грешка. Не беше възможно да е истина.

Шумът от разговорите се повишаваше. Някой изкрещя.

И тогава цялата зала гръмна.

Всички лампи светнаха. Дейвид не виждаше нищо. До него Майкъл изпсува

високо и на арабски.

Питър де ла Грип определено бе решил вота.

Но в полза на „Хамар Капитъл“.

Питър де ла Грип, техният голям враг бе гласувал за „Хамар“ и против

„Инвестум“. Беше гласувал срещу баща си, срещу собствения си борд.

Това беше краят.

„Хамар Капитъл“ бяха спечелили и старият „Инвестум“ вече не съществуваше.

Старият борд щеше да бъде принуден да подаде оставка на мига.

Майкъл го погледна в очите. И двамата все още не разбираха какво става.

– Мога да потвърдя, че бордът на „Хамар Капитъл“ спечели достатъчно гласове.

Никакви допълнителни гласове не могат да стопят преднината им – каза високо

адвокатът. – Събранието на акционерите декларира, че болшинството от

гласовете бяха спечелени от следните лица… – И избори имената на Дейвид,

Майкъл, още двама мъже и три жени, избрани като техни кандидати. – Благодаря

на акционерите.

Последните му думи не се чуха. Шумът в залата ставаше все по-силен и няколко

души бавно започнаха да пляскат с ръце. Скоро ги последваха и други и

аплодисментите стигнаха до гръмотевичен звук.

– Спечелихме – изкрещя Майкъл над виковете и ръкопляскането. Шокът на

лицето му постепенно започна да се топи и на негово място се появи огромна

усмивка. – Ние спечелихме!

Дейвид се усмихна и през тялото му мина огромна вълна от облекчение.

Толкова силна, почти нереална. Разтърси силно ръката на Майкъл. Малин, която

обикновено беше доста резервирана, метна ръце около врата на Дейвид с детски

писък и той я прегърна с все сила. Двамата се смееха, а тя беше останала без дъх

в здравите му ръце. Хората заприиждаха към подиума да направят снимки, да ги

поздравят, да участват в хаоса. А Дейвид правеше всичко, което се очакваше от

него, докато се опитваше да се съвземе.

„Хамар Капитъл“ бяха завладели и унищожили „Инвестум“.

Те бяха написали нова страница в историята на финансите, бяха пренарисували

световната финансова карта. Това щеше да влезе във всеки един учебник.

Икономисти щяха да изследват явлението, да пишат дисертации за него. Беше

най-изключителният миг в живота му.

Дейвид се огледа и си помисли, че ако това беше телевизионно шоу, сега щяха

да започнат да мятат конфети. Хората все още се смееха и той си помисли, че

трябва да бъде щастлив заедно с тях. Но не се чувстваше точно така.

Облекчението беше изчезнало, а на негово място не бе останало нищо.

Почувства се напълно… празен.

Продължаваше да се здрависва с хората, да приема поздравленията им и

потупванията по гърба. Опита се да се убеди, че това странно чувство скоро ще

отмине.

57

Наталия гледаше как хората поздравяват Дейвид, как се радват и се смеят.

Беше толкова завладяващо. Все едно гледаше крал или император.

И всичко свърши.

Всичко свърши. Всичко се бе променило.

Мислите ù препускаха като обезумели.

Питър… Какво всъщност стана? Да не би да му ле гръмнал мозъкът от някое

късо съединение? Беше абсолютно нереално и необяснимо. Невъзможно. Огледа

се за брат си, но той не се виждаше никъде.

Густав стоеше обграден от няколко членове на борда – бивши членове – и

всички жестикулираха ядосано и напрегнато.

Майка ù седеше с ръце, отпуснати в скута си и Наталия си помисли, че може би

е редно да отиде да я успокои, но не посмя. Луиз се клатеше напред-назад и

духаше носа си. Александър бе изпънал крака колкото е възможно по-напред,

ръцете му бяха облегнати на стола. Не говореше с никого, всъщност изглеждаше

ужасно отегчен, сякаш това няма никакво значение за него. Вуйчо Евгений

потупваше майка ù по рамото с доста нескопосани жестове на братска нежност.

