ръководя отвратителното им шоу. Единствената ми цел е да не умра от скука. Но

ти можеш да стигнеш до върха и над него.

Аса отвори чантата си, която струваше петдесет хиляди крони, и започна да се

рови в нея. Извади светло червило и очерта леко устните си.

– Той ме помоли за дискретна среща – обясни Наталия. – Всъщност не биваше

да се съгласявам. Нали няма да кажеш на никого?

– Колко си мнителна! Разбира се, че няма да кажа. Какво иска според теб?

– Може да е нещо свързано с финансиране. Може би има сделка с някой от

нашите клиенти? Не знам, наистина. Цяла нощ не съм спала. Мислех само за

това. Или просто търси връзки в банката?

Никак не беше необичайно хората да искат да се запознаят с нея, защото е Де

ла Грип – жена с положение и влияние. Това беше едно от нещата, които

мразеше. Дейвид Хамар обаче бе възбудил любопитството ù. Освен това не ù

прозвуча мазно и фалшиво, а просто любезно. И трябваше да хапне нещо. Беше

гладна.

Аса я погледна замислено.

– Всъщност няма да е зле да дойда с теб. Ако те оставя сама да се справиш с

това, кой знае какво ще кажеш и дали няма да споменеш нещо, което не бива да

стига до неговите уши.

Наталия едва се въздържа да не ù напомни, че вече си е създала име като един

от най-обещаващите таланти в областта на корпоративните финанси – една от

най-сложните и хлъзгави сфери в света на бизнеса. Бе сред най-високо оценените

студенти за всички времена в бизнес образованието на Швеция. Дипломата ù не

беше подарена, а справедливо извоювана. Ежедневието ù включваше финансови

операции, работа с фондове и консултиране. През нея минаваха стотици милиони

крони на ден и в момента беше в процес на завършване на една от най-сложните

банкови сделки в цялата история на Швеция. Но… Аса, разбира се, беше права –

кой знае какви глупости би наговорила и какво можеше да издаде благодарение

на вечната си разсеяност.

– Ще ти се обадя да ти кажа как е минало.

Аса я гледа дълго и проницателно.

– Поне разбери какво иска – каза най-сетне тя. – Няма да те заболи. Много хора

биха направили всичко, за да имат възможността да работят с него. Или да

спят с него.

– Не мислиш, че е прекалено рисковано ако някой ни забележи? – попита

Наталия, разочарована от несигурността в гласа си.

– Разбира се, че е рисковано. Той е опасен, богат и баща ти го мрази. Какво

повече искаш?

– Да отменя ли обяда?

– Категорично не – поклати глава приятелката ù. – Живот без риск не е живот.

– Това ли е мъдрата мисъл на деня? – попита Наталия, отбелязвайки си наум, че

не ù допада особено.

Аса се изправи, взе празната си чаша и я размаха пред очите на Наталия.

– Не, така пише на чашата ми за кафе. Мисля, че трябва да се върна в офиса и

да се обадя на две-три места. Може да уволня някого. Адвокатите не са най-

забавните същества на света. Къде ви е срещата?

– В ресторант „Ула Виндблад“.

– Можеше да е и по-зле. – Очевидно Аса не намери по-остри думи да я

критикува, макар че отчаяно се опитваше. Тя поглади шалчето си. Последния

път, когато Наталия видя такъв шал, беше в бутика в луксозния мол „Нордика

Компаниет“ и цената на етикета беше леко замайваща.

– Ти си сноб, знаеш ли? – каза Наталия.

– Имам изграден нюх към доброто качество – отвърна приятелката ù и нагласи

дръжката на чантата върху рамото си. – Не всеки може да купува конфекция. Ти,

разбира се, можеш да го разбереш – потръпна сякаш от възмущение, хвърли един

тюркоазен поглед към Наталия и добави: – Само се пази. Кой знае с какви е спал.

Наталия се намръщи.

– Очевидно с повечето принцеси по света, ако трябва да се вярва на слуховете. –

Тя обичаше да чете клюките в интернет и не се срамуваше да си го признае.

