единствената ù мисъл беше колко много се мрази за това, че го иска толкова

силно. Не можеше да понася тази нужда. Да го види, да чуе гласа му.

Нуждата боли.

– Какво правиш? – попита той.

Тя се огледа. Навсякъде имаше хора, потни деца, туристи, които сочеха с пръст

някоя забележителност.

– На среща с приятел съм за по питие – отвърна тя и поблагодари наум, че не

може да я види.

Токът ù се беше разхлабил, едва се държеше и Аса леко понакуцваше. Белият ù

костюм (обичаше бяло) не бе издържал на хаоса в работата и сега беше намачкан

и не съвсем бял.

– Ти къде си? – попита тя. Махна косата от лицето си. На всичко отгоре се

потеше. Мразеше да се поти. Честно, щеше да се самоубие в деня, в който

навлезеше в менопауза и започнеше да получава топли вълни. Сутиенът ù

изскочи нагоре и тя се опита да нагласи гърдите си обратно в него, докато

държеше телефона и куфара.

– В града.

Един туристически кораб се отдели от кея и изсвири със сирената си. Ехото

отекна в слушалката. Тя сбърчи вежди.

– Майкъл?

– Да?

– Къде си? Мисля че чух сирена на кораб.

– Тук – каза той и тогава го видя пред себе си – ухаещ хубаво, със сак през

рамото и с авиаторски очила.

Токчето ù пак се заклещи. Мамка му, мамка му и късмет!

*

Майкъл беше забелязал Аса още когато излезе от спортната зала и се подчини

на някакъв безумен импулс да я последва. С този бял костюм и с тази руса коса

тя изглеждаш като ангел – ако ангелите носеха такива високи обувки и ако имаха

извивки, пред които и най-усуканият планински път в Италия би изглеждал като

права линия.

Не изглеждаше щастлива да го види, но пък Аса никак не обичаше изненадите.

Тя издуха падналия над очите ù кичур и го изгледа лошо и заканително.

– И сега пак да попитам: къде отиваш? – попита той и подаде ръка. Тя не

можеше да помръдне, защото токът ù се беше вклинил между две камъчета и

беше на път да се откърти.

С войнствено изражение тя сложи длан върху ръката му, облегна се на него

както човек се обляга на дънер, и издърпа тока си.

– Мразя каменисти улички – каза и го пусна, после приглади полата си и той

скришом се загледа как прокарва длан по ханша си. Бялата материя беше

обтегната до предел върху дупето ù и скоро щеше да се наложи да си забие един

юмрук в лицето, за да спре да я гледа като изтърван от клиника за сексуални

маниаци. Съсредоточи се върху лицето ù, но там пък се взря в устата ù и след

нечовешки усилия успя да вдигне поглед към очите ù.

– Какво, по дяволите, правиш тук? – попита тя.

– Ходих да поспотрувам малко. И те видях.

– И реши да ме следиш?

Той не отговори, само сви рамене.

– И къде отиваш в крайна сметка?

– У дома.

– По този път? – Беше учуден, защото знаеше точно къде живее и беше стоял

пред дома ù повече пъти, отколкото някога би признал.

– Реших да се поразходя край морето. Отвратителна идея. Никога повече няма

да го направя.

– Не – засмя се той. – Никога не си била фен на разходките. – И той винаги я бе

обожавал за това. За нейното декадентско отношение към спорта и

упражненията.

Тя го огледа и каза:

– Изглеждаш отвратително добре. На среща ли отиваш?

– Не, бях в залата.

Тя го огледа съвсем открито – цялото му тяло, мускулите му. Наложи се

буквално да си забрани да надува мускули и да се перчи като пълен идиот. Но

трябваше да внимава, защото Аса имаше уникалната способност да надушва

всяка слабост и щеше да усети колко силно му влияеше нейното присъствие. И

ако това се случеше, щеше да го смаже с върха на токчето си.

– Какво искаш, Майкъл? Какво правиш?

– Просто провеждам разговор.

– Знаеш какво искам да кажа. Не искам да говоря повече.

