свърши много добра работа зад кулисите – каза Майкъл. Очите му бяха

кървавочервени, дрехите – намачкани, и за първи път днес беше махнал сакото

си. Прав беше. Техният екип беше укрепил позициите им. Всички бяха работили

упорито и под огромно напрежение. Дейвид, който лично бе подбрал всеки един

човек в екипа си, сега се гордееше с работата им.

– Ако днес продадем всичко, ще направим бесни пари и ще изпотрепем всекиго

и всичко – каза замислено Майкъл. Цените на акциите на „Инвестум“ бяха

ударили най-високия таван. Във вестниците говореха за ефекта „Хамар“.

– Отивам си у дома – каза Малин. – Мъжът ми вече забравя как изглеждам.

– А децата ти?

– Те са толкова щастливи, че са само с баща си у дома. Убедена съм, че

шансовете ми да спечеля медал за най-добра майка са почти нищожни. – Тя

остави бутилката и си обу обувките. – Ще се видим утре.

Дейвид и Майкъл ù пожелаха лека нощ и останах седнали един до друг. Майкъл

изпи бирата си със затворени очи. Всички телефони бяха изключени и беше

настанала пълна тишина. След истеричния ден, в който всяко устройство

звънеше и пищеше, преди час решиха да изключат цялата телефонна система.

Телефонът на Дейвид беше включен, но само на вибрация. Той погледна към

него. Лежеше мълчаливо. Съобщенията от Наталия бяха спрели преди известно

време.

– Утре ще е брутално – каза Майкъл.

– О, да.

Вестниците вече бяха започнали да ровят за информация. Нямаше да мине

много време, преди някой да се добере до информация от „Скогбака“. Вече се

чуваха изумителни клюки, а те бяха само лек бриз. Бурята тепърва предстоеше.

Утре Малин щеше лекичко да започне да пуска информацията, която имаше за

Густав и Питър. Неща, които нямаше да са съвсем в тяхна полза. Неща които

щяха да унищожат доверието на хората в „Инвестум“, да дискредитират

шефовете им. Неща, свързани с тайни сделки с цел единствено и само лична

облага. Разбира се, това щеше да помете цялата фамилия. В това число и

Наталия.

– Говорил ли си с нея? – попита бавно Майкъл.

Дейвид поклати глава. Беше много трудно да не се чувства като пълен задник.

– А ти? – попита Дейвид на свой ред и се опита да игнорира чувството за вина. –

Чул ли си нещо за Аса? Обаждала ли се е?

Майкъл повдигна саркастично вежда:

– Да, оставила беше съобщение на гласовата ми поща. – Почеса се по темето. –

Беше много подробно и описателно. Тази жена може да спечели олимпийски

медал по псуване и обиди. После нищо повече, а това е още по-страшно.

– Искат да се видят с нас. Семейството.

Майкъл допря бутилката до устните си и отпи. После бавно я остави.

– Я пак? Какво каза?

– Ще се видим с тях утре. Малин ще уреди неутрално място. „Гранд Хотел“

може би. Не ни трябва да ги викаме тук. И не мисля, че ще сме добре дошли в

техния офис – изсмя се Дейвид някак безрадостно и погледна Майкъл. – Можеш

да разчиташ, че Аса ще е там. – Как се надяваше Наталия да не е там. Нямаше

причина да присъства, но кой знае.

– Е, очертава се една лека и весела среща – промърмори Майкъл.

– Именно. – Дейвид беше така благодарен, че каза навреме на Майкъл за

„Скогбака“. Макар че не му беше казал всичко. Умишлено пропусна онази част с

Каролина.

– Май е най-добре да се приберем и да поспим – протегна се Майкъл. – Ще се

прибираш ли?

– Скоро.

Майкъл му пожела лека нощ и си тръгна, но Дейвид остана на терасата и дълго

гледа небето.

Беше си представял, мечтал, копнял за този миг, беше се опитвал да си

представи какво ли ще е усещането най-накрая да си отмъсти. В известен смисъл

бе вярвал, че ще го задоволи, че ще го промени из основи, че унищожаването на

„Инвестум“ ще е страхотно преживяване.