– Да бе! По-скоро такива, които се правят на принцеси, и с новозабогатели

жени – отбеляза Аса, която беше потомка на много стара фамилия. Корените ù

можеха да се проследят чак до дванадесети век. – Просто не прави нещо,

което аз не бих направила.

Е, това изключва съвсем малко неща, помисли си Наталия, но не каза нищо на

глас.

– С това ли ще си облечена? – попита Аса. Тонът ù подсказваше, че има и по-

лоши неща от купуването на конфекция. – Къде, за бога, намери точно това?

– Става дума само за обяд – опита да се защити Наталия. – И освен това,

дрехите ми са шити по поръчка, благодаря за комплимента.

Аса огледа сивата материя.

– Да, но в кой век?

– Ти наистина си ужасен сноб. – Наталия стана и отвори вратата на Аса.

– Има огромна вероятност да е така – призна приятелката ù. – Но не можеш да

отречеш, че съм права.

– За кое?

Аса се засмя с онзи свой специфичен смях, който караше мъжете да ù купуват

питиета и да се хвалят с къщите и вилите си.

– За всичко, скъпа моя. За всичко.

3

Дейвид тръгна пеша от главния офис на „Хамар Капитъл“ към ресторант „Ула

Виндбалд“.

Салонният управител го поведе към масата, където Наталия де ла Грип вече го

чакаше. Той погледна часовника си – беше подранил. Нямаше един часа. Тя бе

дошла още по-рано. Останалите гости в ресторанта бяха предимно туристи, но тя

бе избрала маса в дъното и беше седнала така, че почти не бе почти

незабележима. Беше повече от ясно, че не иска да я виждат с него и в това

имаше логика. Самият той бе направил резервацията именно за този ресторант,

а не за някой от намиращите се в центъра на града, точно за да не бъдат

засечени заедно.

Тя го забеляза, вдигна ръка да му помаха, но после бързо я прибра, сякаш

промени намерението си. Дейвид тръгна към нея.

Имаше много светла кожа и изглеждаше доста скромна. Лицето ù беше

сериозно, дрехите – аскетично сиви. Беше почти невъзможно да повярваш, че

това момиче работи като консултант в една от най-големите световни банки, за

самия Джей О. Той беше един от най-взискателните и ексцентрични шефове.

Дейвид знаеше това от личното си познанство с него. Невероятно бе, че е

издигнал тази скучно облечена жена до върха. Според него имала потенциал да

стане един от най-великите финансови магьосници в световния бизнес. „Тя е

умна, смела и винаги в пълна готовност. Може да стигне толкова далеч, колкото

си поиска“, беше му казал Джей О.

Дейвид трябваше да внимава и в никакъв случай да не я подценява.

Когато стигна до масата, Наталия де ла Грип стана. Беше по-висока, отколкото

Дейвид очакваше. Подаде ръка – деликатна, слаба, с прилежно поддържани

нокти без никакъв маникюр. Здрависа се силно, по мъжки. Професионално.

Дейвид не се въздържа и погледна лявата ù ръка. Нямаше халка.

– Благодаря, че се съгласихте да се видим толкова скоро след обаждането ми –

каза той. – Не бях сигурен дали ще имате време за мен.

– Наистина ли? – попита тя скептично.

Дейвид пусна ръката ù. Топлината от дланта ù остана полепнала по неговата и

усети някакъв пикантен и особено привлекателен аромат. Засега тя се оказваше

точно обратното на всичко, което бе очаквал. Трябваше да си отваря очите и

много да внимава.

