да се вижда с Джей О. Забеляза група мъже, които познаваше. Тъпи самодоволни

богати задници. Точно от това се нуждаеше смазаната ù, пребита душа. Посочи

ги и каза на Наталия: – Отивам да пораздвижа малко нещата. Ще се видим на

барбекюто, нали?

Наталия кимна и Аса забърза. Мина като тайфун покрай Джей О, кимна му едва

забележимо, получи одобрителна усмивка в отговор и продължи към групата

тъпаци.

Наталия забеляза как младите и издокарани мъже посрещнаха приятелката ù,

как всеки я целуна по бузата и започнаха да се перчат. Наталия изчака Джей О

да се приближи до нея.

Бяха застанали някъде по средата на крайбрежната алея. Слънцето беше

високо в небето и въпреки студената вода, Наталия вече се потеше.

– Ето те и теб. Вчера изчезна някъде.

– Да – отвърна тя, но не даде допълнително обяснение. Джей О ù беше шеф, но

със сигурност не притежаваше личното ù време.

– Беше ли нещо, за което трябва да започвам да се притеснявам? – попита той и

тръгна с нея. – Защото доста хора питаха за теб.

– Не. Говорих с Дейнс. Изглеждаха спокойни. – Запита се дали да не повдигне

темата за срещата му с баща ù, на която тя не беше поканена, но после реши, че

от това няма да излезе нищо добро.

– Добре – кимна той и посочи многобройните тенти, поставени само за

журналисти. – Ела с мен.

Наталия тръгна с Джей О. Той я представи на един от журналистите, който я

поздрави вежливо.

Наталия забеляза, че шефът ù я наблюдава с одобрение. Тя се представи много

добре. Здрависа се с един депутат, запозна се с един потенциален инвеститор и

си помисли, че именно това умее да прави най-добре – да създава мрежа от

контакти, да говори за финанси, да изгражда връзки.

Дейвид видя Наталия сред хората край тентите на журналистите. Току-що бе

приключил дебата си с един професор по икономика и един бизнесмен. Накрая

почти не следеше дискусията, защото се опитваше да си открадне още един

поглед към Наталия. Беше облечена в лен, а Джей О стоеше до нея като остров

сред бурно море. Наталия беше напълно в свои води. С плажна чанта през

рамото и с очила, кацнали на косата, тя изглеждаше уверена, енергична,

компетентна и направо сияйна.

Нещо тежко се стовари върху гърдите му, притисна го и той едва преглътна

емоцията.

– Мога ли да ви задам няколко въпроса? – попита една журналистка, с която бе

говорил няколко пъти през последните години.

Дейвид откъсна очи от Наталия, усмихна се замислено. Тази журналистка

винаги беше добре информирана и се държеше професионално, така че той

винаги се опитваше да ù обърне внимание и да я предразположи. Но не можа да

се въздържи и погледна още само веднъж към Наталия. Дали беше плувала?

Вероятно беше отличен плувец. Как му се искаше да отиде при нея, да спре

времето, да…

– Дейвид?

Беше се загубил в мислите си и сега не бе чул и въпроса на журналистката.

Усмихна ù се извинително.

– Съжалявам.

– Няма проблем – каза тя, но хвърли любопитен поглед към Наталия и Джей О,

сякаш се опитваше да разбере какво бе отвлякло вниманието му.

Тя започна интервюто, зададе въпросите си и после остави фотографа да си

свърши работата.

Веднага след снимките Дейвид забеляза, че Джей О и Наталия идват към него.

Лицето ù беше спокойно, без почти никакво изражение, но той буквално

виждаше галопиращите в съзнанието ù мисли. Сърцето му се преобърна. Нелепо,

но факт. Вътрешно беше разтревожена и той искаше да я успокои. Никога не би

я поставил в неудобна ситуация пред Джей О. Знаеше колко много означава

работата ù за нея, колко беше важно да запази самообладание. Колкото и да е

странно, тази мисъл го опари, макар че именно той беше човекът, който щеше

да я предаде.

