезгав глас.

– Имала си тежък ден? – попита Дейвид и тя кимна.

– Имаш ли презервативи?

Той извади пакета, който беше купил, и тя легна на леглото. Ръцете ù бяха

вдигнати над главата, краката ù – разтворени без никакъв срам. Единият беше

свит в коляното.

Никога през живота си не беше слагал презерватив с такава бясна скорост.

После скочи върху нея, проникна, зарови се, буквално се закопа в нея. Тазът ù

отскочи нагоре да го посрещне, краката ù полетяха към раменете му. И той я

чука, докато усети, че Наталия е много близо до края.

Дейвид плъзна ръка между тях и погали клитора ù.

– Наталия?

– М?

– С мен ли си?

– Така мисля. Толкова е хубаво.

– Можеш ли да ме погледнеш?

Тя отвори златните си очи и го погледна през воала на възбудата. Той тласна в

нея и в същото време притисна клитора ù. Очите ù се навлажниха, засияха.

– Не изчезвай – заповяда ù той и повтори действието. И пак. Гледаше началото

на оргазма ù, усещаше контракциите ù около пениса си, пристискаше го с

жадните си мускули. И тогава почувства началото и на своя оргазъм. Не откъсна

поглед. Обичаше да я гледа, докато тласкаше за последен път и експлодираше в

нея.

Дейвид се опита да успокои дишането си. Знаеше, че трябва да се отмести,

защото вероятно ù тежеше. Изтърколи се и рухна до нея на огромното легло.

Лежаха задъхани един до друг. Сетивата им бавно започнаха да се завръщат

към реалността. Ароматът на тази стая. Светлина през прозореца. Тишината на

квартала.

– Радвам се, че дойде – каза тя.

– А аз се радвам, че ти свърши. Два пъти.

Тя се засмя, а той повдигна ръка, за да може да легне на гърдите му. Беше

хубаво да я има така близо до себе си.

– Толкова хубаво – каза тя и сложи длан върху гърдите му.

– По-хубаво от хубаво – каза замислено той и я придърпа към себе си. Беше

потна и дългата ù коса се виеше около двамата.

– Толкова се зарадвах, когато се обади – каза тя и Дейвид знаеше, че веднага

трябва да направи нещо, за да се предпази от топлината в гласа ù. Но вместо

това той сърдечно се усмихна и каза истината:

– А аз се зарадвах, когато ми каза да дойда. Не си прекарала много приятна

вечер с родителите си, така ли?

Тя въздъхна.

– Бяхме в имението, но сега то принадлежи на брат ми. И на жена му.

– Луиз, нали? Познавам я. – Дейвид бегло помнеше една русо студено момиче. В

„Скогбака“ имаше много като нея. – Каза, че ходиш да яздиш. Имаш ли си

собствен кон?

Тя кимна.

Разбира се, че имаше.

– А ти яздиш ли?

Въпросът беше толкова абсурден, че не можа да не се засмее.

– Не. Не обичам коне. Не обичам провинцията и конете. И освен това са кофти

инвестиция. Преследвам само неща, които носят печалба.

– Лъжеш. Обичаш да четеш. Даде ми билети за Сара Харви и ми купи хотдог.

Не мисля, че си толкова суров, колкото искаш да изглеждаш.

Само ако знаеше.

– Обичам да яздя кон – продължи тя. – Изисква цялото ти внимание. Не може да

мислиш за нищо друго. Нали знаеш какво казват хората – трябва да паднеш поне

сто пъти, за да станеш добър ездач.

– А ти добра ли си?

– Да.

Представяше си я как се изправя след всяко падане, цялата в кал и прах, но

твърдо решена да продължи.

– Предполагам, че си добра във всичко – каза той и се замисли. – Вероятно

имаш силно развито чувство за съревнование и мразиш да губиш.

– О, как мразя да губя! – Каза го с такава откровеност, че той се разсмя. Така

беше и при него.

Наталия погали с ръка корема и гърдите му, прокара пръсти по мускулите му.

– Какво спортуваш тогава, щом не яздиш? Или тези супермускули са ти по

рождение? – попита и сложи ръка на бедрото му.

– Тичам – отвърна тихо. – И играя тенис, но предимно с клиенти. – Ръката ù се

раздвижи. – А ти играеш ли тенис? – Наистина му се искаше да я води по къса

бяла поличка. Пенисът му подскочи. Тя го огледа и се усмихна, а той пак усети

гладното си нетърпение. Кога беше последният път, когато бе имал толкова

много излишна енергия?

– Аз съм момиче от висшата класа. Играя тенис, обичам да яздя и да карам ски.

Но когато се стигне до голфа, тегля чертата.

– Аз играя футбол.

– Футбол? – Тя погали бедрото му, а на него вече му беше прекалено трудно да

се концентрира върху разговора.

– Да. – Всъщност това беше едно от нещата, за които никога не говореше. Не

пред бизнесконтактите си, не пред пресата. Беше твърде лично. Но сега се

чуваше как споделя с Наталия. – С Майкъл сме нещо като треньори и спонсори

на отбор младежи в северозападната част на Стокхолм. – Беше доста далеч от

центъра, в един от най-бедните квартали и беше наистина нещо много, много

лично. Нещо, което го правеше щастлив. – Всъщност съм доста добър

футболист. – Искаше му се Наталия да запомни тези неща. Че е направил поне

едно неегоистично нещо на този свят.

Ръката ù спря да се движи.

– Трябва да внимаваш, Дейвид. Скоро ще започна да мисля, че изобщо не си

бездушен и зъл рисков предприемач.

Той я издърпа бързо до себе си, под себе си и се придвижи върху нея. Взря се в

очите ù и я целуна. Вече беше убеден – ако целта на това идване бе да се

освободи от Наталия де ла Грип, със сигурност в целия си съзнателен живот не се

бе заблуждавал така дълбоко.

– Не мисля, че съм в състояние да те пусна, все още не – каза тихо.

– Но това е хубаво, нали? – усмихна се тя и се целунаха. Езикът ù беше топъл и

нежен, но когато ръцете ù обгърнаха тялото му и се плъзнаха по гърба, той

застина и се опита да се измъкне назад.

Но тя не го пусна, разтвори пръстите си, покри гърба му, и просто отказа да

бъде избутана настрани.

– Не – каза категорично.

Дейвид я погледна предупредително, но Наталия поклати глава, а очите ù

горяха от решителност.

– Искам – каза. Единият ù пръст мина по неравния белег и чувство на силна

тревога го заля като приливна вълна.

– Легни по корем – каза тя, а очите ù буквално пробиваха дупки в неговите.

Той я гледа дълго, дълго. Наталия де ла Грип стигаше твърде далеч, твърде

близо.

Наталия наблюдаваше сериозното му изражение и знаеше, че обмисля да ù