– Да стана достатъчно богат, само за да мога да ги смажа и да ги залича от

лицето на земята. Да си отмъстя.

Майкъл примигна.

Дейвид изчака думите му да се доберат до обърканото съзнание на Майкъл и да

започне да проумява.

– Мамка му, трябваше да ми кажеш.

Дейвид въздъхна. Такова силно облекчение, че най-сетне го изрече, че най-

сетне сподели с Майкъл.

– Да, трябваше да ти кажа.

– Винаги сме били откровени един с друг. Без лъжи, винаги сме говорили прямо.

Това са твоите думи, твоите правила.

– Да – съгласи се Дейвид.

– Но си скрил това от мен. Имам право да съм ядосан.

– Колко си ядосан?

– Боли ме, че си пазел тези неща в себе си, но от бизнес гледна точка, това не

променя нищо.

– Не, не мисля, че променя нещо.

– Искаш ли да се откажеш? Предполагам, че все още има време да дадем

заден. – Майкъл звучеше, сякаш мислеше на глас. – Но ако се откажем, ще

пострадаме. И „Хамар Капитъл“ ще пострада. – Погледна Дейвид в очите и

попита много сериозно: – Това ли искаш да направиш? Заради нея?

– Не, продължаваме напред – каза Дейвид, клатейки глава.

– Но тя ще те намрази.

– Да. – Наталия щеше да го мрази. И може би така беше най-добре. Тя

заслужаваше по-добър мъж, какъвто той никога нямаше да може да бъде.

– Хей – започна малко колебливо Майкъл.

– Какво?

– Докато си признаваме такива неща…

Дейвид ощипа върха на носа си. Господи, никога не бяха водили такъв

разговори и се чудеше кой от двамата се чувства по-неловко.

– Какво? – попита рязко.

– Когато с Аса пихме кафе, тя попита дали знам кой източва дяловете на

„Инвестум“ от пазара.

Дейвид винаги бе знаел, че Аса не е жена за подценяване.

– Какво ù каза?

– Пречупих се и ù казах всичко – каза саркастично Майкъл. – Естествено, че

нищо не съм ù казал! Категорично отрекох. Но сега и тя ще ме намрази.

– Добре дошъл в клуба. Мисля, че Наталия също подозира нещо. Ако през

цялото време насреща си имахме тези двете, а не мъжете от семейството, никога

нямаше да стигнем толкова далеч.

Бордът на директорите на „Инвестум“ се състоеше само от мъже, нито една

жена. Така става, когато назначаваш хора, с които си ходил в едно училище,

стари приятели от младостта. Нямаш никакъв прилив на талант, на нови свежи

идеи.

На вратата се почука.

– Всичко е готово – каза Малин Теселиус, промушила глава между вратата и

рамката.

Дейвид погледна часовника си. До отварянето на стоковата борса оставаха

двадесет и пет минути.

– Идваме – кимна ù Дейвид.

Стоковата борса в Стокхолм беше напълно компютъризирана и на практика

никой не извършваше никаква търговия в красивата сграда, построена за тази

цел през 1770 г. Всичко се случваше във Фрихамнен и се появяваше веднага на

мониторите в цялата страна – в банките, в брокерските фирми, в офисите на

фондовете.

– Ще ни направят данъчна проверка – каза Майкъл.

Дейвид бе минал по изключително тънката линия между неетичното и

легалното.

– Няма да могат да докажат нищо – каза той.

Двамата станаха, закопчаха саката си, спогледаха се и излязоха от лобито в

пълно мълчание. Мониторите, които показваха движението на акциите, бяха

окачени в конферентната зала и те тръгнаха право натам. Всичко се отчиташе

без никаква разлика във времето. Малин също се присъедини към тях и седна на

масата.

Стана девет.

Пазарът отвори.

Цените мигаха, редичка по редичка. Цените на „Инвестум“ започнаха да се

покачват. И да се покачват. И да се покачват.

– Ще изпратя съобщението до пресата сега – каза Малин.

Дейвид кимна.

Тя натисна бутона и изпрати.

