го ослепи и пак не можеше да вижда нищо. Хората започнаха да шептят. Изчака,

докато очите му се адаптират към светлината, и започна да различава контурите

на седящите на първия ред. Забеляза Александър, Евгений Толстой и майката на

Наталия.

Наталия седеше с изправен гръб до майка си. Дейвид усети силен прилив на

емоции, но сега нямаше време да ги анализира. Премигна и огледа цялата зала,

даде им време и те да го огледат.

Прожекторът се включи и на екрана зад него излезе потокът от Туитър, където

съобщенията се увеличаваха лавинообразно и Дейвид трябваше да признае, че е

силно впечатлен. Но пък Малин винаги си бе падала по драматичните ефекти.

Един от техниците от озвучителната фирма каза в слушалката в ухото му:

– Започвай.

Дейвид направи крачка напред.

Отговорникът за осветлението прокара прожекторната светлина по цялата

публика. Сякаш рисуваше едри полукръгове по главите на хората.

Дейвид забеляза Малин, която бе застанала встрани и го гледаше притеснено.

Тя му кимна леко. Може би окуражително, а може би предупредително.

Той кимна към председателя на събранието и после към акционерите.

Изхвърли всички мисли за Наталия от главата си.

Пое дълбоко дъх.

И така.

Време беше.

Играта започваше.

55

Наталия бе пристигнала късно, и то съвсем умишлено, защото не искаше да се

среща и да говори с никого, особено с майка си, която я бе поздравила само с

бегло кимване и после се бе заела с това, с което се беше занимавала до този

момент – да гледа право напред в нищото. Това не се промени и след началото на

събранието.

Тя решително смачка болката и унижението. Всъщност не биваше изобщо да се

изненадва. Майка ù се справяше по този начин с всеки конфликт – мълчание,

студенина и емоционално дистанциране. А в момента имаше други кризи, с които

Наталия трябваше да се справи. Например Дейвид, който стоеше на сцената с

почти наелектризиращия си чар. Облечен в черен костюм, елегантна тъмносива

риза, без вратовръзка и тъмен доста скъп колан. Беше толкова красив, толкова

магнетичен, че очите я боляха. За миг ù се стори, че гледа право в нея, но беше

за кратко. Вероятно си беше въобразила. Осъзна, че е забравила да диша. И

тогава той започна да говори.

Представи се с плътен, уверен глас и цялото ù тяло потръпна. Тя го познаваше

само от неформални събития, всички техни срещи бяха не само неофициални, но

и доста интимни. Сега трябваше да се запознае с този Дейвид. Никога не го бе

виждала в ролята му на уверен бизнеслидер, никога не бе подозирала колко

различен можеше да бъде. Защото… Господи, какво впечатление правеше този

мъж!

Цялото ù тяло беше настръхнало. Гласът му омагьосваше публиката. Никой не

шепнеше дори, никой не гледаше телефона си, никой не мърдаше на стола си.

Всички седяха неподвижно и с широко отворени очи слушаха какво ще направи

Дейвид Хамар, ако бъде избран и ако неговият борд бъде подкрепен. Той премина

стъпка по стъпка през всички недостатъци в „Инвестум“, които „Хамар Капитъл“

бяха открили и анализирали. Нездравословни разточителства. Некомпетентно

ръководство. Лоши инвестиции и необмислени решения. Недооценени активи.

Стъпка по стъпка той разнищи почти всичко, което „Инвестум“ бяха правили

през последните години.

Наталия не можеше да диша. Самата тя нямаше нищо общо с нарушенията на

законите, за които Дейвид говореше. Не посмя да погледне никой от семейството

си в очите, докато той обясняваше как дъщерните компании трябва да се

откъснат, как различните офиси и подразделения, които не вършат никаква

работа, трябва да бъдат затворени.

И това дори не беше най-лошото.

