Най-сетне.

37

Петък. 18 юли

– Дейвид?

Той вдигна поглед от компютъра си. Беше се взирал дълго в монитора и му

трябваха няколко секунди да фокусира зрението си. Малин стоеше до вратата и

изглеждаше разтревожена.

– Да?

– Имаш посетител. На рецепцията не са знаели как да постъпят в случая.

Дейвид се намръщи. Джаспър знаеше как да се справя с всякакви посетители и

да не допуска никой без уговорена среща да припарва до него. От понеделник

бяха в обсада от журналисти, но досега никой не бе успял да влезе незабелязано.

Как бяха допуснали този?

– Къде е Джаспър? – попита той.

Малин го погледна укорително.

– Петък вечер е. От понеделник Джаспър работи по двадесет и четири часа.

– Е, и?

– Преди малко заспа прав в кухнята.

– Може ли човек да заспи прав? – попита скептично Дейвид.

– Да, абсолютно. Изпратих го да спи в тях.

Дейвид погледна часовника си. Беше минало осем и реши да бъде благосклонен.

Запита се кой ли журналист се е намъкнал сега. Вече беше говорил с всички.

– Кой е?

Малин поклати тревожно глава.

– Не е журналист. Наталия де ла Грип е.

Замръзна.

Наталия.

Понеделник вечерта бе спряла да изпраща съобщения и повече не бе чул нищо

за нея. Колко пъти бе мисли за Наталия? Сто? Хиляда?

– Да ù кажа ли да си тръгне?

– Не – отговори бързо той. Не можеше да я изрита през вратата. Рано или късно

тази среща трябваше да се състои. Опита се да пренебрегне странното чувство,

опита се да се убеди, че не изпитва абсолютно нищо. – Къде е тя?

– Чака в малката заседателна зала.

– Благодаря – каза той и затвори компютъра си. – И… Малин, можеш да си

тръгваш.

– Мога да остана, ако искаш.

Дейвид поклати глава. Малин изглеждаше съсипана от умора.

– Отиди си у дома. И не се връщай преди понеделник. Това е заповед.

Тя се усмихна уморено. Под очите ù имаше огромни черни кръгове.

– Обади се, ако има проблем – каза и тръгна.

Дейвид стана и се отправи към малката заседателна зала.

Тя беше застанала до прозореца и нещо сякаш го помете. Неизпитвано досега

чувство. Стоеше с изправен гръб като балерина, косата ù беше прибрана на кок.

Носеше бляскави перли около врата и беше облечена в сиво. Той се сети за

термина, който използваха за най-добрите финансисти: сивите величия.

– Здрасти – каза тихо Дейвид зад гърба ù.

Тя се обърна.

Огромните ù очи сякаш бяха прогорили дупки в бледото ù лице. Изглеждаше

сериозна и непоколебима. Никаква усмивка, никаква топлина, никаква подадена

ръка. Дейвид не бе очаквал да я види такава. И, мамка му, как болеше.

– Здравей, Дейвид – каза бавно и много хладно тя.

Сякаш стоеше пред напълно непозната жена. Забеляза как пръстите ù стискаха

чантата. Бяха побелели от усилието, но иначе изглеждаше уравновесена и

спокойна. Беше непроницаема.

– Няма да ти отнемам много време – започна тя и гласът ù разбуди всичко в

него. Взираше се в нея, търсеше следа от нещо. – Но трябва да знам дали аз бях

част от плана.

– Моля? – премигна той, макар че знаеше накъде отива този разговор и какво

му намеква. Мамка му, мамка му, мамка му!

– През последните дни разбрах, че имаш свои лични причини да завладееш

„Инвестум“. Никой в семейството ми не ми казва нищо, но и двамата знаем, че

това не е само бизнес.

– Не, не е само бизнес.

– Но да спиш с мен? – Тонът ù беше спокоен, почти предразполагащ, едно

съвсем леко потрепване на емоция. – Аз и ти, ние… това изобщо имаше ли

някакво значение за теб? Някакъв смисъл? Или и това беше част от плана да

съсипеш семейството ми? – Тя кръстоса ръце пред гърдите си. – Всичко е било

лъжа, нали? Игра, която е имала за задача да предизвика колкото може повече

разрушения?

