по-напред през масата и заговори по-тихо. – Използвах името си онзи ден! Мразя,

когато хората го правят, а аз самата…

– … си го направила?

Тя кимна и изглеждаше толкова виновна, че ъгълчетата на устните му се

повдигнаха леко.

– И как мина?

Тя го погледна за секунда и после очите ù пак грейнаха.

– Не особено добре – отвърна сухо.

– Какво направи? – попита, а в гласа му неочаквано се проправи истинско

любопитство.

– Всъщност изобщо не се налагаше да го правя. Предполагам знаеш коя е Сара

Харви?

Дейвид кимна, когато чу името на жената, която се считаше за най-доброто

сопрано в света в момента – с уникално чист глас и изумителен, нечовешки

спектър и диапазон. Знаеше коя е и знаеше и кръговете, в които се движеше.

– Какво общо има тя? – попита още по-заинтригувано.

– Тя никога не ходи на турнета, но този месец е в Европа и ще изнася концерти

във всички скандинавски страни. Тук, в Стокхолм също. За мен тази жена е идол.

Обожавам я още откакто бях дете. И настина исках да отида.

– Искаш да кажеш, че не си успяла да си вземеш билет, въпреки че си Де ла

Грип?

– Благодаря, че си направи труда да втриеш сол в раните ми. Не, не успях и все

още ме боли. Организаторите изобщо не бяха впечатлени от мен.

– Опита ли се да ги подкупиш?

– Може би – издаде леко брадичка напред.

– Шведите са трудни за подкупване, ако това ще те успокои – каза Дейвид, но

не беше истина. Не съвсем. Всеки можеше да бъде купен. Стига да се

предложеше правилната сума.

– Вероятно е така. Аз съм една четвърт рускиня. Руснаците… е, те са лесни за

подкупване.

– Много по-лесни – съгласи се Дейвид. Той опъна крака и се облегна назад.

Този обяд му бе дал цялата информация, от която се нуждаеше. Най-умното

нещо сега бе да я пусне да си ходи, да продължи нататък и да зачеркне този

вариант. Наталия нямаше да играе главна роля в сключването на сделката.

Нямаше нужда да се виждат втори път. Целта му беше да унищожи семейството

ù. Трябваше да се фокусира върху следващата крачка. Това беше правилният

ход... Дейвид гледаше как дългите ù пръсти се плъзват по чашата. Беше свалила

сакото си и бе останала по съвсем обикновена копринена блуза без ръкави.

Имаше красиво тяло – високо и силно. На снимките, които бе видял в интернет,

тя бе незапомняща се, незабележителна, но сега си спомни една от тях – от

някакво вечерно събитие, прием или бал, – в клуб „Вила Паули“. Косата ù бе

прибрана на същото кокче, като монахиня, но беше облечена в червена

официална рокля. Изглеждаше зашеметяващо. Силна и уверена. И в този момент

успя да убеди себе си, че не е нужно да бърза. Можеше да остане още десетина

минути с тази жена, която наистина се оказа съвсем различна от всичко, което

бе очаквал да види днес.

Наталия забеляза начина, по който я гледаше Дейвид. Питаше се какво ли се

крие зад тези сиво-сини очи, които се взираха в нея така внимателно. Той,

естествено, се прикриваше добре, но Наталия умееше да разгадава хората и

знаеше, че се опитва да я прецени. Беше много деликатен в подхода си. Когато

говореха, цялото му внимание беше насочено към нея. Правеше го по начин,

който я караше да се чувства крайно неудобно. Изглеждаше добре. Беше

страшно привлекателен. Красиво момче, превърнало се в истински мъж. В него

нямаше нищо момчешко, само широки рамене и здрави мускули. Тъмна, добре

подстригана коса, очи, които меняха цвета си от сиво към синьо. С изваяни

черти. Красив като самия дявол. Освен това беше чаровен, вежлив, понякога

забавен, като цяло – най-подходящата компания за обяд.