Наталия огледа отломките от семейството си.

Как посмя Питър да им причини това – на майка си, на собствената си съпруга?

Дали не беше свързано със случилото се с Каролина? Наталия не знаеше какво

да мисли. Само знаеше, че брат ù току-що съсипа бъдещето си. Густав никога

нямаше да му прости. Нито пък майка му. А Луиз? Наталия погледна

зачервеното ù мокро от сълзи лице. Тази жена се беше омъжила за принца на

„Инвестум“, принц със замък, който беше добре дошъл и в най-висшите и

уважавани кръгове. Наталия имаше чувството, че сега тя няма да застане до

него.

И тогава най-сетне се случи. Като светкавица, като скоростен влак. Изпълни я

бяс срещу Дейвид Хамар, който стоеше горе като някакъв дар от Бога. Бяс към

човека, който я беше излъгал и който беше съсипал семейството ù като някой

диктатор.

Мислеше си, ослепяла от гняв, че това поглъщане няма нищо общо

със справедливостта. Това беше само отмъщение и борба за надмощие. Дейвид

не се беше сдобил с нова компания, той я беше накълцал на парчета. Хората

щяха да загубят работата си заради него. Всичко, което бяха постигнали

поколения преди тях, сега щеше да бъде разпродадено.

Тя потърка челото си и усети как дори гневът я напускаше. Това беше. Нямаше

сили за нищо повече. Последните няколко седмици я бяха съсипали емоционално

и физически – всичко , което се бе случило и което предстоеше да се случи. И

сега беше изгубила всичко. Или поне така ù се струваше. Навън светът вероятно

продължаваше да се върти. Искаше да се махне оттук и да не гледа победителя

на сцената, да не гледа и похотта, с която го изпиваше всяка жена в залата. О,

да, беше успяла да забележи как го поглъщаха с поглед. Алфа-мъжкарят, водачът

на глутницата.

Трябваше да да се махне от мястото, където всички нейни грешки бяха събрани

накуп – като някаква изложба на всичко нередно, което бе сторила.

Аса ù помаха, но Наталия успя само да ù кимне с глава. Искаше да си отиде у

дома, но хаосът в залата я затискаше и не можеше да мръдне. Просто седеше

като закована на стола си.

– Наталия, идвай! – Тя подскочи и погледна нагоре. Баща ù буквално излая

командата. Кратко и категорично. – Отиваме на среща с тях. Трябва да спасим

това, което е останало.

– Но аз… – започна несигурно тя. Никога не я бяха включвали в бизнеса си.

Защо сега?

– Хамар иска да си там – каза Густав с тон, който ù подсказа, че така ù

отговаряше на въпроса. – Идвай. Сега.

Реално никой не можеше да я принуди да отиде. Не беше отговорна пред

никого. Но в крайна сметка, беше по-лесно и нямаше да си навлече много

неприятности, ако просто му се подчини. Наталия стана. Дали това някога щеше

да има край?

58

Питър присви очи. Заседателната зала, в която бяха с Дейвид Хамар, имаше

прозорци от пода до тавана и реално езерото беше под краката им. Дейвид беше

застанал пред прозореца с гръб към езеро Марален и го гледаше със скръстени

ръце и ледено изражение.

Беше някак нереално да са тук. Само двамата. Питър се чувстваше ужасно

неудобно, въпреки че той бе поискал тази среща. С Дейвид не бяха говорили очи

в очи, откакто бяха тийнейджъри. И дори тогава всъщност не бяха говорили. Бяха

се карали, бяха спорили от първия ден, в който Дейвид се появи в училището.

– Знам, че нищо не може да компенсира това, което направих тогава – започна

Питър. Налагаше се да говори високо, защото залата беше голяма, а Дейвид не

искаше да го доближи. Просто остана до прозореца. Питър прочисти гърло, събра

сили, но все така не можеше да погледне Дейвид в очите. Толкова много смелост

се изискваше да дойде тук, да говори, но не можеше да погледне в очите на

човека, когото бе наранил толкова тежко.