– Знам, че не искаш. – Но Майкъл отказваше да бъде един от онези мъже, с

които Аса спеше и изхвърляше с ритник на следващия ден. Помисли внимателно

как да продължи и каза: – Мисля, че те ухажвам.

– Ухажваш ме? – попита тя като ужилена. – Тази дума съществува ли изобщо?

Да не си пил?

– Не.

– Нямаш право да решаваш как ще изглежда нашата връзка. Не можеш да

нахлуваш в живота ми и да посочваш кое как ще се случва.

– Мога да си посочвам каквото си искам. Ти просто трябва да избереш дали

искаш да следваш инструкциите, или не.

Тя го гледаше с омраза. Меко казано. Бялата ù кожа беше придобила малко

цвят. На бузите ù грейнаха две розови петънца. Каза му, че е задник, но в очите

ù имаше страх, прокрадващ се като уплашено малко дете.

Той бързо се наведе напред, целуна я по устните и също толкова бързо се

отдръпна.

– След седемдесет и два часа всичко това ще е приключило – каза той. – Тогава

ще дойда да те видя и вече няма да говоря. – Погледна часовника си. – Но-о-о…

сега трябва да се връщам в офиса, преди да затвори пазарът. Ще се видим.

– Заминавай си. И без теб се справям идеално. Надявам се да си го разбрал

добре.

– Аса?

– Да?

– Отбягвай камъчетата.

Той се обърна и тръгна, подсвирквайки си с уста.

– Мразя те – извика тя след него.

Той се засмя. А аз те обичам. Но не го каза на глас. Майкъл беше много неща,

но не и глупак.

45

Дейвид бавно тръгна от музея обратно към офиса. Вървеше замислен и

озадачен. Тази среща с Наталия в Националния музей беше едно от нещата,

които сам не можеше да си обясни. Да, заслужи си шамара. Не се държа особено

добре с нея. Потърка бузата си – Наталия се бе оказала доста силна.

Отвори вратата на офиса и поздрави Малин, която седеше до рецепцията.

– Хората все още ли са с нас? – попита той. Беше пет и половина. Веднага щом

пазарът затвореше за деня, всичко щеше да е напълно спокойно.

– Да, нищо няма да се случи сега. Всички чакат срещата.

Малин беше права. Той погледна отчета, който тя му подаде. Нищо нямаше да

се случи до понеделник. Идваше уикенд.

– Тръгвам си след половин час – каза тя, когато видя Майкъл да влиза, и отиде

да се обади по телефона.

– Къде беше? – попита Дейвид.

– В спортната зала – отвърна Майкъл и остави сака си на пода. Махна очилата

си и избърса потното си чело с ръка. – А ти къде беше? И къде ти е колата?

Дейвид съвсем беше забравил за Джаспър и колата.

– Можеш ли да дойдеш в офиса ми за минута. Трябва да ти кажа нещо.

Дейвид изчака в кабинета си Майкъл да се оправи. Той влезе, носейки по една

бутилка минерална вода, и затвори вратата с лакът. Двамата седнаха от двете

страни на бюрото.

– Джаспър взе колата ми – обясни Дейвид. – Забелязал ли си, че ни наблюдават?

Не исках да ме проследят днес следобед.

– Хм. Ясно, не е за първи път. – Наистина ги бяха следели доста често и преди.

Финансовият свят понякога падаше до нивото на обикновен шпионаж. В крайна

сметка информацията струваше много повече от всяка валута.

– Съжалявам, че побягнах, без да се обадя – каза Дейвид. – Трябваше да се

погрижа за нещо.

– Няма проблем.

– Видях се с Наталия.

– И идеята оказа ли се добра? – попита Майкъл, докато въртеше бутилката в

ръцете си.

– Не, тук съм съгласен с теб. Но трябваше да изясня нещо с нея и сега искам да

го кажа и на теб.

– Целият съм в слух – въздъхна Майкъл

Дейвид му разказа всичко.

За срещата между Каролина и Наталия предишния ден, за всичко, което се

беше

случило

в

„Скогбака“,

и

за

участието

на

Питър.