Цената продължи да се покачва.

Скоро пазарът щеше да разбере какво се случва. Никога не можеш да си сто

процента сигурен, защото стоковата борса беше капризна и нестабилна. Те обаче

интуитивно вярваха, че ще победят.

Дейвид погледна Майкъл.

– Готов ли си?

– Да.

– Започваме.

Майкъл кимна. Малин също.

Войната беше започнала.

33

Наталия и Аса се бяха разделили след тениса. Аса бе взела такси до

„Инвестум“, а Наталия си беше обула гуменките и бе тръгнала направо към

офиса на „Лондонска банка“.

Беше изморена и не беше спала никак добре, така че малко ходене и малко

упражнения нямаше да ù навредят. Градът беше тих, въздухът – мек и свеж и

изведнъж потребността да бърза за работа изчезна. Искаше да помисли. Купи си

бутилка вода и се опита да се концентрира.

Когато стигна до банката, повечето хора още не бяха дошли. Трябваше да

работи, убедена, че това е единственият начин да се справи със страховете и

тревожното чувство, с усещането за пълна безпомощност и изтощение.

Офисът беше спокоен, всичко беше под контрол. Успя да се убеди, че е

сгрешила и че пак е преиграла.

И пет минути след девет целият ад се изсипа на земята.

Всички телефони звъняха едновременно. Текстови съобщения и имейли се

трупаха като лавина, абсолютно всяко електронно съоръжение мигаше и

издаваше пищящи звуци. И когато погледна един от имейлите, разбра, че

положението е лошо, много лошо.

– О, господи – прошепна тя.

Сякаш беше на покрива на небостъргач, който се срутваше под нозете ù.

Без да мисли, тя грабна чантата си и побягна навън.

– Трябва да отида до „Инвестум“ – извика на секретарката и хукна.

През целия път до „Инвестум“ се опитваше да се обади на баща си, на Питър,

на Джей О, но всички телефони даваха заето. Наложи се да спре до един уличен

ъгъл и да си поеме дъх. Всеки миг щеше да повърне. Не можеше да повярва, че

това е истина. Въпреки подозренията ù, въпреки всички разсъждения, които я

водеха към очевидното, шокът беше толкова силен, че не усещаше тялото си.

Дишаше толкова трудно, виждаше петна пред очите си, не усещаше краката си,

ръцете ù трепереха, но се насили да продължи напред.

Десет минути по-късно отвори вратата на сградата на „Инвестум“. В лобито

цареше истински хаос. Никой не я забеляза, когато влезе. Стоеше в средата, сред

хората, дишаше толкова трудно, че усещаше вкус на кръв в устата си.

Телефоните звъняха, всички крещяха, лицата им бяха червени, очите им –

оцъклени от шока. Мъже и жени бягаха с листове и папки. Телевизорът на

стената показваше финансовите новини. Някой беше увеличил звука. Цените на

различни акции мигаха на всеки монитор. Истински катаклизъм.

Наталия почука на вратата на Аса и влезе, без да чака отговор. Аса беше

вдигнала краката си на бюрото и червените ù високи обувки изглеждаха нелепо

ярки. Тя ù махна да влезе и да сяда, докато продължаваше да говори със спокоен

глас по блекберито си.

– Баща ти се прибира от Бастад – каза тя, след като затвори. Телефонът ù

звънна пак, но след като видя кой я търси, го изпрати на гласова поща. – Питър и

останалите също се връщат.

– Александър? – попита Наталия. Време беше това семейство да се събере.

Аса поклати глава.

– Не съм говорила с него. Вече е на самолета за Ню Йорк.

– Какво каза баща ми?

– Познаваш го – сви рамене Аса. – Спокоен, но само на повърхността.

Да, Наталия знаеше. Баща ù никога не губеше контрол, макар че в момента

вероятно беше бесен. Питър, от друга страна, сега вероятно беше напълно

откачил. И вероятно дори в този момент не мислеше как да се действа, а на кого

да прехвърли вината за случилото се. Наталия потръпна. Имаше ужасно лошо

предчувствие.

