да говори с тях. Беше се обадила в офиса да каже, че е болна, защото при този

поврат в живота ù не искаше да говори с никого. Всичко беше с краката нагоре.

Отново.

Много такива събития се събраха през последните дни.

Предния ден даже бе успяла да стигне до офиса и да поработи няколко часа, но

после ù стана толкова зле и така ù се гадеше, че в крайна сметка се прибра. По-

добре така, отколкото да повръща пред колегите си. Тази сутрин съвсем се

предаде и се обади да каже, че е болна. После заспа на дивана. Сякаш това тяло

не беше нейното, а нечие друго и си правеше каквото си иска.

Джей О не ù се беше обаждал и Наталия не знаеше дали това е добър, или лош

знак. Може би искаше да ù даде малко почивка.

Но сега бе взела поне едно решение – щеше да каже на родителите си. Тази

бременност касаеше и тях и тя се надяваше на подкрепата им. И както и да

погледнеше на връзката си с родителите ù, тя беше една млада жена, бременна

за първи път. И искаше да сподели радостта си с хората, които обичаше.

Наталия тръгна по E18 на север. Опитваше се да си представи реакцията на

майка си и баща си. Щяха ли да се ядосат? Или може би да са разочаровани от

нея? Но не, това беше дете, нейното дете, първото им внуче. Дали можеше да се

надява на малко радост, след като първоначалният шок премине?

Тя прехапа устната си. Наистина нямаше идея какво да очаква. Да, беше

направила грешка, беше се забъркала с човек, който я измами, но беше и

човешко същество и правеше грешки. Естествено, след като първоначалният шок

преминеше, щяха да я подкрепят. Те бяха всичко, което Наталия имаше.

Трябваше да я разберат.

– Трябва да ви съобщя нещо – каза Наталия, когато всички седнаха в хола.

Къщата беше напълно тиха, а въздухът – неподвижен и застоял.

Майка ù седеше с леко събрани вежди. На челото ù се бе образувала малка

бръчица. Баща ù беше кръстосал ръце.

Наталия нервно облиза устните си, искаше ù се да ù предложат нещо за пиене.

– Става дума за Дейвид Хамар– започна тя.

Майка ù примигна и сложи ръка на гърдите си.

– Надявам се, че нямаш никаква връзка с този мъж – каза тя.

Очите на баща ù бяха присвити, но не каза нищо. Само я гледаше.

– Дейвид и аз… – започна тя, но думите ù избягаха от съзнанието. Наистина

беше жадна. Ужасно жадна.

– Наталия, какво си направила? – попита майка ù.

– Остави я да говори – излая баща ù.

Наталия събра сили. В крайна сметка не беше убила човек, само чакаше бебе.

– Преди няколко седмици с Дейвид имахме нещо като връзка и аз…

Майка ù подскочи от стола.

– Ти откачила ли си?

– Тихо – каза баща ù. Взираше се в Наталия. – И? – попита студено той.

Наталия погледна в скута си, видя как пръстите ù нервно се преплитат и се

насили да ги задържи неподвижни.

– Всичко между нас е приключило – каза тихо тя. – Но аз съм бременна.

Ръката на майка ù полетя нагоре към устата ù.

– Това не може да е вярно!

– Разбрах преди два дни. Дейвид все още не знае. Дойдох първо при вас. –

Гледаше ги с умоляващи очи. – Вие сте ми родители.

Майка ù се разплака. Това трябва да е от шока, помисли си Наталия. Можеше

да е студена и егоистична, но все пак ù беше майка. Със сигурност можеше да

обича като майка.

Някаква ужасно чувство се разля в корема ù. Не беше очаквала, че ще реагират

точно така. Опита се да погледне в очите на баща си. Той беше суров човек, но я

обичаше по неговия си странен начин. Със сигурност щеше да я разбере, да

разбере, че семейството трябва да я подкрепи. В крайна сметка, тя нямаше

никой друг, освен тях.

– Татко, аз…

– Направил го е, за да ни отмъсти – прекъсна я той. Гласът му беше безизразен,

никаква, почти никаква емоция.