Интересно бе, че не успя да намери нещо повече от вече известната

информация за второто от трите деца на Де ла Грип. Прерови всичко писано в

мрежата, чете статии и няколкото биографии на семейството ù. Почти всичко

обаче касаеше братята и баща ù. За нея нямаше абсолютно нищо нито в

Уикипедия, нито в сайта за шведски знаменитости „Флашбак“. Но пък в това

семейство жените по традиция бяха напълно незабележими, макар че мъжете

винаги се женеха за момичета от влиятелни фамилии... Всяка от лелите и бабите

на Наталия беше много богата, майка ù имаше роднински връзки с руската

царска фамилия и с шведския финансов елит. Но мъжете в семейството

пречупваха съпругите си, отнемаха силата им и я използваха. Бащата на

Наталия, Густав, дядото – Густав-старши, чичовците ù и така поколения назад. За

разлика от двамата си братя, по рождение кронпринц Питър де ла Грип и

наскоро обявения за кронпринц Александър де ла Грип, Наталия не присъстваше

във финансовите вестници и медии. За нея нямаше абсолютно нищо дори и в

таблоидите. Това, естествено, имаше своето обяснение. Тя не се криеше от

медиите заради името и потеклото си, но по принцип хората като нея стояха в

сянка и рядко говореха с пресата.

Наталия носеше косата си прибрана в строга, консервативна прическа, а на

шията ù блестеше перлена огърлица – знак на висшата класа, която Дейвид

презираше. Не, помисли си той, докато сядаше, в крайна сметка Наталия

изглежда точно така, както си я бях представял – неомъжена, почти на

тридесет, фокусирана върху кариерата си и ужасно обикновена и

безинтересна.

С изключение на очите. Никога не бе виждал такива очи.

– Трябва да призная, че бях изненадана от обаждането ти и, честно казано, съм

доста любопитна – усмихна се тя и той усети как леки тръпки преминаха по

гръбнака му.

Дейвид взе менюто от ръката на сервитьора и го погледна набързо.

– Вероятно си свикнала хората да те търсят – засмя се той и целенасочено

отправи към нея топлата си, отработена усмивка. Голяма част от работата във

финансовия сектор зависеше от разширяването на връзките и познанствата и

Дейвид наистина не помнеше кога за последен път бе обядвал, без непременно

да гони някакъв професионален интерес. Чифт изумително красиви очи едва ли

биха успели да го отклонят от целта.

– О, да. Милиардери ме канят на срещи през цялото време.

Устните му потрепнаха при сухия ù коментар.

Тя хвърли поглед на менюто и кимна към сервитьора, че е готова да поръча.

– Чух, че сделката с „Шибстед“ се развива страхотно – каза той, колкото да

опипа почвата.

– Имаш добри източници. – Наталия леко наклони глава. – Не знам дали трябва

да се чувствам поласкана, или да се тревожа.

– Не, няма място за тревога. Научил съм си урока. Смятат те за истински

изгряващ талант, който трябва да бъде държан под око. – Бяха я описали като

космополитна, сериозна и действаща с твърда ръка. Дейвид нямаше причина да

поставя тези характеристики под съмнение.

– И аз четох тази статия – каза тя. – Предполагам, времето ще покаже – засмя

се тя. – Сам знаеш как е. Или вървиш нагоре, или пропадаш.

– А в момента?

– О, в момента определено вървя нагоре. – Каза го без следа от престорена

скромност. Дейвид можеше да преброи на пръстите на едната си ръка хората от

аристократичните среди в Швеция, които говореха по този начин и които не

натякваха постоянно, че не са постигнали кой знае какво, а в същото време бяха

на върха.

Тя си поръча риба и Дейвид автоматично избра същото. Беше въпрос на

елементарна психология да поръчаш същото ястие като човека, когото си

поканил на обяд.

– Винаги ли си искала да работиш в банка? – попита той, когато сервитьорът се

отдалечи. – Не ти ли се е искало да се занимаваш и с нещо друго? – Все пак тя

работеше в „Лондонска банка“ вече няколко години и въпросът не бе лишен от

логика. Младият финансов елит в банките е като глутница – винаги търси нови

предизвикателства.

Той погледна деликатния ù пръст, на който липсваше халка. Вероятно бе

изцяло отдадена на работата си. Като него.

– Доволна съм от работата си в банката.

– Ти си единствената жена в екипа на Джей О?

– Да.