Той се изправи.

Това няма да продължи дълго.

Малин промърмори нещо, след което Дейвид видя мъжа.

– Може да влезете – каза Малин с голяма доза несигурност и му направи път

към кабинета на Дейвид, който стоеше със скръстени ръце и оглеждаше

посетителя си.

– Карл-Ерик Тесин. Граф Тесин – поправи се тя. Жената, която никога не губеше

контрол, сега беше притеснена.

– Благодаря, Малин. Може да си тръгваш. Това няма да отнеме много време, –

Дейвид беше умишлено груб и съвсем съзнателно позволи на гнева си да проличи

в гласа му. Как смееше този човек дори да си помисли, че може да дойде тук?

Малин затвори вратата тихо и ги остави сами.

– Здравей, Дейвид. – Карл-Ерик говореше тихо, с ясен глас, който Дейвид

асоциираше повече от всичко с неговата класа и злоупотребата с власт.

– Какво, по дяволите, правиш тук? И какво искаш, мамка му?

Лицето на Карл-Ерик леко потрепна.

– Опитвах се да се свържа с теб.

– И?

Никакъв гняв. Карл-Ерик винаги е бил страхлив, уклончив човек.

– Писах ти. И се обаждах. Ти не отговори – каза все така тихо.

– Не – отвърна рязко Дейвид, без да казва нищо повече, с нежелание да

продължи този разговор. Карл-Ерик нямаше какво да му каже, нямаше нещо,

което Дейвид искаше да чуе от устата на този човек. Мразеше го, мразеше баща

си, графа. Самата дума татко беше толкова безсмислена и лишена от всякаква

нотка на обвързаност, че стомахът му се обърна. Именно този граф с южняшки

шведски диалект и опетнено родословно дърво, който имаше деца – не едно, а

две – от младата и красива Хелена Хамар. Човекът, който в края на седемдесетте

се бе запознал с необразованата сервитьорка в Стокхолм и който бе започнал

връзка с нея. Направил ù бе бебе и изобщо не се бе замислил за варианта да се

разведе с жена си, която бе с подходящото за един граф потекло. Никакви думи

не можеха да опишат презрението, което Дейвид изпитваше към него. гледаше

го с празен поглед, студено и безразлично. Ако някой знаеше какво е да подадеш

ръка и да ти отговорят с пълно безразличие, това беше Дейвид.

– Видях те в Бастад – продължи Карл-Ерик.

Дейвид също бе го видял, но така както Карл-Ерик беше отказал да признае

двете си извънбрачни деца, така и Дейвид отказваше да признае съществуването

му.

– Четох за теб във вестниците. Прочетох всичко.

Едно време това да имаш баща бе от значение за Дейвид. Беше имало и случаи,

в които се бе питал къде е сгрешил, че собственият му баща да не го иска.

Веднъж се беше качил на автобус, без да каже на майка си. Бе отишъл чак до

Сконе и бе стоял пред вратата на огромното имение, където баща му живееше

със жена си и законните си деца. Уморен и тъжен, той се бе прибрал у дома и бе

затворил вратата към миналото си завинаги.

Бяха минали години и Карл-Ерик можеше вече и да е умрял, но това нямаше

никакво значение за Дейвид. За него този човек беше мъртъв отдавна. Тази

омраза бе едно от нещата, които Дейвид подхранваше с годините, осъзнавайки че

не можеш да мразиш умрял човек. Ненавиждаше този мъж точно толкова,

колкото мразеше Густав и Питър де ла Грип. Този мъж, който се дистанцираше,

който използваше хората и после си отиваше, който разочароваше и беше слаб…

Дейвид искаше да вярва, че няма нищо общо с Карл-Ерик Тесин.

– Както казах вече, какво искаш? – Дейвид пое дълбоко дъх и се опита да укроти

гнева си. Не искаше да показва, че този човек може да му повлияе. – Давам ти

две секунди и след това изчезваш оттук. Завинаги.

Мразеше този гняв, искаше му се да е безразличен.

Майка му беше обичала този човек. Ако той ù бе отвърнал със същото, сега

нещата щяха да са различни. Каролина нямаше да е пострадала, а на майка му

нямаше да се е налагало да работи до изнемогване. Може би щяха да живеят

щастливо до края на шибания си живот.