– Какво знаем дотук?

Телефонът на Аса звънна и този път тя вдигна, но с жест показа на Наталия да

остане, така че тя се отпусна в стола за гости, напълно изцедена и занемяла от

шока.

Аса приключи с разговора.

– Ще има пресконференция в десет часа – каза тя. – Ще се излъчва от „Хамар

Капитъл“. Хайде.

Излязоха от лобито. Всяко следващо обаждане, всеки нов имейл добавяше още

обреченост към тоталната катастрофа. Това – каквото и да беше то – щеше да се

отрази лошо на бизнеса по начин, който засега никой не можеше да предвиди.

Наталия се огледа. Беше като в средата на бойно поле. Някой плачеше. Друг

крещеше.

– Започва – извика някой и всички се събраха пред телевизора.

Една руса жена, която се представи като „Връзки с обществеността“, Малин

Теселиус, започна пресконференцията в точното време със стабилен, уверен глас

и заяви, че свикват генерално събрание на база на акциите от „Инвестум“, които

„Хамар Капитъл“ притежава. Журналистите крещяха въпросите си, всеки се

опитваше да надвика другия. Наталия никога не беше виждала такава

разгорещена пресконференция. Беше като филм. Лош филм. Малин отговори на

всеки един въпрос, доколкото бе възможно. Жената излъчваше спокойствие,

беше вежлива, предразполагаше журналистите. Дейвид беше назначил хора,

които наистина знаеха какво правят.

Да, по-голямата част от акциите са собственост на „Хамар Капитъл“.

Да, Дейвид Хамар иска място в борда.

Да, всичко ще бъде направено стриктно по правилата и законите.

Въпросите не свършваха.

А телефоните в офиса не спираха да звънят. Наталия наблюдаваше директора

на техните връзки с обществеността – петдесетгодишен мъж в костюм, който

точно вдигаше мобилния си телефон. Каквото и да беше това, което чу, явно

беше много, много лошо, защото лицето му стана пепеляво.

Наталия погледна надолу и отново ù се догади. Това беше едва началото. Тя чу

как директорът на връзките с обществеността на „Инвестум“ започна да крещи,

което беше лош знак. Когато човек, който трябваше да бъде лицето на

компанията пред пресата и обществеността, започнеше да вряска като ядосан

пияница, това не предполагаше абсолютно нищо добро. Наталия пак погледна

към телевизора, където русата Малин любезно отговаряше на въпросите на

журналистите. Контрастът буквално смазваше, но пък Наталия не беше съвсем

справедлива, защото доколкото знаеше, такова нещо се случваше за първи път в

историята на компанията. Нищо чудно, че нямаха никаква готова стратегия да се

справят с такава ситуация.

Дейвид беше до Малин. Майкъл стоеше от другата ù страна. И двамата

изглеждаха свежи, енергични, развълнувани, а Дейвид изличаваше увереност и

сила дори през екрана. Наталия се запита дали има намерение да каже нещо и

ако реши, какво ще е? Също така се питаше дали някъде има упътване как да

реагира в такава ситуация. Първият шок не беше отминал. Може би някои

сътресения никога не отминават.

Беше вцепенена и напълно безчувствена. Сякаш наблюдаваше отстрани себе си

цялата ситуация. Сякаш някаква друга Наталия хладнокръвно анализираше

всичко, без да изпитва нищо. Отбеляза само, че беше измамена, предадена, беше

се хванала в капана.

Зави ù се свят. Не можеше да го понесе.

Телефонът ù звънна и тя погледна със замъглените си очи към екрана. Беше

Джей О.

– Къде си? – попита тя, без да си прави труда да поздравява.

– Пътувам към офиса – отвърна той и около него прозвучаха звуци от летище. Тя

се опита се да си спомни къде може да е бил тези дни.

– Ще бъда в офиса след десет минути – каза тя. – Ще се видим направо там.

– Датчаните ще се оттеглят.

– Знам.

Това щеше да има абсолютно непредвидими последици.

На безкрайно много нива щяха да падат глави, хора щяха да си загубят