И все пак…

От време на време в погледа му проблясваше нещо, което Наталия не би

трябвало да види – нещо, което той се опитваше да скрие. Нещо твърдо и

студено, което я изправяше на нокти и я разколебаваше. Дейвид Хамар бе

известен с това, че мачкаше компании и хора, и беше безмилостен бизнесмен.

Под негова снимка в един вестник, журналистът бе написал: „Един леденостуден

бизнесмен, лишен от всякакви преструвки“. Нещо я предупреждаваше да не се

поддава така лекомислено на примамливия му чар и интелигентните му очи.

Играеше някаква игра, сигурна беше. Но каква?

Тайни, прекалено много тайни.

– Какво – попита той и се засмя леко. В смеха му нямаше и следа от лед.

Никаква суровост, никакъв намек за жестокост. Само внимание и загриженост.

Сякаш тя беше най-интересният човек на света. Може би това беше начинът, по

който беше постигнал огромния си успех. Дейвид Хамар виждаше хората.

Гледаше ги и ги караше да се чувстват специални. Печелеше доверието им и

после ги поглъщаше – плът, кости и всичко останало.

– Планираш ли в близко бъдеще да завладееш някоя нищо неподозираща

компания? – попита тя.

– Разбира се, това ми е работата. Един рисков инвеститор като мен никога не

спи. – Очите му светнаха и Наталия изгуби мисълта си. О, боже, този смях!

Повечето от мъжете, с които работеше, в това число баща ù, братята ù, шефът

ù, следваха неписаните правила за елита във финансовия свят. Всички бяха

направени като по калъп. Спазваха едни и същи закони и етикет, бяха лишени от

чувство за хумор, фокусирани да се надпреварват кой е по-добър, да си извоюват

по-висок социален статус. Надпреварваха се с жени, които не им отстъпваха по

нищо, освен по това, че са жени. Но Дейвид беше напълно различен – горещо

видение, ако се довериш на обожателките му, и безмилостен, неумолим крадец

според критиците му. Каквато и да беше истината, той бе постигнал

зашеметяващ успех. Един съвременен пират в костюм.

И все пак...

Дейвид Хамар не се бе опитал да я впечатли, нито да покаже надмощието си.

Нито веднъж. Не се бе похвалил с постиженията си, не показа превъзходство.

Когато се здрависаха, ръката му бе твърда, но без да смазва пръстите ù, сякаш бе

уверен в силата си и не намираше за нужно да я демонстрира. Когато

разговаряха, тя осъзна, че в сравнение с него повечето мъже, с които бе

общувала, изглеждаха колебливи, неуверени, злобно доминиращи. Нетърпеливи

да покажат силата и властта си. Казано по-меко не винаги се стараеха да

покажат уважение към жената пред тях.

– Как реши да започнеш да се занимаваш точно с това? – попита тя от чисто

любопитство. Той изглеждаше като човек, който би успял, с каквото и да се

захване.

– Ако искаш да забогатееш за отрицателно време, това е начинът. Убеден съм,

че го знаеш.

Наталия кимна. Никой не можеше да стане по-богат от един рисков инвеститор,

който знае какво прави.

– И ти си искал точно това? Да си богат?

– Да.

– И получи ли се? – Разбира се, тя знаеше отговора, но искаше да види какво ще

каже, когато му предостави възможност да се похвали с постиженията си.

Той я огледа мълчаливо и после каза много бавно, сякаш говореха за нещо

много важно, а не само запълваха времето с празни приказки:

– Удовлетворението е измамно. Странно, нали?

Тя поклати глава.

– Не, удовлетворението е най-силната движеща сила, най-солидната мотивация

на човека. За добро или за зло.

– И ти ли мислиш така?

– Може би – отвърна тя, защото винаги бе усещала в себе си желанието да се

издигне, да успее.

– Какво има? – Той се наведе пак към масата и внимателно изучи чертите на

лицето ù. Четеше по тях толкова бързо! Направо беше плашещо.

– Нищо. Беше много приятен обяд. Мислех, че ще си по-… – Гласът ù заглъхна.

– Гангстерски тип? Безскрупулен?