– Много ми се иска да те опозная, да установим връзка помежду си. – Дейвид не

каза нищо. – Не бях до теб, когато беше малък и нося вината си цял живот. Но

сега…

– Сега? Няма сега.

– Само ако знаеше как ми се иска да бях постъпил по различен начин, да бях

близо до теб, до майка ти. Но тя не ме допусна в живота си.

Дейвид си припомни сълзите и огорчението.

– Може би се дължи на факта, че си бил женен за друга – поясни Дейвид

студено. Не можеше да си спомни нито едно хубаво нещо, свързано с този мъж,

който имаше наглостта да твърди, че е негов баща.

– Не можех да се разведа, но исках да ù помогна. Тя отказваше да приеме почти

всякаква помощ. Можех само…

– Това ли е всичко? – прекъсна го Дейвид.

– Дойдох да ти поискам прошка. От теб и от сестра ти.

– Каро? – изстреля Дейвид, въпреки че беше решил да не обели и дума повече. –

Какво общо има тя?

Изражението на Карл-Ерик се промени.

– С Каролина се виждаме от време на време. Ходих да я видя в Дания. И вчера

пихме кафе в града.

Дейвид се опита да прикрие изненадата си. Те са се виждали? Поддържали са

контакт? Каро никога не му бе казвала. Винаги си бе мислил, че сестра му му

казва всичко. Опита се да не се почувства предаден.

– Каролина е голяма жена, Дейвид – каза Карл-Ерик с приятелска усмивка.

Усмивка, която събуди желанието на Дейвид да му натресе един в

аристократичната мутра. Разбира се, че Каролина беше голяма жена, просто

едва сега му мина през ума, че тя има свой самостоятелен живот. Понякога като

че ли си мислеше, че целият ù живот се върти само около него, но определено

знаеше, че е пораснала. Просто беше шокиращо да разбере за тази нейна

независимост. Не и по този начин. Кафе в града.

– Каролина ме иска в живота си и аз съм безкрайно благодарен за това.

Дейвид стисна зъби толкова силно, че се чу как изскърцаха. Търпението му

беше на привършване.

– Тя се тревожи за агресивния ти подход. И за теб.

Гневът експлодира в тялото на Дейвид. Карл-Ерик нямаше никакво право да

говори за Каролина с него. Абсолютно никакво право. Яростта се надигаше в

гърдите му като огромно черно кълбо.

– Тръгвай – каза Дейвид с много тих глас. Другият вариант беше да изкрещи.

Затрудняваше се да мисли трезво и повтори натъртено: – Тръгвай.

Гневът започна да се лее на огромни талази, които сякаш се разбиваха в

каменист бряг. Дейвид щеше да изгуби контрол всеки момент.

– Изчезвай оттук. Вън. Веднага.

– Дейвид – настояваше Карл-Ерик, вдигал ръце умолително.

Нещо в Дейвид се пречупи. Напрежението, яростта, и всички стари чувства,

които той мислеше за забравени, сякаш бяха подпалени с нова сила. И изгуби

контрол. Направи крачка напред и хвана Карл-Ерик за яката. Мъжът пред него

пребледня. Дейвид го повлече към вратата, отвори я и буквално го изхвърли от

стаята, затръшвайки вратата толкова силно, че стената се разтресе.

Дейвид се облегна на вратата и бавно се наведе напред, за да вкара малко кръв

в главата си. Никога досега не беше губил контрол. Мразеше хората, които

крещят и демонстрират сила, но сега самият той бе на крачка да убие един

възрастен мъж. Пое дълбоко дъх още веднъж и разумът му започна да се връща.

Беше вечер, офисът бе празен. Не можеше да продължава да изхвърля хора с

такава лекота. Старецът можеше да получи сърдечен удар и да умре на място.

Дейвид прокара ръце през косата си, оправи дрехите си и сложи ръка на

дръжката. Направи физиономия, разкриваща гнева му към себе си и целия този

фарс. Отвори вратата и се огледа. Коридорът беше празен. Карл-Ерик си бе

отишъл.

