колата ми и карай. – Извади ключовете си и ги метна на Джаспър, който ги улови

нетърпеливо.

– Бентлито?

– Имаш ли някакво сако, костюм? – попита Дейвид и огледа ленените панталони

и тениската на момчето. Джаспър кимна.

– Искаш някой да си помисли, че аз съм Дейвид Хамар? – Джаспър се

усмихваше щастливо, сякаш нямаше нищо странно в това да се направи на шефа

си, в случай че някой го следи. Лицето му засия още повече. – Мога да взема

това – каза и посочи сакото на Дейвид, което бе правено по поръчка в „Свиле

Роу“ през пролетта. – А ти можеш да вземеш тениската ми. Ще взема и

слънчевите ти очила. „Рей Бан“ е запазената ти марка.

Дейвид поклати глава.

– Можеш да вземеш сакото, но очилата не ги давам. – Огледа високото слабо

тяло на момчето и си помисли, че номерът може и мине. – Добре, дай ми

тениската си – каза с въздишка. Тук някъде трябваше да има и чифт панталони.

*

Наталия стоеше срещу дебелото защитно стъкло на стара икона и я зяпаше

невиждащо.

Много добре знаеше, че от всички глупости, които бе извършила напоследък, да

се съгласи на среща с Дейвид беше черешката на тортата. Но нищо в живота ù

не вървеше както трябва, затова и му вдигна и затова се съгласи да се видят,

въпреки че съзнанието ù крещеше НЕ.

Полагаше огромни усилия да се концентрира върху икони, а сърцето ù удряше

като задействана бомба. Тръгна сред изложените експонати. Някои бяха

безценни, истински шедьоври зад дебели непробиваеми стъкла. Напомни си, че

това не е среща. Дейвид принадлежеше на друга жена. И я беше излъгал. Не

само за връзката си с блондинката.

Жената имаше датски акцент, хрумна ù неочаквано.

Наталия сложи малко балсам за устни, прибра го в чантата си и старателно я

затвори. Знаеше, че изглежда спокойна и елегантна и това беше достатъчно да ù

донесе поне малко удовлетворение.

Ако не повърнеше на пода, всички щеше да мине добре.

Чу тих звук, вдигна поглед и го видя.

Облечен в черно, с широки изпънати рамене, Дейвид заемаше почти цялата

врата. Наталия усети как дробовете ù отказват да работят, а косъмчетата по

цялото ù тяло настръхват. В музея имаше климатик и таваните бяха много

високи, но изведнъж ù е стори, че някой бе изсмукал въздуха от малката зала.

Дейвид влезе с големи тихи крачки и спря пред нея, без да я докосва.

– Благодаря, че изчака – каза тихо той.

– Обичам икони – отвърна тя, благодарна, че гласът ù прозвуча нормално

въпреки оглушителния шум в главата ù. – Мога да остана тук завинаги.

Тя тръгна към следващия експонат. Не можеше да понесе убийственото

напрежение между телата им.

През целия ù живот ù бяха вкарвали като с бормашина правила за поведение и

вежливост – стой мирно, изправи гърба, кажи „благодаря“, – но сякаш всичко,

което бе учила и прилагала през годините, сега се изпари. Мозъкът ù беше

съвършено празен и не бе способна да завърже дори най-елементарен разговор.

Не очакваше, че ще я заболи толкова силно да го види пак. Не я беше докоснал,

едва се бяха погледнали, но самото му присъствие давеше всяко едно нейно

сетиво, изпълваше я цялата, заемаше цялото пространство и изсмукваше въздуха.

Тя спря пред една икона. Той също спря. Голата му ръка (понеже кой знае защо

беше по тениска) леко докосна нейната и Наталия едва не изскочи от кожата си.

Нямаше никакво обяснение за противоречивите емоции, които се бореха за

надмощие. Трябваше да го мрази, и наистина го мразеше, но в същото време

спомените за това, което бяха преживели заедно, за смеха, за интимните

разговори, за потния секс, за онази близост между двамата… Дейвид я бе видял

такава, каквато никой друг човек на света не я беше виждал. Или се беше

объркала? Възможно ли е човек да направи чак толкова голяма грешка? Преди

няколко седмици Дейвид Хамар беше една важна екстра към съществуването ù.

