смърт, нищо нямаше да го спре. Питър огледа стените и тавана на залата и

забеляза, че са звукоизолирани.

– Ако си ù направил нещо… – започна Дейвид, но нямаше нужда да продължава.

Питър много добре знаеше, че той никога не отправя празни закани. В този

човек нямаше нищо цивилизовано. Вежливостта беше само покритие, а вътре бе

безмилостен и суров към всеки с изключение на хората, които обичаше. А Питър

знаеше много добре колко силно обича сестра си.

Той беше онзи по-голям брат, какъвто Питър никога не успя да бъде за Наталия

и Александър.

– Отидох да се извиня на Каролина – каза той и вдигна ръка. – Обадих ù се

преди това и тя ми позволи да отида. Само поговорихме.

– Какво ти каза тя?

– Каза, че отдавна ми е простила, но аз нямам право на тази прошка. Не бях

посмял да се надявам. – Гласът му изневери и му беше много трудно да се

пребори с чувствата, които заплашваха да се изпишат на лицето му. Ако се

разплачеше пред Дейвид Хамар, щеше да умре от срам. – Каквото ù да кажа, не

мога да поправя нещата, да се върна и да направя точно обратното. Но исках да я

видя и да се извиня.

Дейвид не каза нищо, но кошмарното напрежение на лицето му започна да се

отдръпва назад.

– Каролина е добре – добави Питър.

– Знам. Преди няколко минути говорих с нея по телефона. Но не ми каза и дума

за срещата ви.

Питър сви рамене. Според него Каролина беше голяма независима жена и не

беше длъжна да дава отчет на брат си за всяка своя постъпка, но не каза нищо на

глас. Просто не беше здравословно.

Дейвид го гледа дълго. Сякаш бе влязъл в мозъка му и търсеше нещо там. Това

беше най-ужасното чувство, което Питър бе изживявал през целия си живот.

– Ти изнасили сестра ми.

– Да – отвърна Питър, едва поемайки дъх.

– Ти и приятелите ти ме пребихте като животно.

– Да.

Дейвид погледна встрани. Питър чакаше. На вратата се почука.

– Останалите идват. Ще останеш ли?

Питър поклати глава.

– Заминавам. Ще има достатъчно драма. Не е нужно всички да гледат как баща

ми се опитва да ме убие. – Поколеба се за секунда и му се стори, че Дейвид

наистина вижда човека в него, човека, който искаше да бъде. Но не беше особено

сигурен. Подаде ръка. – Късмет.

Дейвид гледа подадената ръка толкова дълго, че Питър си помисли, че никога

няма да я поеме. На вратата пак се почука. Дейвид въздъхна и също подаде ръка.

Благодарността едва не задуши Питър. Не беше топло ръкостискане, но все пак.

Дейвид издърпа дланта си, кимна и каза:

– Благодаря за вота. – Питър беше убеден, че му бе струвало ужасно много да

изрече тези думи.

– И аз ти благодаря. – Това беше истината. Беше дълбоко благодарен за шанса

за признае престъплението си и да поеме отговорност за него. Благодарен за

възможността да продължи напред – където и да решеше да отиде след днес,

нямаше да е така тежко. Питър сложи ръка на дръжката на вратата. Майкъл

чакаше отпред, погледна го, после погледна Дейвид, но не каза нищо.

Изражението му беше крайно учудено. Онзи грамаден мъж от охраната на

„Хамар Капитъл“ се беше изправил до Майкъл като колос.

– Да ги задържа ли? – попита Майкъл.

– Не, вече приключихме – каза Дейвид и тогава гласът на Густав де ла Грип

разряза въздуха.

Питър застина. Беше успял да избегне срещата с него веднага след вота, но

настроението му никак не се беше променило.

Густав го забеляза и го изгледа с нечовешки бяс.

– Ето къде си се крил досега! Какво, по дяволите, направи? Идиот ли си?