Остана там дълго, докато дори среднощното слънце изчезна и стана тъмно.

Странното беше, че не изпитваше нищо. Беше кух.

36

Вторник, 15 юли

На следващия ден Аса пристигна в „Гранд Хотел“ с Густав и Питър с кола на

„Инвестум“, карана от шофьор на компанията. Настроението беше напрегнато. В

колата зад тях идваха още адвокати на компанията, като някаква частна армия в

костюми.

Колите спряха и всички влязоха в хотела един след друг, в индийска нишка.

Дейвид и Майкъл вече ги чакаха в конферентната зала. Сериозни, непоклатими.

Густав и Питър седнаха в края на масата, а адвокатите се наредиха като

ветрило около тях, всеки се бореше да заеме стратегически най-доброто място.

Аса кимна към един от по-младите адвокати и той веднага разбра, че трябва да се

премести, за да може тя да седне до Густав. Кръстоса крака, чу лекото шумолене

на материята на бикините си и се опита да изглежда отегчена, незасегната от

факта, че Майкъл седеше срещу нея. Едва тогава вдигна поглед към него. Не се

бяха виждали и не бяха говорили, откакто пиха кафе в Бастад. Но в това нямаше

нищо странно, като се има предвид, че той е бил прекалено зает да завзема

компанията на шефа ù.

Когато погледите им се срещнаха, дългите му мигли леко потрепнаха. Гръдният

му кош се повдигна под гигантската риза. Аса със сигурност не беше виждала

мъж в такова ярко розово. Тя кимна любезно, сякаш бяха напълно непознати,

сякаш изобщо не ù пукаше, че седи срещу нея.

Незнайно как Майкъл бе успял да пробие всичките ù защитни стени, но тя

никога нямаше да му позволи да разбере. Единствената ù цел днес беше да

приключи тази среща, без да губи хладнокръвие. Иначе като цяло Аса очакваше,

бе че ще е истинно клане.

Тя настоятелно бе посъветвала Густав да не идва на тази среща, но старият

патриархален чичо послуша ли я? Не. И ето, Питър, баща му, тя и всички

адвокати, които го бяха посъветвали да дойде, седяха на тази маса, а тя имаше с

какво да си измие ръцете. Като единствена жена, щеше да седи, да слуша, да

наблюдава и после да се прибере и да изпие всичко от барчето си у дома. Не

беше от най-брилянтните ù планове, не беше проект за Нобелова награда, но все

пак беше някакъв план.

Обърна се и заповяда на един от по-младите да води протокола. Нямаше да бъде

секретарката тук, по дяволите!

Срещата тръгна право по нанадолнището, и то много скоро след като бе

започнала. Адвокатите на „Инвестум“ още със сядането започнаха да говорят

високо, да се правят на великани, да се държат, сякаш Дейвид и Майкъл бяха

много под нивото им. Размахваха ръце с тежки и много скъпи пръстени, цитираха

законови разпоредби. Аса се ощипа по крака, за да не се прозее. Реши да гледа

зловещо към Майкъл, докато останалите бръщолевеха някакви засукани фрази,

които вероятно цяла нощ бяха тренирали пред огледалото.

Густав не обели и дума. Мълчанието му беше ужасяващо. Единственото, което

правеше, беше да хвърля на Дейвид ледени омразни погледи и да го игнорира

напълно.

Питър, от друга страна, не изглеждаше никак спокоен. Очевидно беше

едновременно шокиран и бесен. Трябваше да внимава да не си докара някой удар

на млади години.

Аса се правеше, че записва нещо в бележника си, но всъщност гледаше двамата

мъже от „Хамар Капитъл“.

Дейвид Хамар беше наистина невероятно привлекателен. Мамка му, като

супермодел. И изглеждаше много спокоен, събран, седеше си в перфектно

ушития костюм, сякаш нищо и никой не можеше да го накара да се изнерви или

развълнува.

Аса никога, за нищо на света не би признала, но той леко я плашеше.

