категорично отказа руската целувка по бузата. Питър ненавиждаше всякакъв

физически контакт. Може би именно затова с Луиз бяха такава перфектна

двойка. Наталия му кимна, но нищо повече. Тя беше на най-долното стъпало в

семейната йерархия и никога не се прегръщаха. Всъщност в тяхното семейство

никой не прегръщаше никого – освен тя и Алекс. Защо не се бе сетила досега?

Как така майка ù прегръщаше Луиз? Майка ù прегръщаше и Йонас. Но никога

собствените си деца! Как никога досега не ù беше правило впечатление?

– Чул ли си нещо за цената на акциите? – попита Питър и Наталия веднага се

съсредоточи в разговора.

– За какво става дума? – попита тя.

Питър погледна баща си въпросително, сякаш чакаше разрешение дали да ù

каже, сякаш между двамата имаше тайни, които само баща ù можеше да позволи

да стигнат до нея.

– Кажи ми – каза остро тя.

Густав кимна в съгласие.

– Акциите на „Инвестум“ се изкупуват на борсата – започна Питър. Говореше

бавно, сякаш се страхуваше да не каже нещо излишно. Не откъсваше очи от

баща си. – Следим ги от една седмица. Никой не знае какво става, но в списъка

на акционерите се появяват някои непознати имена. Никой не знае кои са тези

хора. Следващата седмица ще се наложи да погледнем как стоят нещата.

– Можем ли да видим още сега? – настоя Наталия. Това можеше да повлияе на

сделката, която подготвяше с Джей О. Промяна на имената на акционерите и

обвързването на непознати акционери никога не означаваше нещо добро. – За

колко акции става дума?

Питър се обърна към нея и остро попита:

– Нали не си казала на никого за сделката си?

Тя го изгледа изумено, а после – баща си. Как можеха да си помислят такова

нещо за нея?

– Не – отвърна гневно тя. Господи, сега вече беше ядосана. Едва преглъщаше. И

се сети, че преди време беше на крачка да каже на Дейвид. Ако не я беше спрял,

вероятно щеше да му сподели. – Не – повтори тя.

Не че Дейвид имаше нещо общо с движението на цените на акциите им.

Или пък имаше?

*

Дейвид караше синьото си бентли. Майкъл беше приключил със срещата си с

Аса Белке и най-сетне си бяха тръгнали от Бастад. Дейвид се поколеба и бързо

зави вляво. Пътят към Стокхолм остана вдясно.

– По кой път мислиш да минаваш? – попита озадачено Майкъл.

– Малко ще се отклоним.

Приближиха една голяма вила и видяха тълпата в градината. Охраната пускаше

само гости с покани и строго пазеше железните врати на оградата. Вътре в

градината хората гледаха си изумление лукса и екстравагантността, с която бе

подредено всичко. Музиката се чуваше от улицата.

Дейвид намали. Сякаш все още имаше избор, или поне такова беше усещането

му.

– Какво правим тук? – попита Майкъл. – Това имението на Де ла Грип ли е?

Дейвид кимна, погледна към голямата къща и най-сетне трябваше да признае

пред себе си, че няма абсолютно никакъв избор. Беше го планирал половин

живот. И трябваше да помисли за Каролина, а не за жена, която познаваше от…

колко? Две седмици?

Погледна към хората, които се смееха безгрижно в официалните си тоалети.

Елитът на страната. За някои от тях наистина му пукаше – хора, които уважаваше

и чийто живот неизбежно щеше да бъде засегнат.

– Дейвид?

Но Дейвид не отговори, само поклати глава, натисна газта, погледна в

огледалото за обратно виждане и тръгнаха.

Целият път мина в пълно мълчание.

Дейвид откара Майкъл до дома му и подкара към апартамента си.

Паркира колата, извади куфара си се качи.

С Майкъл се бяха разбрали да се видят в седем сутринта.

Време беше.

31

Понеделник, 14 юли

– Тридесет.

Наталия удари тенис топката с малко повече сила от нужното.

– Какво, по дяволите? – оплака се Аса, която дори не направи опит да я

достигне. – Не мога повече. Може ли да си вървим и да пием?

