– Мамка му – измърмори Аса, след като разбра какво се случва. – Йонас?

Наталия имаше чувството, че краката ù ще се подкосят всеки миг. Йонас

вървеше право към тях. Не се бяха виждали от раздялата и Наталия нямаше

никаква представа какво иска и защо върви към нея с това сериозно изражение.

Тя стисна ръката на брат си, той я потупа нежно и каза:

– Хайде, Нат, ти си Де ла Грип. Можеш да се справиш с него. Или ако искаш, да

го пребия? Нямам нищо против едно леко меле. Дори бих го направил с огромно

удоволствие.

– Благодаря, но не. – Последното нещо, което Наталия искаше, бе брат ù да се

сбие на мегапартито на Джей О.

И тогава Йонас застана точно пред нея.

Първо се здрависа с Алекс. Да, винаги първо с мъжете. Наталия забеляза, че

Алекс стисна ръката на бившия ù доста по-силно от необходимото, защото лицето

на Йонас се изкриви от болка. Наталия дори не се опита да прикрие усмивката

си. Александър беше човек без никакъв морал, но също така беше предан до гроб

на малкото хора, които обичаше.

Йонас целуна Аса по едната буза и после погледна Наталия.

– Здрасти – каза той тихо. Приятелска усмивка, хубави очи. Сърцето ù се сви.

– Здрасти – отговори тя.

– Изглеждаш прекрасно.

– Благодаря – отговори тя и се почувства малко по-добре. Не беше чак толкова

зле. Първият шок беше преминал и Йонас пак беше себе си.

Не беше лош човек, наистина. Не беше чак толкова трудно, както се бе

опасявала. Издиша дълбоко и му се усмихна вежливо.

– Надявах се да те видя тук – каза Йонас.

– Така ли? – Гласът ù беше равен и спокоен. И странно, но точно така се

чувстваше, почти напълно спокойна.

– Липсваше ми.

– И ти ми липсваше – промърмори тя, но знаеше, че това е пълна лъжа. През

последните две седмици не се беше сетила за него нито веднъж.

Една фотографка от пресата дойде и попита дали може да направи снимка на

Алекс. Брат ù винаги ги привличаше, винаги искаха да го снимат и чакаха да им

позволи. После една млада дама се приближи и отмъкна Александър. Наталия се

загледа в гърба му. Беше прекалено красив. И това му навличаше толкова много

бели, защото около него винаги имаше тълпи жени. А той съзнателно

поддържаше имиджа си на плейбой. Само ако това можеше да го направи

щастлив – помисли си Наталия. – Само ако можеше да прогони този плах

поглед от очите му, тази бездънна мъка, която бе невидима за останалите.

Ако можеше да не пие толкова много...

Тя го видя да спира пред изумително красива червенокоса жена, която

говореше с Джей О. Жената беше облечена в бледорозова рокля, на фона на

която косата ù изглеждаше още по-блестяща. Наталия не знаеше какво ù каза

Алекс, но на нея очевидно не ù хареса. Чу Йонас да казва нещо на Аса, но не

можеше да събере сили да се обърне към него.

И тогава Наталия го усети.

Присъствието на Дейвид изпъкваше сред тълпата, натежаваше над разговорите,

над кръжащите сервитьори. Усети го като електрически шок. Косъмчетата на

ръцете ù се изправиха, звуците край нея станаха много по-силни, оглушителни,

направо непоносими. Помисли си, че вероятно си въобразява. Осъзна, че е

спряла да диша, изпусна въздуха от гърдите си и внимателно остави чашата.

После бавно и постепенно започна да връща енергията в мускулите си с цялата

събрана през годините сила: воля, танци, езда. Всичко това бе задействано и тя

бавно обърна глава. Усети леко гъделичкане по врата. Устните ù се извиха и

тогава очите им се срещнаха.

Бам.

Бам!

Аса се мушна до нея.

– Видя ли?

– Да – издиша Наталия.

– И двамата са тук.

– Да.

– Мамка му, колко са секси.