– Не татко, не беше така – опита се да прозвучи убедително, но дори самата тя

не си вярваше. Напротив, беше убедена точно в обратното, макар че Дейвид

знаеше, че не може да забременее и… не се връзваше.

Баща ù се изсмя пренебрежително и с грозна подигравка в гласа:

– Може би си мислиш, че този Дейвид иска теб и бебето ти?

– Изобщо нямаш представа какво си направила! – Едва процеди майка ù.

– Знаех си – каза баща ù и се извърна към прозореца, сякаш не можеше да

понесе да я гледа нея повече. – Но лошите гени винаги си личат. Просто чаках да

видя кога ще се случи.

– Густав, не говори така. – Гласът на майка ù трепереше и не звучеше никак

убедително.

Баща ù се обърна към Наталия. Погледът му беше суров и груб. Никаква

топлина, никакво разбиране.

– Знаех си. През цялото време си знаех. Моя дъщеря никога не би постъпила

като евтина долнопробна курва.

– Разбирам, че си разстроен. – Наталия се опита да прозвучи спокойно, ако това

изобщо беше възможно. – И за мен беше шок.

– Густав, не сега – умоляваше майка ù.

Той ù хвърли унищожителен поглед, тя извърна очи и седна на стола си като

подчинена послушна съпруга на аристократ.

Баща ù стана.

– Ако мислиш, че ще допусна копелето на някакъв нещастник в дома си, много

си се объркала – каза той.

– Със сигурност ще намерим начин да обсъдим това – каза Наталия, шокирана

от думите му и от студа, който лъхаше от тях. – Говорим за бебе, за твоето

внуче. – И живеем в двадесет и първи век и аз имам нужда от вас, довърши

наум.

– Виждаш ли сега как излиза наяве грозното наследство.

– Татко!

– Ти наистина не разбираш – изсъска той. – Сега ме чуй внимателно. Ти не си

моя дъщеря. Никога не си била. Не давам и пет пари за теб и за копелето ти. Ще

смачкам Дейвид Хамар като плъх. Махай се от къщата ми! – изкрещя и посочи

вратата.

– Но…

– Ти ù обясни, че да разбере най-накрая – заповяда на жена си и удари с юмрук

върху масата. Вазата отскочи. – Не искам да те виждам никога повече. Никога.

Чуваш ли ме?

И излезе, без дори да я погледне. Тя дълго гледа след него и накрая каза:

– Не разбирам, какво искаше да каже? Какво означава това? Аз съм лоялна към

семейството, ти знаеш, всички занаят. Майко? Не го говори сериозно, нали? Не

съм извършила престъпление. Не, не съм.

– Не исках да разбереш по този начин. – Майка ù подсмъркна в салфетката,

която беше извадила от кутията. – Всъщност не исках изобщо да разбираш.

– Кое да разбера?

– Наистина ли си бременна?

– В шеста седмица – кимна Наталия.

– И е негово? На онзи противен мъж?

– Да.

– Трябва да го махнеш.

– Това решение не е твое.

Майка ù стисна кърпата в побелелите си пръсти.

– Как можа да ни причиниш това?

– Не съм причинила никому нищо.

Не можеше да възприеме големината на болката, която ù причиняваха. Как я

бяха предали, колко самотна и изплашена беше сега. Беше дошла да получи

успокоение, защото бе ударила дъното и наистина разчиташе на подкрепата на

майка си и баща си. На този етап едно беше ясно: беше преценила

ситуацията напълно погрешно.

– През всички тези години съм се опитвала да те накарам да мислиш за

поведението си – започна укорително майка ù. – Да обмисляш думите си. Опитвах

се да те накарам да видиш колко е важно. Да внимаваш. – Поклати глава. –

Трябва да си благодарна за толкова много неща. И после да отидеш и да

направиш това? – Погледна Наталия със сухи очи. Вече не плачеше и в тези очи

нямаше никакво състрадание. Наталия видя само решителност. Майка ù беше

взела някакво решение.

– Не мога да направя нищо повече. Нищо вече не е в моите ръце – каза тя и

продължи да мачка кърпичката.

– Нищо не разбирам. – Наталия наистина не можеше да проследи никаква

логика в това, което се случваше.