– Осем сутринта е – припомни ù Наталия и взе нова топка. – Готова ли си?

Аса кимна мрачно. Наталия удари топката и този път Аса ù я върна. Беше

направила много ранна резервация за тенискорт „Ройъл“ и в някакъв миг на

умопомрачение бе принудила Аса да дойде с нея.

– Защо се съгласи, като ти е толкова неприятно? – попита Наталия, когато

приятелката ù пак изпсува.

Аса механично завъртя ракетата в ръката си.

– Защото иначе ще се наложи да убия някого. Трябва да изгоря малко хормони.

Малко или много, Наталия се чувстваше по същия начин. Пак подаде топката

към Аса. От петък не бе чула и дума от Дейвид. Вече беше понеделник сутринта

и тя категорично отказваше да си седи у дома и да се депресира заради един

мъж, да подлага на дисекция всяка дума, която си бяха или не си бяха казали, да

проверява имейла си през една минута и телефона си през половин и там да няма

нито едно съобщение.

Беше му пуснала съобщение в събота. Не беше отговорил. И сега не ù оставаше

друго, освен да блъска по всяка топка и буквално да замерва намусената Аса.

– Искаш ли още един гейм? – попита тя и избърса потта от челото си.

Беше горещо и Наталия се чувстваше изморена. Бастад наистина изсмукваше

всичките ù сили. Беше си тръгнала от партито на родителите си доста рано, беше

легнала в леглото и дълго бе гледала морето, завита в аромата на Дейвид, който

бе останал навсякъде. В събота плува и спа, в неделя с Аса се върнаха заедно.

Наталия трябваше да работи цялата следваща седмица, а Аса изведнъж реши, че

не иска повече да остава в Сконе. Двете бяха напълно жалки.

– Ще се виждаш ли пак с Майкъл? – попита Наталия над мрежата.

– Може би. Не знам. Може би. Не мога да се справя с повече от това, което вече

имам на раменете си.

Взеха си душ, седнаха в кафенето на клуба и си поръчаха по един шейк. Аса

отпи и каза, че не си струвало да се пие без алкохол и че ако се сложело малко,

щяло да стане добър коктейл.

Наталия разсеяно човъркаше сандвича си със сирене.

– Когато каза, че трябвало да дойдеш за някаква спешна работа, казаха ли ти за

какво става дума? Усети ли защо те искат тук? – полюбопитства тя.

– Защо? – контрира Аса.

Нещо не беше наред.

Наталия го усещаше толкова силно. Незнайно защо се запита за цената на

акциите на „Инвестум“, която имаше крайно странно поведение през последната

седмица. И се питаше и друго: защо цената се бе покачвала през последните

шест месеца. Бавно, по малко, но систематично.

– Чувала ли си Питър някога да говори за „Скогбака“? – попита Наталия и усети

как пулсът ù се покачва. – Питър и Дейвид са били по едно и също време там.

Очевидно Питър му е направил нещо. – Спомни си за белезите на гърба на

Дейвид.

– Тормозел ли го е?

– Да, и то лошо.

Премазал го е от бой с камшик.

Зави ù се свят.

Всичко е лично.

Била е замесена жена.

Русата жена на снимката.

Подозрението на Джей О, че „Хамар“ работят по нещо голямо.

– Не съм чула нищо – отвърна Аса. – Мога да разпитам, ако искаш. Добре ли си?

Много си бледа.

Наталия изпусна сандвича си. Не можеше да вкуси и хапка. Гадеше ù се.

– Мислиш ли, че „Хамар Капитъл“ работят по нещо голямо? Нещо, свързано с

„Инвестум“? – попита Наталия с надежда Аса да се разсмее на глупавия въпрос.

– А ти? – попита Аса сериозно.

Наталия така и не бе разбрала защо Дейвид я покани на онзи пръв обяд.

Онези дялове на „Инвестум“ имат неизвестен собственик.

Бързото напускане на Дейвид от Бастад.

Омразата между семейството ù и Дейвид.

„Скогбака“.

Дялове с неизвестен собственик.

Никога не можеш да бъдеш напълно доволен.

