заличено, сякаш никога не се бе случвало.

А сега се беше върнала.

Единственият свидетел на онова, което от цяла вечност се опитваше да потисне

и изтрие от себе си.

Как се беше случило? Питър не знаеше.

Той мина през вратата на хотела сякаш в мъгла. Широко усмихнатият портиер

го поздрави.

Баща му винаги бе казвал, че изборът, който прави, го определя като човек,

като мъж.

Питър погледна листчето с номера на стаята ù. Дали този избор щеше да го

определи сега? Щеше ли най-сетне да се освободи?

52

Дейвид и Малин пристигнаха много рано в понеделник сутринта и отидоха в

залата за конференции. Застанаха на остъкления балкон с изглед към огромното

лоби. Езерото Марален и целият Стокхолм блещукаха през прозорците, които

бяха от пода до тавана. Под тях охраната на двете компании, обслужващият

персонал и организаторите на конференцията търчаха наляво-надясно и си

гонеха задачите.

Залата беше огромна. Най-голямата в Стокхолм, ако не броим спортните зали.

Дейвид знаеше, че ще има небивал интерес към събранието на акционерите, но

това? Хората просто се изливаха в лобито и показваха поканите или

удостоверяваха правото си да присъстват.

– Ами ако няма достатъчно място? – попита Малин, сякаш като ехо от мислите

на Дейвид. – Хората ще се побъркат, ако не успеят да влязат.

Том, който отговаряше за охраната, дойде при тях. Здрависа се с Дейвид и

после с Малин, която успя да не се намръщи от болка при силното му

ръкостискане.

– Как върви?

– Мисля, че вече започват да се карат. Всички събрания на акционери ли са

така?

– Не – отвърна Дейвид. – Повечето са толкова тихи и спокойни, че можеш да

спиш през цялото време.

– Това не се очертава да бъде такова – констатира Том.

– Не, ще прилича на гладиаторска битка. Могат ли да намерят още столове?

Малин кимна и отлепи телефона от бузата си.

– Току-що говорих с директора на „Връзки с обществеността“ на „Инвестум“ –

каза тя и направи такава кисела физиономия, че всеки разбра какво мисли за

него. – Твърди, че вътре могат да влязат седемстотин души.

Дейвид погледна въпросително към Том, който кимна и каза:

– Това трябва да е достатъчно.

Малин се извини и се отдадели от тях.

Дейвид улови погледа на Том и попита тихо:

– Всичко в хотела спокойно ли е?

Беше успял да убеди Каролина да не идва на събранието. Дърпаше се и не

искаше да го послуша, но накрая реши да изпрати адвоката си.

Може би бе разбрала, че ще ù дойде прекалено много, но през цялото време му

се струваше разсеяна и Дейвид се притесняваше.

– Сложил съм човек при нея – каза Том. – Само като превантивна мярка. Не

считаме, че има какво да я застраши. – Усмихна се безрадостно. – При теб обаче

положението не е такова. Тук трябва да има поне сто души, които ще се радват

да получиш удар, докато говориш. Това е като събрание на всички, които искат

да видят главата ти, набучена на кол.

Дейвид се усмихна.

– Това е финансовият елит. Повечето са цивилизовани.

– Да бе, знам ги аз – каза саркастично Том и погледна към лобито, където вече

пускаха първите акционери. Всеки беше подлаган на щателна проверка. После

влизаха и им се предлагаха напитки и нещо за хапване. Засега хаосът беше доста

добре организиран.

Майкъл, който днес беше облечен в необичайно кротки и приглушени цветове,

дойде при тях и каза:

– Това място е обсадено отвсякъде. Полицията е отцепила целия вход и

половината улица. Започва да прилича на истинска лудница.

– Най-гадни са тези от медиите – добави Том с присвити очи. Беше си пуснал

брада след последната им среща и сега изглеждаше направо страшен.