И тогава Дейвид забеляза някого зад Наталия и Джей О.

О!

Нещата можеха и да загрубеят.

Когато стигнаха до него, Дейвид се здрависа с Джей О и погледна Наталия в

очите. Сякаш минаха океани от време.

– Познаваш Наталия де ла Грип, нали? – попита Джей О. Дейвид беше сигурен,

че се опитва да намекне нещо.

Подаде ù ръка.

– Да – отвърна той спокойно. – Виждали сме се.

Наталия се поколеба само частица от секундата, после пое ръката му и го

поздрави вежливо. После преглътна и Дейвид усети как гърлото ù се свива от

напрежение.

Очите му бавно минаха по нежната кожа около деколтето на блузата ù. Преди

няколко часа бе целувал всеки сантиметър от това местенце. Ароматът ù все още

го обвиваше като спомен от необичайно реалистичен сън.

– А това е Евгений Толстой – каза Наталия, представяйки мъжа със сивата коса.

После се усмихна топло и добави: – Вуйчо ми.

По лицето на Дейвид нямаше капчица емоция.

Точно от това имаме нужда ние двамата, още повече усложнения.

– Брат е на майка ми. – Разбира се, сестрата на Евгений беше Ебба де ла Грип.

Дейвид се здрависа с руснака. Вече се бяха срещали, но това, разбира се, той

не можеше да разкрие. Не сега, не пред тези хора. Усмихна се вежливо на

Евгений, ексцентричния и изключително богат руснак, който притежаваше една

немалка част от „Инвестум“. Евгений примигна бавно, а Дейвид си прехапа

езика. Този мъж вероятно дори не знаеше как се пише думата „дискретност“.

– Колко е малък светът – добави Наталия, без да забелязва нищо нередно.

Усмихна се на Джей О и на вуйчо си. – Искам да кажа, че в един момент всеки

познава всекиго.

А Дейвид си помисли, че светът беше дори по-малък, отколкото тя изобщо

можеше да си представи.

Наталия изгледа вуйчо си, после него, веждите ù се събраха и зададе въпроса,

който Дейвид наистина не искаше да чуе.

– Вие май се познавате? – Очите ù бяха спокойни и леко заинтригувани, но

Дейвид знаеше, че тази жена е опасно умна. Само ù дай едно парче от пъзела и

след малко ще го е наредила, без дори да има останалите парчета. Умът ù

работеше по-бързо от всеки компютър.

Искаше му се с Майкъл да бяха тръгнали тази сутрин, беше настоявал. Искаше

му се да се фокусира върху уредените срещи и вече щяха да са минали

половината път, но Майкъл се беше запънал като магаре и ето сега Наталия

стоеше пред него и го разпитваше за мъжа, за когото Дейвид наистина не

искаше да говори. Не познаваше добре руснака и не знаеше колко може да се

разчита на него.

И тогава беше спасен от поредния роднина на Наталия.

– Александър – извика Наталия и извърна поглед от вуйчо си. Цялото ù лице

грейна, когато видя брат си, който бързо се присъедини към тях. Още

здрависвания, целувки по бузите. Дейвид се здрависа с Александър де ла Грип.

Ръката му беше здрава, уверена. По-младият мъж имаше проницателни сини очи,

съвсем различни от тези на Наталия. Гледаше го право в очите. И в интерес на

истината стискаше доста силно.

– Това е Дейвид, нали?

Дейвид се намръщи. Значи Александър де ла Грип, потомък на поне един руски

граф и известен с разгулния начин на живот и с интересите си, които се

свеждаха предимно до личните му удоволствия, беше решил да го мрази.

На Дейвид не му пукаше изобщо какво мисли за него това разглезено татково

синче. Издърпа ръката си и си погледна часовника. Скоро щеше да е извън

Бастад. Извини се най-учтиво, използва леката суматоха, предизвикана от

пристигането на Александър, и се отдръпна.