Дейвид прибра ръцете си в джобовете, за да не ù даде възможност да види

колко силно трепереха. Не знаеше какво да ù каже, чувстваше се напълно

изпразнен от съдържание и мисъл. Последните дни трябва да са били истински

ад за нея. Всеки вестник беше описал цялата история на семейството ù. И то в

ужасни подробности – майка ù, баща ù, братята ù, сделките им. Наталия също не

беше подмината. Гледаше я – бледа и облечена в сиво, с почти прозрачна кожа.

Тази жена, която старателно криеше личния си живот, бе видяла как всеки

детайл за нея излиза във вестниците и по блоговете и коментарите невинаги бяха

приятни, по-скоро граничеха с противното и гнусното. Някои говореха надълго и

нашироко за стерилитета ù. Йонас също не беше подминат. Един от бившите

гаджета на Наталия също беше интервюиран. Всичко беше извадено на открито.

И това частично беше по негова и на Малин вина. На целия „Хамар Капитъл“.

Призля му, когато се сети за цялата информация, която бе изсипана в пресата за

Питър и Густав – за бонусите им, за облагите, за тайни сделки. Всичко се бе

стоварило върху двамата и ги бе съсипало. Това беше игра, наистина само игра,

но за жалост бе опетнила и останалите в семейството, бе наранила Наталия.

– Наталия, аз… – започна той, но тя веднага го прекъсна.

– Знаеше ли, че „Инвестум“ е в процес на банкова сделка, която ги направи

много уязвими след това? Това беше моята сделка, моята. И бяхме стигнали до

много важна част, до онази част, която трябва да остане конфиденциална и която

беше въпрос на доверие? – Тя направи крачка напред и бузите ù пламнаха като

червени рози. Очите ù горяха, сякаш имаше треска. – Знаеше ли това, Дейвид? –

попита с леден глас. – Затова ли ме намери и започна да флиртуваш и да ми

пробутваш онези хвалби и комплименти?

Дейвид поклати глава. Болката на лицето ù, сега вече видима, беше непосилна

за него. Тя заслужаваше много повече, заслужаваше само добро.

И въпреки това…

Ако можеше да върне времето назад, дали би постъпил по различен начин?

Нямаше ли да повтори всичко, което бе направил досега? Истината беше, че той

наистина не знаеше, защото не можеше да си представи сценарий, в който той и

Наталия да не се запознаят, да не се опознаят и да не станат любовници.

– Имах подозрение, че се случва нещо – отговори на въпроса ù. – Ти самата

знаеш как бързо плъзват клюките. Моята работа е да отсявам истината от

клюките и да, подозирах, че става дума за сливане.

Лицето ù посивя и той разбра какво си мисли, как си спомня колко близко беше

да му каже всичко за сделката си, но той я спря.

– И аз казах. – Гласът ù се скърши. Наложи се да се покашля, преди да

продължи. – Аз ти казах.

– Ти не ми каза нищо – възрази остро той. – Не си издала нещо, което вече не

знаех. – Това беше истината, но той осъзна, че каквото ù да ù обяснеше сега,

колкото и логично да ù докажеше, че е била лоялна на фирмата си, тя щеше да

продължи да се обвинява до края на живота си.

Дейвид сви ръце в юмруци, без да ги вади от джобовете. Очакваше, че ще се

мрази за всичко, очакваше, че тя ще го презира. Беше се убеждавал, че ще е

трудно, но поносимо.

Но най-малко от всичко бе очаквал, че тя ще обвинява себе си и че

самообвинението ù ще бъде като удар след удар право в гърдите му. Докато

остане без дъх. Ако непоносимата смъртоносната болка изобщо съществуваше,

точно това изпитваше в момента.

Наталия наблюдаваше изражението му. Не беше казал много, предимно я беше

слушал. Очите му бяха хладни и челюстта – силно стисната. Не знаеше дори

какво ще постигне с тази среща. Но някак ù се стори абсолютно необходимо да

се види с него. С мъжа, който я беше измамил по всеки един възможен начин.