– Може би – засмя се тя.

– Работата е в това, че обичам да виждам резултатите. Много шведски

компании са ужасно зле управлявани. Техните изпълнителни директори и

бордовете им пълнят джобовете си за сметка на акционерите. – Той кръстоса

дългите си крака и прокара длан през късо подстриганата си тъмна коса. Тя

забеляза часовника му от неръждаема стомана. „Патек Филип“. Скъп, но не

показен. – Нямаш представа какви неща сме виждали. В какви лайна сме

нагазвали. Но когато „Хамар Капитъл“ състави борд, целта е да направим

компанията по-ефективна, да я подобрим. И именно тогава акционерите правят

пари, а не някой друг за тяхна сметка.

– Вие със сигурност също правите пари – отбеляза сухо Наталия. Стойността на

„Хамар Капитъл“ се въртеше около невероятната сума от четири милиарда евро.

Не беше никак зле, като се има предвид, че я беше построил сам от нулата. И

беше млад, нямаше и тридесет и пет, ако можеше да се вярва на интернет.

– И това е така, разбира се – засмя се Дейвид. – Нашият бизнес е противоречив.

Искаш ли кафе?

Тя кимна и той поръча две кафета. Сервитьорката се върна бързо с двете чаши.

Наталия отстрани малкия шоколад от чинийката си. Това, което каза преди

малко, беше самата истина – тя дълбоко уважаваше хора, които създаваха нещо

свое. Толкова много хора се раждаха в среда, която им даваше абсолютно всичко,

но го пропиляваха. Дейвид кимна към шоколада ù.

– Няма ли да го ядеш?

Тя му го подаде и се загледа как разопакова станиола.

– Пътуваш много. Как се справяш? – попита тя.

Той повдигна изненадано вежда.

– Май не само аз съм дошъл с научен урок, а? Да, истина е. Пътувам по света и

търся инвеститори. И аз, и партньорът ми Майкъл пътуваме много.

Майкъл Шамон. Ливанец. Завършил право и финанси. Да, и тя бе направила

прочуването си. Винаги трябваше да е подготвена с достатъчно информация.

– Но не си ли нужен тук, в офиса? – попита тя.

– Имам много талантливи колеги.

– Жени и имигранти?

– Да. И не само.

Въпреки приятния разговор, въпреки чара му, на който бе много трудно да

устоиш, Наталия все си мислеше, че има нещо, което не се връзва. Какво искаше

от нея този изключително привлекателен мъж със сурови очи? Какво

преследваше с тази покана за „неангажиращ обяд“ и какво означаваше тази

фраза? Ето, седеше пред нея, задаваше ù най-обикновени въпроси, ласкаеше я с

вниманието си... Наталия погледна часовника си и реши, че се е повредил. Тя

сбърчи вежди и видя, че Дейвид също поглежда часовника си и изведнъж изопва

тяло.

– Как е възможно да е станало толкова късно?

– И аз не разбирам. Трябва да се връщам в офиса – каза тя.

– Нямах представа, че е минало толкова много време – каза той и поиска

сметката. – Извинявай.

– Няма за какво да се извиняваш, но имам скайп-среща с Лондон и трябва да се

подготвя за нея.

Той подаде кредитната си карта на сервитьорката.

– Да ги помоля ли да ти извикат такси?

– Не, ще повървя пеша. – Тя стана и взе чантата си.

– Ще те изпратя – каза той и издърпа галантно стола ù.

– Не мисля, че това е добра идея – извини се тя. Той беше неописуемо

привлекателен, но Наталия бе направила проучването си доста старателно.

„Хамар Капитъл“ се бяха изправяли срещу „Инвестум“ два пъти през последните

няколко години. И двата пъти фирмата на Дейвид беше загубила. Днес тя два

пъти спомена пред него името на компанията на семейството си и забеляза

някакъв тъмен пламък в очите му. Беше едва забележима реакция, която със

сигурност щеше да пропусне, ако не го бе наблюдавала и изучавала така

старателно. Бе видяла студенина, която и всичкият чар на света не можеше да