Питър се питаше дали самият той може да си обясни какво се случи тогава –

онзи гняв, който бе започнал да изпитва много преди да отиде в „Скогбака“,

постоянно нагнетяващото чувство, че не е достатъчно добър, завистта към по-

добрите, която буквално го давеше и най-срамното чувство – силното привличане,

което бе изпитвал към Каролина Хамар. Мислеше си колко е красива, така весела

и свежа, руса, с шарени дрешки, приятелска усмивка, момичето от

работническата класа. Тя беше толкова мила с него и няколко пъти дори

говориха. Напълно безобидни разговори. Беше като да стигнеш до оазис. И

тогава хората някак разбраха, че Питър де ла Грип се интересува от малката

странна сестра на Дейвид Хамар. Подиграваха му се и той извърши най-лошото

нещо, което можеш да сториш на друг човек. Той и трима негови приятели бяха

отишли в дома ù, бяха я видели през прозореца и бяха натиснали звънеца. Не

беше планирано. Просто се случи. И беше гнусно. Не бе минал и ден, в който

Питър да не се срамува, да не се убеждава отново и отново, че дълбоко в себе си

той е най-низкото подобие на човек.

– Но исках да кажа, че съжалявам и съм благодарен, че се съгласи да се видим –

изрече задавено той.

Когато му казаха, че Каролина е починала. О, Господи, това буквално го

унищожи. И сега… сега беше жива и сякаш някой му даваше втори шанс.

– Толкова много, безкрайно много съжалявам за това, което направих на

Каролина – каза малко по-високо. – Затова гласувах за „Хамар Капитъл“ и за

теб. – Той млъкна. Думите бяха недостатъчни. – Знам, разбирам, че каквото и да

кажа, няма да поправя миналото. И не знам какво бих направил аз, ако бях на

твое място.

Дейвид все така стоеше до прозореца. Обърна се и загледа езерото. Ръцете му

бяха все още скръстени. Късното следобедно слънце се изливаше през прозореца

и образуваше видими във въздуха пътеки от прашинки. Тишината между тях

набъбваше.

Питър прокара ръка по челото си. Беше толкова уморен, толкова изцеден след

този дълъг ден. Първо срещата с Наталия и Александър, после срещата с

Каролина. Сякаш някой бе завъртял часовника назад. И Каролина беше съвсем

същата, и все пак така различна. Цветна, руса, но пораснала и сериозна. Този

разговор в хотела. Щеше да го носи със себе си до края на живота си. Все още го

усещаше като силен и успокояващ лъч светлина. И след това генералното

събрание. За първи път в живота си – и то съвсем публично – се бе

противопоставил на баща си, с което закопа и собственото си бъдеще в света на

шведския бизнес.

Той погледна гърба на Дейвид. Наистина не знаеше на какво да се е надявал от

тази среща. На прошка? Та той не заслужаваше прошка, но Каро му бе простила,

въпреки всичко. И сякаш му даде нов живот. Нов шанс за живот. Изповяда се

пред нея и греховете му бяха опростени.

– Говорих с Каролина – каза Питър, макар че Дейвид беше все още с гръб към

него.

Той се обърна за части от секундата.

– Видял си я? – попита разтърсен и шокиран. Питър кимна. – Кога? – Дейвид

направи крачка напред. Като освирепял тигър или лъв, преди да скочи върху

жертвата си.

Питър едва си поемаше дъх.

– Следяхме ви и двамата – отвърна той и направи всичко по силите си да не

отстъпи назад и да се изправи лице в лице с опасния хищник. – Знаех къде е

отседнала и отидох да я видя.

– Какво ù каза? – попита Дейвид и направи още една крачка напред. Питър се

опита да пренебрегне страха, но беше много трудно. Дейвид Хамар не беше вече

тийнейджър. Той беше силен човек с власт и ако пожелаеше да пребие Питър до