Разказа

му абсолютно всичко. И се почувства страхотно. Точно както се почувства,

когато разказа на Наталия. В един кратък момент там, сред изложбата на икони,

Дейвид бе изпитал спокойствие и помирение със себе си за първи път от толкова

много години. За малко, преди нещата между тях отново да прераснат в конфликт

и да се скарат пак, но въпреки това се чувстваше спокоен. Най-сетне успя да

събере сили да разкаже на някого за Каро. Наталия го бе изслушала, а той се бе

почувствал като на изповед. Никога не беше осъзнавал какво ужасно бреме е

била тази тайна.

Разбира се, Наталия беше шокирана и Дейвид се запита дали има човек на

света, от когото да е крил толкова много неща, когото да е мамил така, както

беше постъпил с нея. Ако я беше разбрал правилно, тя никога нямаше да му

прости и да му се довери, а той дори не искаше да си помисля колко непоносима

беше тази болка. Но беше щастлив, че ù каза за Каро. Поне го чу от него, а не от

някой таблоид. Повишеното внимание на пресата като че бе поутихнало.

Журналистите все още питаха за „Скогбака“, ровеха, но не така настървено както

в началото. Всъщност се оказа, че нито изнасилването, нито побоят бяха

докладвани в полицията – най-ужасните факти бяха останали скрити. И никой от

забърканите в историята нямаше желание да ги прави публично достояние.

Дейвид погледна Майкъл, който изглеждаше шокиран.

– Това е напълно невероятно – каза той с невярващ глас.

– Да.

– Имаш сестра? Това е… това е…

– Да.

– И никога не си казвал на никого за нея?

– Да.

– И Питър де ла Грип е извършил всички тези кошмарни неща?

– Да.

– Цялата сделка беше толкова странна – каза Майкъл. – Ти и Наталия, всички

тези лични отмъщения. И имаш сестра, за която аз не съм чувал. За която никой

не е чувал.

– Съжалявам, но всичко това беше заради нейната безопасност.

– Това го разбирам – махна разсеяно Майкъл. Изглежда мислеше за нещо

друго. – Каза, че е имало заплаха за нея?

– Това беше преди много време, но никога не е излишно да си предпазлив.

– Тогава защо сега е тук? В Стокхолм?

– Сестра ми има дялове в „Инвестум“ – усмихна се Дейвид. Беше ù ги купувал

малко по малко, години наред, но сега вече имаше доста.

– Ще гласува ли?

– Да. Опитах се да я накарам да изпрати някой друг. Но тя искаше да дойде

лично. Понякога е много упорита.

Майкъл повдигна вежди и остави бутилката с вода.

– Ще трябва да осмисля тази информация.

– Разбирам.

– Но това е всичко, нали? Нямаш повече тайни? Имам предвид други скрити

роднини, за които трябва да знам?

На вратата се почука.

Дейвид поклати глава и каза:

– Не, няма повече… Влез!

Малин промуши глава между рамката и вратата.

– Дейвид?

– Да.

– Един мъж иска да се види с теб.

– По това време? Кой?

Малин го изгледа смутено. Погледна Майкъл, а след това отново Дейвид.

Погледът ù се насочваше ту към единия, ту към другия. Накрая каза:

– Не знам как да го кажа…

– Кое да кажеш? – попита Дейвид.

Майкъл също я погледна с изумление.

Хвърли поглед към двамата още няколко пъти. После с тежка въздишка и

извинителен тон съобщи:

– Казва, че ти е баща.

46

Тишината, която изпълни офиса, беше осезаема. Майкъл удари с длани върху

бюрото, а пръстените му издрънчаха. Един от камъните проблесна заканително.

Майкъл се изправи бавно, наведе се напред и погледна Дейвид мрачно в очите.

– Давай. Това е твоя битка – каза със сподавен глас. – Господин рисков

предприемач, основател и мой супергерой. – Челюстите му се движеха насечено,

произнасяше всяка сричка натъртено. – Но след ще си поговорим. Този път

наистина. За бъдещето. Моето и твоето. – Хвърли на Дейвид един последен

гневен поглед, вдигна ръцете си от бюрото, взе празната бутилката от водата и я

смачка, кимна на Малин и излезе.

– Кажи му да влезе – каза Дейвид, след като Майкъл излезе.