Наталия примигна бавно. Възможно ли беше това да е истината? Погледна към

Аса, но очите ù бяха почти навлажнени. Трябваше да се върне на работа.

Веднага.

Защото едва сега проумя какво означаваше погледът на Дейвид секунди преди

да си тръгне. Беше си помислила, че иска да ù обещае началото на нещо красиво.

Но не е било начало.

Бил е краят.

32

В понеделник сутринта Дейвид беше в офиса си, избръснат, изкъпан и

концентриран.

Взе си кафе, седна зад компютъра и зачака Майкъл.

Сега оставаше само да продължи напред. Нищо повече. Съзнанието му беше

изцяло съсредоточено върху сделката и игнорира всички други мисли.

Когато се хвърли в тази връзка с Наталия, беше сигурен, че може да се справи,

защото беше убеден, че няма да има намесени чувства.

Но без да иска, напълно подсъзнателно бе отглеждал и подхранвал в себе си

чувства, които бяха прекалено силни. И сега, когато трябваше да бъде изцяло

фокусиран, съзнанието му беше неспокойно и се отклоняваше от основната цел

на целия труд, на който беше посветил последните двадесет години от живота си.

Защото Наталия беше нещо невъзможно и обречено.

Отвори пощенската кутия и мина през имейлите си, после през натрупаните

върху бюрото му документи. Раздвижи скования си врат, но като цяло се

чувстваше добре. Трябваше да започне да се чувства добре.

Майкъл влезе енергично, с твърда крачка.

Дейвид се поколеба, но трябваше да му каже. Не можеше да мисли ясно и

имаше нужда от увереността, която само Майкъл можеше да му даде.

– Преди да започнем, трябва да ти кажа нещо. – Подкани го да седне на стола

до бюрото.

– Това да не би случайно да има нещо общо с Наталия де ла Грип?

– В известен смисъл.

– Дали трябва да слушам за това? – огледа го скептично Майкъл.

– Вероятно не, но имам нужда от мнението ти. Не знам какво да правя. Искам

да чуя, че постъпвам правилно, че това, което правим, има… финансова логика и

обосновка.

Майкъл изреди около стотина псувни на френски, поклати глава и каза:

– Искам да си взема кафе. Това е разговор за затворени врати.

Дейвид го изчака да се върне с кафето си и да затвори вратата зад себе си.

Беше рано, но хората вече идваха.

– Спах с Наталия – започна Дейвид.

– Пак?

– Да.

– Не е било много умно от твоя страна.

– Не, не беше – съгласи се Дейвид.

– Искам да кажа, като се има предвид, че се каниш да съсипеш семейството ù.

– Знам какво искаш да кажеш.

– Какви чувства имаш към нея? – попита Майкъл и го огледа внимателно.

– Не изпитвам нищо към нея.

Майкъл сгърчи недоверчиво лице, отпи от кафето си и каза:

– Аз съм влюбен в Аса.

Хайде бе, сериозно ли, Шерлок?

– Говорихте ли? – попита Дейвид и Майкъл кимна. – Добре, но имам да ти

казвам и друго.

– И друго?

– Много пъти сме говорили, че това е един изключително добър и здрав,

стабилен бизнесплан. Всички считат така. И има финансова причина да го

направя. И имаме реален шанс да спечелим много пари, нали?

– Да – отвърна бавно Майкъл.

– И винаги сме казвали, че в този бизнес няма нищо лично. Знаеш как винаги

сме твърдели, че сме най-добрите, защото мислим трезво, разумно,

професионално, не ни интересува престижът.

– Знам, не, убеден съм, че не искам да слушам. Трябва ли да го чуя?

Задължително ли е? – каза Майкъл с тежка въздишка.

– Когато бях в „Скогбака“, между мен и Питър де ла Грип се случи нещо.

– Нещо?

– Беше лошо, много лошо – каза Дейвид и спомените от онази звукоизолирана

стая се върнаха. Раните по гърба му, кръвта, която се стичаше в краката му

часове наред. – Лошо като… да речем, че беше лошо като смърт и тежко като

оцеляване след смъртта. Бащата на Питър беше замесен. Моето семейство също.

Историята е много дълга. Но след това, което се случи тогава, аз взех решението.

– Какво решение?