Пред вбесеното лице на баща си Питър изпита онзи познат от детството страх,

когато трябваше да се подготви да бъде набит. Някак започна да се смалява, да

се превръща в беззащитно дете пред очите на всички тези хора. Мамка му!

Но тогава шефът на охраната, целият облечен в черно направи крачка напред

между двамата и се обърна към Густав с леден тон.

– Назад!

Баща му, на когото никой досега не бе казвал какво да прави и как да се държи

на обществено място, не можеше да повярва на ушите си. Отвори уста да се

развика на охранителя, и тогава Питър се сети, че този стар мъж беше същият,

който го бе накарал да повярва, че Каролина е мъртва. Баща му го беше ограбил

от възможността да се изправи и да отговаря за постъпките си. Но сега всичко

свърши и може би беше време да започне да живее с извоюваната си свобода. Не

беше задължително миналото да го контролира. Вдигна глава и се възползва от

настаналия хаос, за да си тръгне.

Последното нещо, което чу, беше бумтящият глас на охранителя на Дейвид:

– Ако държиш да си запазиш този пръст, ще спреш да го размахваш. Ако бях на

твое място, така щях да постъпя.

Питър се усмихна и си тръгна.

59

Докато гледаше как Питър се отдалечава, Дейвид вяло се запита дали да се

намеси в спора между Густав и Том. Тази среща с Питър със сигурност щеше да

промени живота му, но засега не можеше да разбере как и в каква насока. Не

разбираше и посланието зад извинението на Питър. Трябваше му време да

осмисли всичко, но преди това трябваше да се справи с още някои неща.

– Том, вече можеш да ги пуснеш – каза той.

Том изгледа убийствено побеснелия Густав и направи крача встрани.

Великият патриарх влезе като хала в конферентната зала, следван от хора,

които според Дейвид бяха счетоводители и адвокати. След тях бяха Александър и

Аса и последна влезе Наталия.

Тя мина покрай него и той неволно затвори очи да вдиша аромата ù. Не каза

нищо, просто отиде до един стол и седна.

После влезе Майкъл, придружаван от Рима Кампбел – това беше жената, която

щяха да назначат за управителен директор на „Инвестум“. Рима се здрависа с

Дейвид. Сериозна жена, една от най-добрите в бизнеса по негово мнение. Тя

беше първият му избор от самото начало. Преди месец Густав я бе уволнил, но

сега тя го изгледа абсолютно спокойно. Смела жена, помисли си Дейвид и ù се

усмихна. Харесваше смели хора.

Рима седна, остави телефона и айпада си на масата, опправи им настройките и

спокойно се огледа.

Том все още стоеше до вратата и се опитваше да улови погледа на Дейвид.

– Да остана ли? – попита дискретно той.

– Изчакай отпред.

Том кимна и хвърли един последен заканителен поглед на хората от

„Инвестум“. Поглед, с който съвсем открито им казваше да не си и помислят да

нарушават реда, защото ще съжаляват до края на живота си. После излезе и

затвори вратата.

Густав направо започна:

– Това не е краят. Ако си мислите, че е краят, дълбоко се лъжете.

Манипулирали сте вота.

Майкъл се изправи наполовина, но Дейвид направи жест да го спре.

– Разбира се, имаш право на свое собствено мнение – каза той спокойно. – Но на

твое място бих внимавал с обвиненията – добави и погледна към Аса, която кимна

в пълно съгласие.

– Прав е, Густав – намеси се доста остро тя. – Опитвай се да избягваш

обвинения и обиди.

– Колкото по-бързо приемеш факта, че си загубил, толкова по-бързо ще можем

да продължим напред – поясни Дейвид все така кротко.

– Нищо не съм загубил – възрази Густав.

Аса поклати глава, сякаш се предаваше.

Густав се засмя презрително.

– Никой няма да иска да има нищо общо с теб след днешния ден. Ти си едно

голямо нищо в тази страна. Нямаш никаква власт. – Облегна се в стола си. – Ти си

никой и нищо.

Тишината, която се настани в помещението, беше меко казано неловка.

Дейвид наблюдаваше Густав.