Сега го усещаше като човек, около който се въртеше цялото това съществуване.

Беше наистина непоносимо.

Дейвид кимна към експоната.

– Красива е – каза нежно.

Тази икона беше една от най-малките, но всъщност беше любимата на Наталия.

Това беше второто ù посещение тук. Днес бе дошла да потърси малко

спокойствие. Руското изкуство имаше изключително силно влияние върху нея,

някак ù напомняше за родословното ù дърво, за едно наследство, което никой

друг в семейството ù не зачиташе и не ценеше.

Нито майка ù, нито баща ù се бяха обаждали от онази вечер, когато отиде да им

каже. Беше се опитала да се свърже с баща си, но той не ù вдигна. Майка ù също

не отговори на няколкото ù позвънявания. Телефонът звънеше многократно и

след това неизбежно я препращаше на безлична гласова поща. Питър ù вдигаше,

но всеки път звучеше раздразнен и ядосан и почти не слушаше предложенията ù

как да се мобилизират срещу завземането на „Инвестум“. Александър също не ù

бе отговорил. Може би цялото семейство се опитваше да я избута от кръга си, да

се правят че не съществува?

Сълзите заплашиха да размажат образите пред очите ù. Не знаеше дори дали

братята ù знаят истината за нея. Никой не казваше нищо.

– Иконата гостува временно. Принадлежи на Ермитажа. – Всяко нещо в главата

ù беше напъхано в отделни кутии. Безработицата в една. Дете с неизвестен баща

в друга. Бременност в трета. Избута всичко настрани, затвори капаците на

кутиите и се опита да се концентрира върху настоящия момент. Щеше да се

наложи да се справя с всяка една катастрофа в живота си, но едно по едно.

Лицето на Мадоната беше меко и нежно. Ореолът беше направен от скъпоценни

камъни, които блестяха с богати цветове. Въпреки че беше много малка, иконата

имаше странно силно влияние и с някаква магнетична сила провличаше

енергията в цялото помещение към себе си. Според табелката вляво, стойността

ù беше определена като „безценна”.

– Прилича на теб – каза Дейвид, оглеждайки лицето на Мадоната. – Силна и

непоклатима.

– Благодаря. Може би.

Не беше сигурна, че „непоклатима“ е любимият ù комплимент но искаше да

изглежда силна. Особено сега, когато беше така лесно ранима и крехка.

– Хей, Наталия – започна той. Гласът му беше натежал от сурова емоция.

Звучеше напълно откровен. – За това, което се случи вчера…

Паниката се надигна с бясна скорост.

– Не е нужно да ми обясняващ нищо – побърза да го прекъсне. Преглъщаше,

преглъщаше. Не, не плачи, не задавай милион въпроси. Просто трябва да

преминеш и през това и после край, каза си строго.

Но ревността ù беше злокобна. Никога повече нямаше да гледа с презрение на

хората, които изпитват ревност. От този момент щеше да разбира и да съчувства

на отчаянието и безнадеждността, които идваха с ревността. Опита се да се

хване за последните опърпани парчета от достойнството си. Не моли, Наталия,

не моли. Бъди непоклатима.

– Каролина ми е сестра – каза той и я погледна право в очите. Светлината в

музея беше приглушена, но Дейвид изглеждаше откровен. Не примигна, не

отмести поглед.

Беше толкова неочаквано, че в началото Наталия не разбра какво изобщо ù

казва. Тя отмести поглед и се загледа в празното пространство, опитвайки се да

асимилира думите му. Не можеше да си спомни кога Дейвид я беше гледал по

този начин. Сякаш оголваше цялата си душа пред нея.

– Но ти каза, че нямаш никакво семейство – припомни му тя и се насили да

погледне пак в лицето му, да се въоръжи със смелост и да подложи думите му на

дисекция. Да не позволява на собствените си емоции пак да я измамят. Емоциите

нямаха нищо общо с истината. Те подвеждаха. – Каза, че сестра ти е мъртва. –

Подозрението ù нарастваше. Дейвид пак лъжеше. Със сигурност.

