апартамента ми – каза Дейвид с леко чувство за вина.

– Наистина ли? И на какво базираш заключението си? Като се има предвид, че

рядко си у дома. – Все още се усмихваше, но може би само за да обере остротата

от думите си. Но беше права. Дейвид не ù обръщаше достатъчно внимание. –

Апартаментът ти е страхотен, но съм вече прекалено голяма да оставам при брат

си. Решила съм. Всъщност вече се обадих и си резервирах стая – обясни тя с

гордост и задоволство.

– Добре – отвърна Дейвид, все още шокиран от този развой на събитията.

Каролина никога не се беше проявявала като независима и импулсивна. Винаги

беше разчитала на него, оставяше го да взема решенията вместо нея. Може би

просто инстинктивно той гледаше на нея като на деликатно застрашено цвете.

Но сега стоеше пред него уверена и авторитетна, вземайки решения, без да се

консултира с него. Като всяка пораснала жена.

– Но ако искаш да отседнеш в хотел, настоявам да имаш охрана – каза той,

защото Каро не беше просто жена, а жена, чиято сигурност при всички

положения трябваше да се има предвид. – Ще говоря с нашата охранителна

фирма.

– Не мислиш ли, че е малко прекалено? – попита тя с наклонена глава. Дългите

ù обеци се клатушкаха и докосваха бузата ù.

– Каро, ако нещо ти се случи…

– Дейвид, не можеш да ме пазиш от живота – тя стисна окуражително ръката

му.

– Знаеш какво имам предвид – и гузната съвест от облекчението, че най-сетне

ще е сам в апартамента си, изостри тона му. – Не ми харесва. Съжалявам, че си

се почувствала пренебрегната.

Но макар и засрамен от факта, че не бе успял да намери време за нея, тя беше

права. Те бяха големи хора и всеки имаше своите навици.

Но след като Наталия прекара онази нощ в апартамента му…

Истината беше, че на Дейвид му беше много трудно да вижда в дома си друг

човек освен Наталия.

Каролина примижа пред една тясна статуя.

– Така и така се заговорихме, мисля да си взема мой собствен апартамент тук.

Той спря и я погледна. Това беше ново за него.

– В Швеция?

– Да, в Стокхолм. Обичам Стокхолм. Помня когато слизахме в центъра като

малки. Стокхолм все още е моят дом.

Дейвид не беше сигурен, че идеята му харесва. Рискът да попадне на Густав

или Питър беше прекалено голям. Сега можеше и да изглежда щастлива,

спокойна и здрава, но какво щеше да се случи, ако попаднеше на Питър, на

мъжа, който я беше наранил така зверски?

– Мислех, че си щастлива в Дания. Винаги си казвала, че ти харесва да живееш

край морето.

Когато беше на петнадесет, беше настанена в жилищна сграда към клиниката, в

която се провеждаше лечението ù. Но с течение на времето тя бе останалата там

и океанът наистина ù се отразяваше много добре. Сега живееше в къща, която

Дейвид ù беше купил. Имаше гледка към океана и огромно студио. Беше насред

нищото, беше и много ветровито, но тя винаги бе обичала онази къща.

– Така е, но сега мога да имам два дома, нали? – Тя спря пред една скулптура на

птица с разперени криле. – Тази наистина ми харесва – каза и дълго наблюдава

деликатните линии. – Миналата седмица се срещнах със счетоводителя си. Той

разгледа положението ми и се оказа че имам много пари и мога да си позволя

къща тук – усмихна се тя.

Дейвид дълги години се бе занимавал с нейните финанси, беше купувал акции,

инвестирал, прехвърлял колкото е възможно, винаги притеснен за бъдещето ù.

Беше израснал под постоянно напрежение, че нещо може да ù се случи.

Всичките му планове бяха концентрирани върху една цел – инвестициите да

бъдат сигурни и да се отплатят. Каро беше напълно независима във финансово

отношение.

– Трябва да кажа, че е много полезно да имаш един гениален финансист за

брат – каза нежно тя. – И счетоводителя ми, и аз сме силно впечатлени.