През всичките години на тяхното познанство Де ла Грип винаги бе

представлявал една студена патриархална реликва – роден с привилегии, които

считаше, че са му дадени по Божия воля. Беше свикнал никога да не му се

възразява, да не се подчинява на никого и да действа по начин, който

изключваше каквото и да е съмнение в думите и решенията му.

Но беше много лесно да си надменен, когато не си претърпял истинска загуба.

– Страхувам се, че грешиш, Густав – каза премерено Дейвид и си позволи лек

назидателен тон. – Акционерите си казаха думата и от днес аз съм председател

на борда на „Инвестум“. – Погледна часовника си и добави. – От около половин

час всъщност. – Той оправи ръкавелите си и го погледна с хладна усмивка.

Някой се опита да сподави нервния си смях.

– Проклет европейски хулиган – извика Густав, който изобщо вече не се и

опитваше да се контролира. – Нищо не знаеш. Ти си боклук, син на майка си, а

всички знаят, че тя беше курва. И трябва да си знаеш мястото.

Хората на „Инвестум“ буквално се смалиха в столовете си, а Аса гледаше в

ръцете си и клатеше неодобрително глава. Само на Александър не му пукаше,

сякаш бе попаднал по грешка в тази стая и изобщо не му дремеше какво става

край него.

Дейвид погледна Наталия. Тя седеше неподвижна, лицето ù беше много бледо,

но се държеше. Не искаше тя да слуша тези неща. Беше се съгласил да говори с

Густав само в присъствието на Наталия, но сега не разбираше защо му беше

нужно да я подлага и на това. Трябваше да се сети, че ще е много неприятно.

– И сестра ти – продължи Густав, прекъсвайки мислите му. – Да не би да си

мислиш, че не знам, че е жива. А? Вие сте като плъхове, като червеи, прокарвате

си пътя като упорити хлебарки.

Дейвид все така мълчеше. И някакво странно спокойствие го заля. Колкото

повече Густав беснееше и обиждаше, толкова по-уверен и силен се чувстваше

Дейвид. Щеше да му даде още десет секунди да сипе сквернословията си и да

наблюдава как думите му постигат точно обратния ефект. Ако някой в тази стая

се държеше като боклук, това със сигурност не беше Дейвид. И всички тук го

знаеха и го виждаха. Единствено Густав беше сляп за провала си и

продължаваше да блъска по масата като лунатик. Всеки път, когато се срещаха

през годините, той бе успявал да запази самоконтрола си. Но сега изпусна

всичко. За първи път. И то така, че стана за смях пред собствените си хора. Това

може би трябваше да е приятно усещане, но истината беше, че на Дейвид не му

пукаше. Най-сетне бе победил чудовищата от миналото си.

– Приключи ли? – попита той безразлично. Дори не се налагаше да положи

усилие да бъде безразличен, защото веченищо нямаше значение. Беше се

приключило.

– Ще те влача през такава кал и мръсотия. Не можеш дори да си представиш

какво ще ти причиня. Ще направя така, че пресата да те обезглави. Имам

влиятелни приятели. Мога да стигна толкова високо, колкото си искам. Имам

връзки. – Густав изгледа презрително Майкъл и Рима. – И ако си мислиш, че ще

позволя на тоя цигански табор да управлява компанията ми, ако ти, лайно

смотано, си мислиш, че трудът на живота ми ще бъде контролиран от тези хора,

дълбоко грешиш.

Рима се задави леко, но Дейвид я познаваше добре и знаеше, че се опитва да

задуши смеха си.

Майкъл поклати глава, сякаш не можеше да повярва на ушите си.

Всички останали се бяха свили на топка от неудобство заради думите на този

човек.

Густав отвори уста, но Дейвид вдигна ръка. Край на цирка. Време беше да се

говори по работа.

– Новият борд избра мен за председател – каза той. – Първото ни решение е да

освободим предишния управителен директор. – После кимна към Рима Кампбел. –

Представям ви новия управителен директор на „Инвестум“, Рима Кампбел.