47

Събота, 26 юли

Александър едва бе успял да напусне Швеция, когато го извикаха обратно.

Преди по-малко от две седмици бе стоял на същото гише „Арланда“. Едва започна

да преодолява часовата разлика у дома в Ню Йорк и ето, пак тук. Уморен и с

махмурлук. Баща му бе заповядал да се яви у дома. Обикновено Алекс не

изпълняваше заповедите му, когато можеше да го избегне, но този път беше

любопитен за какво става дума. Семейният бизнес бил в опасност? Дали подобно

нещо изобщо беше възможно? Странно, но мисълта някак го развълнува. Беше

почти освобождаващо чувство.

Александър вдигна куфарите си и бавно тръгна към изхода, където бяха

наредени много таксита. Скандалните заглавия на таблоидите бяха крещящи. Той

се метна в едно такси, но едва тогава осъзна, че не знае къде щеше да преспи. Не

можеше да понесе мисълта да остане при родителите си. Хм. Може би наистина

трябваше да си купи някакво място в Стокхолм. Каквото и да казваха, Стокхолм

беше прекрасен през лятото.

– До хотел „Дипломат“ – каза на шофьора след кратко размишление.

Потърси телефона си. Трябваше да се обади на Наталия. Вероятно ù беше много

тежко. Дейвид Хамар, към когото сестра му очевидно бе много привързана, беше

влязъл в истинска битка с „Инвестум“. Той се загледа през прозореца. Въпросът

беше какво, по дяволите, се случваше? И дали изобщо трябваше да му пука?

48

Неделя, 27 юли

Дейвид огледа статуята, която се извисяваше над него. Не се интересуваше

много от изкуство и не намираше скулптурата за форма на изразяване, но

Каролина я обикаляше и гледаше с истинско изумление, така че той запази

мислите си за себе си и кимаше ентусиазирано, всеки път, когато тя го

погледнеше.

Каролина винаги се бе интересувала от изкуството, културата и всякакви

креативни начини на изразяване и Дейвид знаеше, че именно тези ù интереси я

бяха спасили и ù бяха помогнали да не изгуби разсъдъка си. Ето защо всеки път,

когато се виждаха, той я водеше на музей или изложба. Беше забавно и за него,

но и малко досадно.

На изложбата имаше много хора и той забеляза как Каролина случайно се

бутна в един мъж. Дейвид застина и секунда след това беше готов да скочи да я

спасява. Но Каролина просто се извини с усмивка, изглеждайки напълно

спокойна. Дейвид въздъхна и се отпусна.

Толкова много години излизането навън беше чист ужас за Каро. Зачуди се

дали някога щеше да свикне с мисълта, че сестра му не е толкова крехка като

преди?

Тя се приближи към него с усмивка. Изложбата беше навън и бризът разроши

косата ù. В ъгълчетата на очите ù се появиха малки бръчици от смях. Тя живееше

до морето и обичаше да излиза, обичаше слънцето и вятъра.

– Не изглеждаш отегчен както обикновено – каза тя и сложи длан върху ръката

му. – Да смея ли да си мисля, че тази изложба наистина ти харесва?

– Едва ли има нещо, което да обичам повече от статуи на голи хора – каза той и

бързо добави: – ти обаче изглеждаш щастлива.

Каролина стисна ръката му.

– Чувствам се добре. Знам, че се тревожиш, но това е истината и някой ден ще

се наложи да започнеш да ми вярваш.

Каро беше права и Дейвид го осъзна с уплаха. Тя действително изглеждаше

силна. Толкова много години се бе тревожил за нея, толкова беше зает да се

опитва да направи всичко добро за нея, че не му бе останало време да спре и да

види очевидната истина – Каро беше на тридесет и две и се справяше прекрасно.

Тя буквално сияеше.

– Сега, не искам да ми се сърдиш, но мисля да си намеря някое хубаво малко

хотелче и да се преместя там за остатъка от престоя си. – Каро захапа долната си

устна и го погледна загрижено. Очевидно се притесняваше от реакцията му.

– Но защо? – попита той. Очевидно тя беше свободна да прави каквото намери

за добре, но това му дойде като гръм от ясно небе. – Мислех, че си щастлива в