Тя тръгна напред, а дългата ù пола шумолеше от вятъра.

Една Каролина, която се срещаше със счетоводители, резервираше си стаи в

хотели и сама вземаше финансови решения. Дейвид не знаеше какво да мисли.

Какво се бе случило?

– Мога да те свържа с мой познат агент – каза той, догонвайки я, но се налагаше

да се бори с нежеланието си да приеме идеята като добра. Как можеше да я

опази, ако бе решила категорично да се мести в Стокхолм?

– Ти си като истинска квачка – каза тя, прокара длан по металната табелка на

пиедестала и прочете информацията. После го погледна усмихната. – Знаеш ли,

мама щеше да е толкова горда с теб.

Силно се съмнявам.

Каро винаги бе виждала само добро в него. Но не и Хелена. Като цяло майка му

беше силно разочарована от него. Според нея той бе разочаровал отново и

отново семейството, бе себичен и безотговорен. И разбира се, беше права. Ако се

беше грижил по-добре за семейството си, много неща можеха да бъдат

предотвратени.

– Ти си ми сестра. Искам да си щастлива – беше краткият му коментар.

И в безопасност.

Каролина се придвижи към следващата скулптура. Той я последва.

– Разбрах, че си се виждал с татко – каза тя след малка пауза.

– Да – отговори той с доза неудобство. Тази неочаквана и нежелана среща бе

оставила лош вкус в устата му. – Карл-Ерик дойде неканен в офиса ми.

Каролина поклати глава.

– Дейвид, няма да е лошо да се помириш с него. Все пак ти е баща. Въпреки

всичко.

– Не знаех, че поддържате връзка. – Гласът му беше по-рязък, отколкото му се

искаше, но не можеше да се чувства по друг начин.

Каролина го погледна леко укорително.

– Той дойде да ме види в Дания преди няколко години. Съжалявам, че не ти

казах, но знаех, че няма да ти хареса. – Гледаше го с големите си синьо-сиви очи.

И тогава дойде поредният шок – и двамата имаха очите на Карл-Ерик. Никога

досега не се бе замислял.

– Знаеш, че той плати за моето заминаване за Дания, нали? Той плати за

лечението в центъра. Мама му позволи да направи това.

– Не, никога не съм знаел – отговори решително. Но се беше питал откъде

майка му бе намерила пари за лечението и за издръжката на Каро там. Никога

не бе споменала откъде е взела парите. Дали бе предполагал, дали се бе досещал

на някакво подсъзнателно ниво, че баща им е поел тези разноски? Може би.

Трябваше ли да изпитва уважение към този човек, защото е платил няколко

сметки? Със сигурност не.

– Ще ми е нужно малко време – промърмори той, но напълно осъзнаваше, че

това е огромна лъжа. Никога нямаше да се помири с този човек, независимо от

броя на кафетата, които Каролина изпиеше с него. Независимо колко пари е дал

за нея.

– Ако мама беше жива, щеше да откачи, че сме се виждали с него – продължи

Каролина. – А ти винаги заемаше нейната страна. Ти знаеше ли, че той се е

опитвал да се свърже с нас, но тя му е забранила? Писал ни е всяка седмица, но

мама е връщала писмата му. Той все още ги пази. Мама беше много крайна.

Дейвид погледна сестра си с ужас. Много рядко говореха за миналото, а още по-

рядко – за майка им. Ето защо той някак бе приел, че имат еднакво мнение за

родителите си.

– Никога не съм мислил така за мама – каза той и осъзна, че през целия му

живот не му бе минавала нито една негативна мисъл за нея. В неговия свят тя

беше единствено и само добра, а това всъщност беше малко странно. Никой

човек не е изцяло добър.