След като Дейвид говори почти час и направи изрядна презентация на

пауърпойнт как възнамерява да реорганизира – или да затрие – „Инвестум“,

премина към скрити придобивки, които трябваше да бъдат освободени. Трябваше

да се продаде земя, трябваше да отидат на търг неща, които бяха в семейството

от… началото на света! Но технически се оказваха собственост на компанията.

Стойността им трябваше да се сумира и парите да преминат във владение на

акционерите. Наталия виждаше бизнесстраната на плана му, знаеше колко

логично звучи всичко. Но после логиката ù убягна.

– И, естествено, семейното имение, замъкът „Гюлгарн“ трябва да се продаде –

каза Дейвид от сцената. – Ще бъде фискално безотговорно да бъде задържано.

Мили боже! Макар че всички тези имения бяха принадлежали на Де ла Грип от

векове, само и само да избегнат данъци, сега собствеността им беше прехвърлена

на „Инвестум“? Семейството не притежаваше нищо, а компанията? Наталия

нямаше никаква представа. Вероятно Густав и Питър го бяха направили, когато

Питър се бе преместил в имението. Просто си ги представяше как заговорничат.

Майка ù дали бе знаела? Александър? Или и тях бяха заблуждавали? Нямаше

значение, защото сега и това щеше да бъде загубено. По възможно най-глупавия

начин.

Наталия наистина нямаше представа кой има пари да купи такова огромно

имение, но Дейвид можеше да го раздели и да го продаде на части. Тя наведе

глава към ръцете и коленете си. Не искаше да плаче. Това бяха само вещи, само

тухли. Но болката беше прекалено силна. Дейвид продължаваше да говори.

Имаше безкрайно дълъг списък с начини да вдигне акциите на „Инвестум“, ако

му бъде дадена възможност.

Тя не преставаше да слуша шокирана, докато Дейвид рисуваше смело като с

голяма четка какво ще бъде бъдещето на „Инвестум“, ако е под негово

ръководство. В борда щеше да има само квалифицирани хора. Всички неразумни

бонуси и привилегии на сегашния борд щяха да бъдат премахнати. Всички

компенсации щяха да бъдат разгледани. И така нататък.

Наталия едва преглъщаше от жажда. Тишината около нея, предизвикана от

шока, бавно започна да се превръща е недоволно роптаене. На белия екран зад

Дейвид Туитър крещеше за мегаломания. Вълнението в залата беше нечовешко.

Но ако Наталия трябваше да бъде напълно честна пред себе си, планът му беше

солиден, разумен, без никаква пукнатина. Финансистът в нея го виждаше. Но в

същото време този план предвиждаше тотално унищожение на една традиционна

империя. Ако победеше, той щеше да унищожи един световен ред, който бе

властвал от векове, предаван от поколение на поколение. Мисълта беше

непоносима. Наталия се изправи в стола си. Просто отказа да се срине. Това не

беше краят. И тя имаше няколко аса в ръкава си. Не беше дебютант.

Беше се зарекла да се бори.

И точно това щеше да направи.

56

Докато Дейвид чакаше Майкъл да се качи при него на сцената, се опита да

разбере по лицата на хората как им се беше отразила речта му. Нямаше нужда

да гледа към Наталия – тя беше кълбо енергия, седнала в бойна готовност на

първия ред.

Хората изкрещяваха въпросите си и той отговаряше мълниеносно. Докато

Густав беше на сцената, всички говореха почти смирено. Акционерите имаха

такъв респект към него, че никой не смееше да му опонира, тук или извън

контекста на днешните събития. Точно на такова отношение беше свикнал този

човек.

За Дейвид беше различно.

Въпросите летяха. Някои враждебни, други любопитни, но нямаха край. След

малко започна да се пита дали всеки един от седемстотинте души тук не е решил

да го опече на шиш.

– Още само два въпроса към господин Хамар и ще започнем гласуването. Нека

всеки да заеме мястото си – каза най-сетне адвокатът.

Гласуването беше просто – първо щяха да гласуват хората с най-много акции и

после всеки щеше да бъде извикан според броя на акциите, които притежаваше.