– Преди те излъгах, но сега ти казвам истината. – Наталия се запита как бе

успял пак да прочете мислите ù. – Каролина е малката ми сестра.

Наталия сложи ръка върху стъклото пред иконата, макар че имаше голяма

табелка „Не пипайте експонатите“. Дано само не съм задействала някаква

аларма.

– Ти подиграваш ли ми се?

– Никой не знае за нея. Никога не съм казвал на никого, дори на Майкъл. Ти си

първият човек, който знае. Исках да ти кажа вчера. Но това не е само моя тайна,

а и нейна. Пазихме я почти двадесет години. – Той поклати глава. – Не мога дори

да повярвам, че го казвам на теб.

– Тя знае ли, че ми казваш?

Но защо да е тайна. Хората нямат тайни братя или сестри, нали?

Очевидно целият свят имаше тайни. Но защо не? Тя самата беше извънбрачно

дете. И щеше да има тайно бебе. Защо пък Дейвид Хамар да си няма мистериозна

сестра? Това беше някаква сапунена опера. Изведнъж ù се прииска да избухне в

истеричен смях.

– Да – отвърна Дейвид. – Вчера говорихме дълго. Знае, че ти казвам. Тя… не

беше никак добре и аз я пазех. – Той се усмихна. – Ако питаш нея, ще ти каже, че

съм я пазил прекалено много.

– Болна ли е? – Наталия тревожно изучаваше лицето му.

Той наистина имаше сестра.

Сестра, не жена.

– Тя е… доста крехка. – Дейвид млъкна, сякаш се поколеба. – Но има и друго,

Наталия, и мисля, че ще ти е много неприятно да го чуеш.

Разбира се, че има още и разбира се, че ще е ужасно за слушане.

Опита се да си спомни кога животът ù се бе превърнал в мелодрама, пълна с

хаос и тайни.

– Кажи ми.

Дейвид се огледа, но в залата все още нямаше никой.

– Да седнем – каза той и посочи пейката. – Причината да бъде обявена за

мъртва, беше, че срещу нея имаше много сериозна закана и животът ù беше в

опасност. Решението беше взето преди много години, за нейно добро и за да я

предпазя.

Наталия си спомни, че докато гледаше жената, наистина улови някаква ефирна

нежност, някакво усещане, че пред теб стои нещо толкова крехко и ранимо, като

че този свят не беше съвсем за нея.

Погледна Дейвид въпросително.

– Когато бях в „Скогбака“, цялото ми семейство живееше там, в общежитията.

Майка ми работеше в една кръчма. Смените ù бяха много дълги през нощта и

често я нямаше у дома.

Лицето му помръкна. Очите му блуждаеха.

– Една вечер Каролина беше нападната и жестоко потрошена и трябваше да

остане в болница доста дълго време. Това беше кулминацията на цялото

унижение и тормоз, на което бе подложено семейството ми. А този терор

продължаваше вече много време. И продължи и след нападението. Хората

говореха, че цялото ни семейство е на прицел. Една малка общност, към която

ние не принадлежахме. – Той млъкна, поклати глава, прокашля се и продължи: –

Накрая стана толкова зле, че майка ми реши да изпрати Каро в Дания.

– Дания? Защо в Дания?

– Каро винаги е била различна, много чувствителна, крехка. След нападението

тя се затвори в свой си собствен свят. Лекарите казваха, че изживява сериозна

травма, но не знаеха какво да правят с нея. Мама чу за някакъв лекар, който бил

специалист по… такива травми. Работел предимно с такива пациенти. Мама

наистина беше отчаяна, иначе никога не би се разделила с Каро. – Дейвид

погледна към пода. За първи път говореше с някого за това. – Каро се премести в

Дания. Беше само на петнадесет, но промяната ù се отрази добре. Живееше в

провинцията, до морето. Това ù помагаше да се… излекува. – Дейвид млъкна и

Наталия се опита да си представи. Една малка общност, която се бе обърнала

срещу невинно семейство аутсайдери.