– Не, вие с мама имахте съвсем различна връзка – каза Каролина. – Един тон

угризения и вменяване на вина. Ходих на терапия, нали знаеш. Там научаваш

много за себе си. Първата година е много трудно. – Тя хвана едно от цветните си

герданчета и го пусна да се изплъзва от пръстите ù. – Но после нещата се

обърнаха. Там хората бяха наистина страхотни. Когато исках да съм сама, ме

оставяха сама. Когато исках да говоря, говореха с мен, изслушваха ме. И ме

научиха на толкова много неща. Терапията ме спаси. – Тя се усмихна

извинително. – Предполагам, е било много скъпо. Не знаех за това, но татко каза,

че след смъртта на мама ти си поел всички сметки и пълната отговорност за мен.

Вероятно е било ужасно трудно да се справяш с тези плащания, да издържаш и

себе си, и да ми дадеш всичко, от което имах нужда. – Очите ù се навлажниха.

Дейвид поклати глава. Разбира се, здравето и живота ù бяха негов приоритет.

Той я обичаше. Но знаеше също, че и една значителна част от отношението му

към Каролина беше мотивирано от убийственото чувство за вина. Ако си беше

останал у дома през онази нощ, ако не беше провокирал Питър де ла Грип и

останалите момчета… Ако беше по-добър човек, а не такъв егоист, тогава нищо

нямаше да ù се случи.

– Дейвид?

– Всичко е наред. – Бяха толкова близки, имаха се само един друг на този свят и

въпреки това не знаеха почти нищо за чувствата, за вътрешния свят на другия.

Каролина беше вече голяма жена, разбира се, че знаеше това, но някак през

цялото това време не беше престанал да се държи с нея като с малката си

крехка, наранима сестричка. В живота му тя беше все още онази тийнейджърка

на петнадесет, която набързо изпратиха в чужбина. Но жената, която стоеше

днес пред него, беше зряла, уверена и се смееше, усмихваше се постоянно. Както

и да погледнеше на нея, не виждаше и следа от онази нестабилност, с която

винаги я бе свързвал.

– Толкова съм щастлив, че се справяш добре – каза съвсем откровено той. Може

би беше време да погледне на сестра си като на личност, на оформен човек, а не

само като на жертва. Странно, че никога преди тази мисъл не му бе минавала

през ума. – Естествено, че можеш да се виждаш с Карл-Ерик, ако искаш – добави.

И пак странно, но наистина го мислеше. – След няколко дни няма да има

„Инвестум“ и всички ще си получат наказанието.

– Наказанието? – попита остро Каролина, а на челото ù се появи бръчка. – За

какво говориш? Кой ще си получи наказание?

Дейвид едва успя да процеди имената им пред нея.

– Питър и Густав де ла Грип.

Тя го погледна много сериозно. Обеците и герданчетата ù блестяха под

слънцето. Винаги беше харесвала цветни неща.

– За това ли е цялата тази работа? – попита тя. Дейвид никога не я бе чувал да

звучи така укорително.

– Разбира се. Ти за какво мислиш, че е?

– Не съм мислила нищо, Дейвид – отвърна все така рязко тя. – Понеже никога

нищо не ми казваш. И когато говореше за „Инвестум“ и за дяловете ми, когато

всички вестници писаха, аз мислех, че това е просто бизнес. Някаква стабилна

сделка, в която има доста добра логика. Не съм предполагала, че е план за

отмъщение. Това ли е?

Не можеше да повярва, че Каро го критикува.

– Трябваше да го направя. Хората, които ти причиниха…

– Но това се случи преди толкова много години. И да, беше ужасно – започна тя

и той бе поразен, че гласът ù беше стабилен, не трепереше. – Отне ми толкова

много години да го оставя зад гърба си. Да го преодолея. Да, хората са в

състояние да загърбят и да забравят. Аз приключих с това и вече почти никога не

мисля за миналото. Дейвид, не можеш да позволиш на миналото да определя

настоящето. Това ли си намислил? – Тя сбърчи вежди. – Защо?

– Защо ли? – избухна той. – Защо? Не питаш сериозно, нали?

– Разбира се, че питам сериозно. – Тя го хвана за лакътя и го погледна в очите.

Много сериозно и много, много зряло. – Вече си направил прекалено много