– Опитай се да не ядосаш четвъртата власт – помоли Дейвид, понеже знаеше, че

Том ненавижда пресата и смяташе журналистите за нещо много по-гнусно от

заразни плъхове. Имаше обица на едното ухо и сега кимаше на нещо, което само

той можеше да чуе през слушалката в ухото му.

– Трябва да направя една обиколка. Ти няма да ходиш никъде без моето

знание! – погледна Дейвид със заканително изражение. – Разбра ли ме?

Майкъл се загледа след отдалечаващия се Том.

– Ще прозвуча ли много глупаво, ако кажа, че този ме плаши?

– Не, Том е страшен само когато е в това настроение. Или може би когато е в

каквото и да е настроение. Но знае какво прави.

Глъчката долу ставаше все по-ожесточена. Персоналът на „Инвестум“ носеше

пълна отговорност за организацията, понеже те бяха домакините, но Дейвид

категорично беше изискал да има свой собствен персонал и охрана. Малин и

хората ù се занимаваха с всичко, свързано с „Хамар Капитъл“ – с пресата, с

информацията, – а Том и хората му бяха ангажирани със сигурността им. Малин

се върна с бърза крачка при тях и попита:

– Мислиш ли, че можеш да дадеш няколко интервюта за пресата? – попита, без

да откъсва поглед от часовника си.

– Просто ми кажи къде искаш да отида – отвърна Дейвид.

– Супер. Връщам се след пет минути.

През това време очите на Майкъл бяха заковани в Аса Белке, която точно

слизаше от едно такси. Навън беше облачно и хладно. Времето се беше

променило за една нощ и сега беше сиво и мрачно. Но Аса просто грееше. Бе

облечена в бяло, платинената ù коса поскачаше на жилави кичури по раменете

ù. Тя уверено тръгна напред с изумителен баланс върху убийствено високите

токове на белите си обувки.

– Изглежда като филмова звезда – обади се Дейвид.

– Изглежда като едно голямо бедствие.

Да, и това е вярно.

– Ето ги – каза Майкъл.

Пред сградата беше спрял един мерцедес. Шофьорът отвори вратата и от

задната врата излезе Густав де ла Грип. Той оправи консервативното си сако и

още по-консервативната си вратовръзка и изчака жена си да излезе от колата.

Никой друг? Дали Наталия щеше да дойде, или щеше да изпрати някой свой

представител? И имаше ли някакво значение?

Няколко журналисти забелязаха знаменитата двойка. Дори от такова голямо

разстояние се виждаше, че Густав бе решил напълно да ги пренебрегне. Тръгна

право към входа. Ебба вървеше до него.

Малин дойде да го вземе за интервютата. Беше сложила огромно лого на

„Хамар Капитъл“ и му каза да застане пред него. Тази жена наистина го

развеселяваше. Тя се усмихна и прошепна:

– Наистина ли е чак толкова голямо?

– Може би е големичко.

Въпреки това, той застана където му беше казала, взе микрофона и започна да

отговаря на въпросите, които буквално се изстрелваха към него, и след всеки

въпрос блясваше светкавица на професионален фотоапарат. С ъгълчето на окото

си той забеляза Том, който се бе присъединил към тях, така че да има поглед

върху цялата зала и за да може да гледа заканително всеки един присъстващ

журналист.

Някой извика:

– Носи се слух, че всичко това е свързано с някаква лична вендета между Вас и

семейство Де ла Грип. Ще потвърдите ли?

Дейвид се усмихна и отговори мило и учтиво:

– Разбира се, че не.

– Какво искате да постигнете с това поглъщане на „Инвестум“?

– Компанията не работи с пълния си потенциал.

– Защо искате всички членове на Де ла Грип извън борда на директорите?

– „Инвестум“ има нужда от борд, който да може да се изправи пред

предизвикателствата на един доста променлив и суров глобален пазар – отговори

той. Ако човек можеше да чете между редовете, щеше да разбере намека на

Дейвид, че сегашният борд се състои предимно от възрастни мъже, които не

могат да се справят в съвременната ситуация.