Наталия вирна брадичка. Да, бяха секси, но тя имаше нова рокля, нови обувки и

нова прическа.

– Но ние сме по-секси.

– Да – съгласи се Аса. – Сега е време за нашето представление. Готова ли си?

– Напълно.

26

Дейвид я забеляза сред тълпата от гости – сякаш светеше. Хората се въртяха

около нея, пред нея, но тя изпъкваше като единствена самотна звезда в нощното

небе. Как бе допуснал да не види още първия път, че Наталия е поразяващо

красива жена? Изобщо имало ли бе време, в което бе мислил за нея като за

обикновена незабележима жена? В нея нямаше нищо обикновено. Беше

направила нещо с косата си – падаше по раменете ù на едри лъскави къдрици,

които се спускаха по гърба ù. И беше в червено. Рокля с цвят на ферари, къса,

направена от материя, която изглеждаше като жива, увиваше се около тялото ù.

А тези дълги секси крака неотдавна бяха на раменете му, когато я довеждаше до

оргазъм.

В началото не можа да разпознае думата, която чу в съзнанието си, беше

прекалено зает да я изпива с поглед. Но после я чу пак, една-единствена дума,

която с първичния си рев удави всички останали.

Моя. Тя е моя.

Което беше повече от глупаво, разбира се. Той нямаше да има права над нея

Нямаше никакво значение какво бяха правили. Беше само секс.

Само секс.

Искаше да отиде при нея, да погали тези голи рамене, да я вземе в прегръдката

си, да я притисне към себе си, да я целуне дълбоко, удовлетворяващо. Искаше да

види как лицето ù засиява, как очите ù се разширяват. Беше почти невъзможно

да устои. Невъзможно дори да си спомни защо трябваше да стои далеч от нея и

да се бори с този импулс. И тогава реагира така, както очевидно винаги

реагираше, когато станеше дума за Наталия – започна да прави поредната

сделка със себе си.

Само един последен път, какво значение имаше? Защото това наистина щеше

да е последният път. Тази нощ щеше да е последната им заедно преди… е, преди.

Тя наклони леко глава и не откъсна очи от него. Примамваше го, изкушаваше

го, както навремето сирените са подмамвали моряците и Дейвид метна всичко

зад борда. Изхвърли всички добри намерения, всички аргументи точно както се

изхвърлят окови.

Моя.

Точно се канеше да тръгне към нея, беше направил първата крачка, когато

забеляза някакъв висок мъж да се промъква зад нея. Или може би бе стоял там

през цялото време, но Дейвид едва сега го забеляза? Този мъж се държеше като

куче, препикало територията си. Тя се обърна с лице към него. Мъжът прошепна

нещо в ухото ù, тя кимна и двамата тръгнаха нанякъде, погълнати от тълпата.

Мигът отмина.

Той преглътна тежко.

Трябваше да е благодарен, че това се случи. Сега вече беше свободен да

продължи напред.

Но не помръдна.

Просто стоеше там.

И се питаше: Кой, по дяволите е този мъж?

*

Майкъл трябваше да положи наистина големи усилия да не зяпа постоянно в

Аса. Но беше нещо като… като да не си ял с дни и да се опитваш да не зяпаш

отрупана с разкошна храна маса. Но когато погледът му неволно се залепяше за

нея, тя също го поглеждаше и всеки път очите ù бяха по-присвити от предишния.

Носеше нещо тясно като втора кожа. Когато Наталия де ла Грип пое нанякъде с

някакъв непознат мъж, Аса остана.

Майкъл тръгна към нея, поразбутвайки тълпата.

– Аса – каза, когато стига до нея. Сърцето му биеше толкова силно, че се

притесни да не проличи през сакото.

Тя изви русите си вежди и го погледна така, както аристократ с потекло гледа

на някого много под нивото си.

– Да?

Добре се справяше с поставената си цел да го изкара от равновесие. Една дума,

един поглед и Майкъл започваше да се чувства като пълен идиот.