Майка ù приглади полата си няколко пъти и после спокойно каза:

– Густав не е твой биологичен баща.

И тогава всичко се промени.

Всичко, в което бе вярвала.

Всичко, което бе познавала.

Всичко.

Тя не беше Де ла Грип.

Заля я огромна вълна изтощение. Беше толкова уморена. Нямаше сили да

примигне. Може би си беше у дома и спеше, и сега, ако отвореше очи, това лято

нямаше да се е случило, нямаше да е срещнала Дейвид Хамар. Този

разговор нямаше да се е състоял.

– За мен също е много трудно – продължи майка ù със стабилен и все по-силен

глас. Сякаш всичко вече беше приключило, поне за нея. Сякаш вече беше

избрала на чия страна да застане и нямаше начин някой да промени мнението

ù. – Винаги съм се опитвала да те защитавам, но този път стигна прекалено

далеч. Трябва да остана лоялна към баща ти, към Густав. Той има нужда от мен и

аз – от него. Знаеш това.

Наталия примигна. Сърцето ù блъскаше в гърдите. Собствената ù майка я

отхвърляше? Нима бе истина?

– Направих грешка. Питър беше много малък, Бях самотна и се чувствах

подценена. Направих нещо глупаво. Но с баща ти се разбрахме да останем

заедно като семейство, да продължим напред. Той ти даде името си и ми прости

за грешката и за това, което се случи.

За това, което се случи? Аз съм това, което се е случило.

– После се появи Александър. Никога не сте били лишени от нищо. Имахте

всичко. – Говореше, сякаш защитаваше избора, който бе направила преди

години. – Живеехме добре, пътувахме много, имахме красиви неща.

– Винаги се е държал с мен по различен начин – каза Наталия, изведнъж

осъзнавайки колко вярно беше това. Толкова много неща се наместваха в големия

пъзел едва сега. Как я бе държал встрани от доверения кръг на „Инвестум“. Как

имението и бижутата на семейството заминаваха към синовете. И през цялото

време тя си бе мислила, че това се дължи на факта, че са момчета. Но истината

бе друга – те имаха различни гени, тя не беше негово дете и затова бе трябвало

да я държат настрани. Тя, която винаги бе презирала изневерите, бе плод от

извънбрачна връзка. Иронията беше гигантска.

– Густав е суров човек, но ти винаги си означавала много за него. Никога не е

имал фаворити сред децата си.

Но майка ù лъжеше и двете го знаеха. Винаги ги бе делял. Никакви заслуги и

постижения не можеха да компенсират факта, че тя не е негово дете.

– Питър знае ли? А Алекс?

– Никой не знае.

Наталия видя несигурността в очите на майка си. Пак лъжеше. За кой ли път.

– Вуйчо Евгений знае, нали? – попита тя, след като и последните парчета от

пъзела се наредиха.

– Да. Евгений знае и никога не ми прости. Винаги е считал, че трябва да знаеш.

Беше му много трудно. И на баща ти.

Паниката я стисна за гърлото. Трябва веднага да се махна оттук. Далече.

Майка ù говореше нещо, но тя вече не слушаше. Излезе, без да каже довиждане.

Навън. Очите ù бяха пусти, в гърдите ù имаше огромна ледена буца.

Седна в колата.

Ръцете ù трепереха толкова силно, че едва извади телефона от чантата си.

Набра и затвори очи, докато чакаше да ù вдигнат.

*

Аса точно излизаше, когато Наталия се обади.

– Мога ли да дойда?

Веднага разбра, че нещо се е случило.

– Идвай.

Аса имаше среща с млад управител на фонд и вече беше планирала каква

снимка ще изпрати на Майкъл тази вечер. Тясна червена рокля. Огромно

деколте. Дълги червени нокти. Малко вулгарно, но тя знаеше какво харесват

мъжете. Кой да си помисли, че да побъркваш Майкъл се оказа толкова забавно?

Десет минути по-късно Наталия се появи в апартамента ù. Цялата трепереше и

Аса разбра, че това ще отнеме цялата вечер.

– Влизай. Само ще се обадя да отложа срещата си.