– „Хамар Капитъл“ е била проучвана от шведските финансови власти, нали?

Дейвид кимна. Тези журналисти започваха истински да го дразнят.

– Да, но не откриха никакви нередности – отговори той.

Макар че положиха толкова много усилия.

Той продължи да отговаря на въпросите, докато Том държеше ситуацията под

контрол. Шумът се покачваше с всяка изминала минута. После журналистите се

развълнуваха, люшнаха се като море и Дейвид видя Густав де ла Грип, последван

от няколко асистенти, които всъщност бяха охранителите му.

Том също ги забеляза и направи крачка напред, поглеждайки въпросително

Дейвид.

– Само кажи и ще ги направя на кайма тези пикльовци.

Дейвид поклати глава. Искаше да види какво ще се случи. Густав винаги

отбягваше публични конфронтации, особено пред пресата. Стилът му на

управление беше по-скоро пасивно-агресивен, основан на омаловажаване и пълно

пренебрегване на хората. Зад вратите на залите и кабинетите си той беше

истински тиранин – крещеше и обиждаше. Навън обаче запазваше студена

вежливост. Въпросът сега беше дали Густав е под достатъчно голямо

напрежение, за да изостави обичайните си стратегии?

Охранителите на Густав бутаха журналистите, които не им правеха път

достатъчно бързо. Лицето на Дейвид остана напълно безизразно, макар че пулсът

му рязко се покачи. Стоеше неподвижно, с едната ръка небрежно пъхната в

джоба и изчакваше да настане тишина поне сред журналистите. Никой не

искаше да изпусне и дума от това, което щеше да се случи. Ставаше въпрос за

битката межди момчето от бедно работническо семейство и царя на шведската

индустрия и търговия.

Новите пари срещу старите.

Густав се подаде иззад морето журналисти. Огледа ги и после очите му се

спряха върху Дейвид. Гледаше го сякаш беше кучешко лайно, залепило се за

подметката му. Бяха минали толкова години, но Дейвид все още помнеше този

поглед. Спомни си как дойде в училището след изнасилването, как „пое“ нещата

под контрола си, как започна да се разпорежда какво и как да се направи, сякаш

училището и персоналът бяха само едно разширение към личното му имение.

Как бе унижавал Дейвид и майка му пред всеки, който имаше уши да чуе каква

долнопробна измет са те. И до днес Дейвид помнеше колко безпомощен беше

пред него тогава – принуден да замълчи. Помнше и срама, че се бе предал пред

лицето на властта и парите. Бяха го тормозили, пребивали, бяха изнасилили

Каролина. Постепенно съсипаха майка му и през цялото време си вярваха, че

имат право, че законът е на тяхна страна. Това беше сигурността, която Густав и

хора като него приемаха за даденост, както приемаха за даденост величието на

титлите си. От векове.

И точно в този момент, докато стоеше пред Густав и всички тези журналисти,

Дейвид разбра, че всичко си е заслужавало.

Всички жертви, които бе направил.

Щеше да го извърши това без никаква милост.

Защото всички те – Наталия, Майкъл и Каролина – не бяха прави.

Отмъщението можеше да е много хубаво нещо.

Най-сетне щеше да направи това, за което мечтаеше от мига, в който го

заплашваха в директорския кабинет. След като бяха превърнали гърба му в

непоправима мрежа от белези и му бяха казали, че ако не спре моментално да

тормози семейство Де ла Грип, ще да дойдат с адвокатите си и именно те ще се

погрижат такива боклуци като нежо, майка му курвата и бавноразвиващата се

сестра да бъдат смазани, както се прави с гнусни плъхове. Последното беше

казано лично от директора. Същият директор, който нямаше нищо против да има

връзка с Хелена Хамар няколко месеца, преди адът да се изсипе над тях. Него

Дейвид успя да смачка финансово преди няколко години. По-рано се беше

справил и с другите двама, които бяха участвали в изнасилването. Беше им