Когато се запознаха, бяха на една възраст – на двадесет. Майкъл все още

помнеше всяка подробност. Първият ден на семестъра в университета,

специалност право. Той седеше развълнуван, нетърпелив, гордостта на

семейството си. Беше отишъл много рано и беше седнал най-отпред.

Аса дойде късно, мина покрай него, без дори да го забележи, но огледа цялата

зала. Майкъл не чу нищо от цялата лекция, защото не можеше да откъсне очи от

нея. А тя седеше с химикал между зъбите и клатеше крака си напред-назад. След

лекцията всички студенти се събраха край нея, момичета и момчета. Не го беше

погледнала нито веднъж. А Майкъл, който не пиеше, започна да ходи по

студентските клубове, да седи с часове до недокосната си бира и да я гледа как

всяка вечер се прибира с различен мъж.

Една вечер се заприказваха. Флиртуваше с него, но пък тя винаги флиртуваше.

Обаче се оказа и много умна. В последствие разбраха, че имат много общо

помежду си. Започнаха да учат заедно, да обядват заедно, но нищо повече. Тя

продължаваше да се прибира всяка вечер с различен мъж, а той продължаваше

да копнее за нея. И тогава една вечер… Майкъл винаги си я спомняше с копнеж

и тревога. Тази нощ всичко се промени и… вече не бяха приятели. След

завършването всеки потъна в собствения си живот. Минаха десет години, а той не

помнеше ден, в който да не бе мислил за нея.

Ако някой го попиташе какво мисли за любовта от пръв поглед, Майкъл би

казал, че е силно надценена.

– Звънях ти – каза той, но сред цялото кълбо от емоции, гласът му прозвуча

доста суров, дори груб.

Тя леко наклони глава, един рус кичур погали бузата ù и му се прииска да

прокара ръка по него, да го увие около пръста си, да го помирише. Сега, на

тридесет и нещо, беше по-красива от времето, когато беше на двадесет.

– Но не каза нищо, само звънна и затвори. Без съобщение. Аз не мога да чета

мисли, Майкъл. – Името му върху устните ù прозвуча като огън и секс.

– Знам. Извинявай.

– Какво искаш? – попита безразлично тя, сякаш въпросът ù беше кой е

любимият му цвят или нещо точно толкова незначително.

Какво искам?

Майкъл беше сигурен, че на всички езици, които говореше, нямаше да се

намерят думи да опишат това, което иска.

– Искам да бъдем приятели – каза той. Приятелството им беше истинско,

открито. Едва сега осъзнаваше колко много му беше липсвало. През цялото това

време.

– Аса! – извика някой зад гърба ù. – Господи, колко много време мина!

Навсякъде имаше хора. Аса автоматично се обърна да види кой е и Майкъл

усети как веднага започва да се отдалечава от него. И тогава нещо в него се

пречупи.

Винаги правеше точно така – отдръпваше се, правеше крачка назад и

изключваше хората от живота си. И тогава той застана пред нея, препречи пътя

ù към този, който се опитваше да привлече вниманието ù.

– Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? – попита изумено и гневно тя. –

Нямаш никаква право да…

Но той поклати глава и направи крачка към нея, навлезе в личното ù

пространство. Вземаше полагащото му се и вече стискаше китката ù. Ароматът

й… винаги ухаеше на ванилия. През целия му живот всичко, което миришеше на

ванилия, му напомняше на нея. Независимо къде беше.

– Ти и аз. Трябва да поговорим – каза и я придърпа към себе си. Погледите им се

срещнаха. Вече можеше да надникне в душата ù.

– За какво да говорим? – попита тя и за миг Майкъл усети страха ù. Секунда по-

късно тя изсъска и пак го отблъсна.

– За нас.

– Няма никакво нас – отвърна тя с присвити очи.

Майкъл започваше да губи търпение. Онзи несигурен студент отдавна го

нямаше и сега видя в погледа ù нещо нежно и крехко, нещо, което му

подсказваше, че не е така гневна и студена, както се опитваше да изглежда. Това

му даваше надежда.

– Със сигурност има. Хайде! – каза той и се помоли да е заложил правилно на