Наталия забеляза, че си тръгва и леко махна с ръка. Изглеждаше така щастлива

тук, заобиколена от приятели и роднини. Искаше да я запомни такава –

усмихната, знаеща, в компанията на хора от нейното потекло, целуната от

слънцето. И смееща се. Тя вдигна блесналите си златисти очи към него и

задържа дълго неговите, но Дейвид се насили да погледне встрани. Кимна ù и те

направиха това, което трябваше да направят преди много време – всеки тръгна по

пътя си.

Тя го гледаше как се отдалечава.

Усещаше очите ù върху гърба си, но не се обърна.

Сбогом, Наталия.

*

Александър забеляза как Наталия проследява Дейвид с поглед, докато той

бавно се отдалечаваше от тях. Този човек го дразнеше с увереността, с която

стъпваше по земята – сякаш притежаваше половината свят и скоро щеше да

стане собственик на другата половина. Нямаше никаква грешка. Той добре видя

лицето на Наталия, как Дейвид я гледа и се запита какво става между умната му

красива сестра и тази природна стихия на име Дейвид Хамар.

Наталия никога не бе гледала Йонас по този начин, не че този факт някога бе

притеснявал Александър. Цялото семейство беше разочаровано, когато тя и

скучният до смърт Йонас се разделиха. Сякаш той бе най-доброто, което Наталия

можеше да намери! Но Александър винаги бе знаел, че Йонас е прекалено

слабохарактерен за сестра му. Тя беше тиха, дипломатична, разумна, но също

така и силна, дяволски силна. Може би най-силният духом човек в цялото

семейство. Трябваше ù мъж, който да е поне равен на нея, а не някаква отрепка

като Йонас. Но след като се изясни всичко…

Леденостуденият Дейвид Хамар едва ли беше по-добър избор.

Дейвид вече не се виждаше, но сестра му имаше голямо сърце, способно да

изпитва толкова силни емоции, каквито той самият никога повече нямаше да

изпита. Тя все още гледаше в посоката, в която Дейвид бе тръгнал, и на лицето ù

се четеше разочарование.

– Е, това вече е малко странно – вметна той и тя веднага го погледна

въпросително. – Бях останал с впечатлението, че Дейвид Хамар мрази всички ни.

– Какво искаш да кажеш?

– Е, нали знаеш, че започнах в „Скогбака“ няколко години след като Питър

завърши – започна Александър. – Но хората все още говореха. – Поклати глава.

От ухо на ухо се носеха такива кошмарни неща. Нямаше съмнение, че бяха

верни.

– Какво са говорили? – попита остро тя. Прозвуча толкова рязко, че Александър

си помисли, че сестра му най-вероятно знае нещо.

– Нещо му се е случило в „Скогбака“. Нещо лошо.

– Обиждали са го?

– Било е по-скоро терор – отвърна с огорчение Александър. Години наред бе

ненавиждал това училище.

– Дейвид има белези по гърба. От камшици – каза тихо тя.

Александър не искаше да анализира откъде сестра му знае как изглежда гърбът

на Дейвид Хамар.

– Внимавай – каза предупредително той.

– Ти ли точно ми даваш съвет как да подбирам връзките си? – попита тя с

усмивка. – Сериозно?

– Не е добър човек – обясни той.

– Има много хора, които биха казали същото и за теб.

Александър поклати глава. Сестра му беше права.

– Това, което се е случило в „Скогбака“, е било сериозно. Всичко беше потулено,

но мисля, че е имало замесено и момиче. Починала, поне според слуховете.

Наистина се случваше деца да умират в това училище. Случвали се злополуки.

Да бе, вярно.

– Имаше някаква договорка – продължи Александър и спомените му започнаха

да се избистрят. В училището се говореха какви ли не неща. – И съм почти

сигурен, че беше за момиче.

Винаги беше така. Секс или пари. Толкова потискащо.

– Но защо да мрази нас за това, което са му сторили?

Александър я погледна в очите. Бяха широки, тревожни. Мамка му! Тя беше

влюбена в него! Това не беше на добре. Наталия трябваше да стои далеч от

Дейвид Хамар.

– Казват, че Питър го е пребил с камшика – каза тихо той. – Питър го е

изтезавал.