После премести поглед върху мъжа до него и се опита да постави щит срещу

чувствата, които нямаше никакво желание да приеме и признае. Разбира се,

Майкъл беше много спокоен, но в големите му черни очи може би само тя

виждаше някаква емоция. Ливанецът не успяваше да постигне хладнокръвието на

Дейвид. В него винаги бе имало страст и патос и сега не му беше лесно да ги

крие. Мамка му, колко беше секси!

Което не я водеше до никъде.

Главата ù започна да пулсира. Погледна Густав предупредително да сложи край

на този фарс.

Густав кимна, сякаш я беше чул. Въпреки зле прикритата му омраза към

жените, той обикновено слушаше съветите ù. Може би защото потеклото ù беше

по-добро дори от неговото, в комбинация с факта, че тя никога не влизаше в спор

с него. След още малко безсмислени фрази и зле замаскирани заплахи, те си

излязоха с маршова стъпка. Тя, Питър, Густав и армията адвокати.

Нямаше никакви здрависвания и любезности.

– Какво ще правим сега? – попита Питър, когато седнаха в колата.

Питаше нея, но тя гледаше през прозореца.

Нямам никаква представа. Ще ни разкъсат на парчета.

– Ще се наложи да изчакаме и да видим какво ще се случи – отвърна тя на глас

и си мислеше, че въпреки всичко, което Майкъл беше направил – как я беше

придърпал да говорят, как ù обясняваше, че искал да я опознае пак и всичките

му красиви думи, през цялото време бе планирал завземането на компанията, в

която тя работеше.

Аса излезе от колата веднага щом стигнаха до сградата на „Инвестум“ и се

заключи в офиса си.

Да, независимо от всичко, което бе направил, тя все още искаше проклетия

ливанец.

*

На следващия ден, след като работи много повече, отколкото ù се искаше, една

мисъл порази Аса. Тя скочи от стола си, мина с бърза крачка през коридора и

почука на вратата на Питър. Той я погледна раздразнено. Досега Аса не бе

забелязала, че косата му започва да побелява. Предимно над ушите. А беше само

няколко години по-голям от нея. Изглеждаше ужасно – измъчен и изтормозен.

Аса се запита дали не е започнал да пие. Не че някога би осъдила някого заради

пиенето му, но Питър не го умееше, въпреки руската си жилка.

– Какво... – излая той. Аса беше сигурна, че той започва да полудява. Ако не

внимаваше, скоро Луиз щеше да остане вдовица.

– Кога за последно се чу с Наталия? – попита тя. Нямаше енергия да му

съчувства за лошите решения, които бе взема. Ако хората искаха да прецакат

живота си, това си беше тяхна работа. Тя не успяваше да се учи и от собствените

си грешки.

Питър поклати раздразнено глава, телефонът му звънна и той я отпрати с

арогантен жест.

Аса се върна в кабинета си. Дали беше редно да се притеснява? Но не, тя не

умееше да се тревожи, никак не я биваше в това. Хората си мислеха, че е добър

адвокат, защото винаги е спокойна и балансирана, но истината беше, че никога

не ù пукаше, не така както на останалите.

Огледа ръцете и ноктите си. Имаше нужда от маникюр, масаж и секс, а не от

кризи, хаос и емоции. Мразеше емоциите. Затвори очи, но веднага ги отвори,

защото секретарката ù чукаше на вратата. Аса я погледна въпросително.

– Търсят ви по външната линия. Жената се казва Джина.

– Джина? – Не се сещаше за никого с такова име. Звучеше малко чуждестранно,

а Аса не познаваше чужденци, освен Майкъл, разбира се. Погледна секретарката

си крайно раздразнено. Целият смисъл да имаш секретарка е да не се налага

през целия ден да водиш излишни глупави телефонни разговори. Нали така?

– Мисля, че ще е най-добре да приемете обаждането – каза спокойно

секретарката ù. Аса въздъхна.

– Прехвърли я тогава. – Вътрешният телефон звънна. – Да?

– С Аса Белке ли разговарям?

– Кой е? – попита Аса.

– Казвам се Джина. И съм чистачката на Наталия де ла Грип.

Тревогата дойде толкова внезапно, че Аса я усети като удар в гърдите. Беше ù