Идването на Аса преди два дни беше повратен момент. След като плака дълго

до прегракване, тя спа. С помощта на таблетките на Аса. Когато се събуди на

другата сутрин, някак успя да дойде на себе си. Аса се беше обадила на

чистачката, която беше напазарувала и когато момичето сложи храната пред

нея, тя се подчини и яде. После спа няколко часа и пак плака. Но след това

осъзна, че трябва да го види. Изглеждаше ù като някакво решение. Каквото и да

означаваше то.

Душът и обличането ù отнеха цялата налична енергия и се наложи да се

фокусира върху практични неща. Грипът беше отслабил организма ù и трябваше

да почива непрекъснато. Когато стигна до сградата на „Хамар“, застана долу и

дълго време събира сили да се качи. Куражът ù на няколко пъти напълно я

изостави. И едва когато влезе в празната заседателна зала, забеляза колко късно

бе станало и коя дата беше. Сякаш през последните няколко дни бе живяла извън

пространството и времето.

Беше на ръба да се обърне и да си тръгне, но милата руса жена от телевизията

ù се усмихна приятелски и я покани любезно да седне. Наталия се огледа. Беше

ослепително скъпо и разточително обзаведено. Миришеше на пари и успех.

Всяка вещ, всяка картина изглеждаха безценни. Обзавеждането очевидно бе

избрано с цел да впечатлява. Точно такъв беше Дейвид – изкуствен и обсебен от

мисълта за пари.

И когато Наталия погледна скованото му лице, разбра, че всичко, в което го

обвиняваха медиите, беше вярно. Че всичко между тях е било само илюзия.

Отчаяната фантазия на една наивна и самотна жена.

Да, той я беше използвал, но пък и тя бе позволила да бъде използвана, макар и

да знаеше, че не бива. Е, добре, така да е. Тази среща с Дейвид по някакъв много

странен начин беше възстановила част от енергията ù. Сега, когато видя в очите

му, че никога не бе означавала нищо за него, тя най-сетне опря дъното. А от

дъното винаги имаше път нагоре.

Наталия се съсредоточи в себе си и най-сетне откри нещо – емоция, която да ù

даде сила да продължи оттук нататък. Емоция, която да ù даде сила и всичко

друго, от което се нуждае: ярост.

И това беше добре, защото сега най-сетне щеше да е в състояние да събере

срама, тъгата си, унижението си и да ги накара да работят за нея.

– Сбогом Дейвид – каза тя, обърна се и излезе с изправен гръб и стабилна

походка.

Щеше да вземе цялата си ярост и да направи единственото възможно нещо.

Да се бори.

38

Понеделник, 21 юли

– Наталия де ла Грип?

Наталия затвори списанието, което вяло прелистваше. За щастие, беше доста

старо и нямаше клюки за превземането на компанията. Имаше само няколко

снимки на Александър на някакво събитие в Ню Йорк.

– Да – каза високо тя, остави списанието, стана и се здрависа с лекарката, която

беше дошла в чакалнята, за да я извика.

– Здравейте. Аз съм Изабел Соренсен. Заповядайте.

Изабел се здрависа професионално и окуражително, дори на Наталия ù се

стори, че стиска малко по-силно. Беше невероятно красива с дългата си червена

коса и лунички по цялото лице. – Вече сте дали кръв за тестовете, нали? – попита

с леко повдигнати вежди.

– Да, за няколко теста.

– Това е добре. Ще се погрижим за Вас, не бива да се тревожите.

Наталия се загледа в жената.

– Срещали ли сме се преди? – Имаше нещо странно познато в тази червенокоса

амазонка.

– Да, в Бастад – кимна Изабел. – Бяхме на едно и също парти.

Наталия си спомни червенокосата жена, която бе видяла с Александър.

– Приятелка сте на брат ми, нали?

На лицето на Изабела за кратко се появи саркастичната усмивка, която тя или

не успя, или не пожела да скрие.

– Не. Насам, моля – каза и я покани в кабинета си.

Наталия седна на стола пред бюрото, а Изабел зад него и я погледна в очите.