Густав де ла Грип имаше най-много акции. След това фондовете и после идваха

Аса, Ебба, Евгений, Алекс, Наталия и най-накрая Питър. След това щяха да

гласуват по-дребните акционери, но дотогава всичко щеше да е решено.

Започна, както се очакваше. Густав естествено гласува за собствения си борд.

Фондовите управители, с които Дейвид бе говорил и спечелил на своя страна,

гласуваха за „Хамар“.

Онези, които считаха, че трябва да останат верни на „Инвестум“ гласуваха за

стария борд. Повечето от тях дадоха вота си, както бе предположил, с няколко

изключения, но сега резултатът беше равен. Хората продължаваха да гласуват за

и против. Когато дойде ред на Аса, тя се поколеба. Дейвид я гледаше със затаен

дъх. Дали я бяха спечелили на тяхна страна? Но в крайна сметка, тя гласува

против него. Ебба също гласува за „Инвестум“. Досега всичко се развиваше точно

както бе предвидил.

Но после схемата им претърпя крайно кофти обрат.

Когато дойде ред на руснака Евгений, вуйчото на Наталия, на когото Дейвид

посвети цялото си лято да го обработва и вярваше, че държи в джоба си, именно

той гласува срещу него. Дейвид се опита да прикрие изненадата си. Погледна

към Майкъл и видя същото изражение на неговото лице. Руснакът бе сменил

позицията си.

Дейвид инстинктивно хвърли поглед към Наталия и видя лукавата ù студена

усмивка. Значи това беше нейна заслуга. Беше успяла да настрои вуйчо си срещу

„Хамар“.

На руснака му престоеше един много дълъг и неприятен разговор.

После дойде ред на Александър, който гласува против „Хамар“. Наталия го

последва и също гласува против.

Резултатите бяха почти равни. Къде беше направил грешка? Кое не бе изчислил

правилно? Всеки един анализ показваше, че няма шанс да не победят, дори и

теоретично. Погледна към Майкъл, който изглеждаше спокоен, но Дейвид

знаеше, че е разтревожен.

И Питър де ла Грип не беше гласувал още.

Това беше нереално.

Дейвид не виждаше нищо пред себе си. Юмруците му бяха здраво стиснати в

джобовете. Все още водеха, но разликата не беше голяма. Питър имаше А-акции,

което означаваше десет пъти повече от стойността на Б-акциите на повечето от

акционерите.

Именно затова традиционната шведска система често беше критикувана –

даваше прекалено много власт на семейството собственик на предприятието. Ето

защо беше толкова важно да имат един човек от семейството на своя страна.

Сега нещата изглежда вървяха към пълен провал на „Хамар Капитъл“ – и то на

финалната права.

Всички тези години и всичко, което бе вложил в това.

За нищо.

Беше пожертвал дори жената, която подозираше, че обича, за едно голямо

нищо.

Дейвид знаеше, че Майкъл прави същите изчисления.

– Много е близо, прекалено близо – каза тихо той почти безгласно.

– Знаем ли колко точно акции има Питър? – Сега нещата се свеждаха до

процент, до цифра след десетичната запетая. – Искам да кажа съвсем точно?

– Някъде в документите ни е. Освен това може да е купил един тон акции

съвсем сам. Все пак е богат. И е възможно да има още повече А-акции, макар че

се опитахме да ги вакуумираме. – Майкъл се почеса по темето. – Какво стана с

руснака? Мислех, че е наш?

Какво стана ли? Наталия, това стана.

– И аз така си мислех – отвърна неутрално Дейвид. Дали по-малките нямаше да

успеят да ги измъкнат?

Питър гласува.

Броячът премигна.

Всички гледаха с напрежение. Цялата зала беше спряла да диша.

Какво, за бога?

Дейвид не смееше да поеме дъх.

– Какво стана? – попита изумен Майкъл. – Това трябва да е грешка.

В цялата зала се разнесе тих напрегнат говор.

Дейвид не можеше да повярва на очите си, защото това наистина трябваше да е