– Това не е истина – извика Густав, който изглеждаше на ръба на сърдечен

удар. – Не можеш да избереш нея. Трябва да вземеш някой, който познава

компанията. – Дейвид го погледна въпросително. Не и когато предишният борд се

състоеше от мъже, чиито качества се свеждаха само до това, че бяха приятели на

Густав. Никой от тях не беше измежду най-компетентните и умни хора във

финансовия бизнес.

– И трябва да има някой от семейството – продължи Де ла Грип сякаш изобщо

имаше някакво право да взема решения. – Поне като консултант. Всичко това е

нечувано.

Дейвид го гледаше, без да го прекъсва.

– Има правила и принципи в този бизнес – продължи Густав. – Може би за човек

с твоя умствен капацитет е трудно за разбиране, но аз познавам отлично света

на финансите. Всички слушат само мен. Имаш нужда от Де ла Грип.

Дейвид се питаше дали този човек е наистина толкова арогантен, че да си

възбрази, че думите му все още имат някакво значение.

– Може да предложа консултантска позиция на Наталия – каза бавно Дейвид.

Веждите на Майкъл скочиха нагоре, което не беше никак странно, тъй като

решението не бе обсъждано и предложението беше напълно импулсивно.

Но Наталия наистина беше добра. Самият Майкъл го беше признал.

Компанията само щеше да спечели от опита и познанията ù. Със сигурност

можеше да се държат професионално и да работят заедно.

Дейвид осъзнаваше, че това са само оправдания, които нямаха никаква

рационална обосновка. Наталия го гледаше с побеляло като тебешир лице.

– Тя няма да има никаква позиция в тази компания – изрева Густав и

прозорците започнаха да вибрират.

– Не бих помислил за друг Де ла Грип – каза хладно Дейвид. – И ти нямаш

никакво законно право да се разпореждаш. В случая става дума за проява на

уважение от моя страна.

– Уважение? – изрева пак Густав. – Само през трупа ми. Освен това тя дори не е

Де ла Грип. И не можеш да имаш ръководен екип, който се състои от стари жени

и имигранти. Всички ще ти се подиграват.

– Густав, какво, по дяволите… – каза уморено Аса.

Дейвид погледна Наталия, която беше станала нереално бледа. Очите ù светеха

и изопнатите черти на лицето ù започваха да треперят. Никога не я бе виждал да

плаче, но сега беше на ръба.

– Вън – каза тихо той.

– Не можеш… – започна презрително Густав.

– Нито дума повече от шибаната ти уста – изрева Дейвид. Огледа се. – Всички

вън.

Адвокатите и счетоводителите вече ставаха с очевидно облекчение. Рима също

се изправи и събра нещата си. Алекс също.

– Хайде, татко – каза той със спокоен, но много категоричен тон. – Достатъчно

каза.

Майкъл също беше станал и започваше да избутва хората навън. Всички се

разбързаха навън под строгия поглед на Том Лексингтън. Аса мина много близо

до Майкъл, двамата се изгледаха продължително и след това тя се измъкна навън.

Наталия също стана.

Без да поглежда, започна да прибира чантата си и с разтреперани ръце избута

стола си назад.

– Ти не – каза спокойно Дейвид.

Тя го погледна въпросително. Той поклати глава и добави:

– Ти оставаш.

60

Какъв дълъг ден, помисли си Наталия. Може би най-дългият в живота ù. И не

беше свършил още!

Наблюдаваше как Дейвид бързо опразва стаята. Като диктатор.

Последните хора си тръгнаха. Тя се опита да се събере и когато той затвори

вратата, вече беше напълно спокойна. Дейвид се обърна, закова очи в нея и

попита:

– За какво беше всичко това?

– Ха-ха-ха. Сериозно ли питаш? – каза хладно тя и успя да пребори гнева, който

я гореше. Разбира се, с най-голямо нежелание трябваше да си признае, че се

възхищава на начина, по който Дейвид се справи с Густав, но той нямаше право

да я разпитва. – И наистина ли си мислиш, че трябва да ти споделям каквото и да

било?

Той отвори уста да каже нещо, но се отказа. Седна на един стол недалеч от нея.

За да ми даде възможност да разгледам божественото му тяло, разбира се –

помисли си тя. Голям, уверен, доминиращ. Днес беше научила как действа

Дейвид – просто доминираше над хората.

Той сложи ръка на масата. Гледаше я. Сякаш търсеше начин да се справи с нея.

Е, желая му късмет в това начинание.

Наталия нямаше намерение да направи нещата лесни за него.

Той се наведе над масата и тя едва не подскочи на стола си. Очевидно все още

беше много напрегната. Но той само взе една бутилка с вода, отвори я, сипа

малко в една чаша и ù я подаде:

– Пий.

Тя го погледна въпросително. Какво се опитваше? Да я раздразни повече?

– Бледа си – обясни той. – Беше дълъг ден. Пийни малко вода.

И изведнъж се почувства като твърдоглаво разглезено дете, знаеше че не е

добре да се инати така, но въпреки това отказа водата. Той поклати глава и

остави чашата пред нея.

– Не съм твой враг. Винаги най-голямото ти желание е било да работиш в

„Инвестум“ – каза той с нисък, плътен и много убедителен глас. Тя беше на ръба

да се наведе към него, да се поддаде на изкушението в този глас. – Защо сега

казваш „не“?

Изглеждаше истински озадачен, сякаш наистина не разбираше защо Наталия

не се хвърляше с отворени обятия върху първата възможност да работи с него, за

него.

– Заради мен ли е?

– Да – отвърна сковано тя.

– Убеден съм, че и двамата можем да се държим професионално.

Наталия поклати глава. Той изглеждаше така открит и честен, че тя не можеше

да реши дали е прекалено глупав, или прекалено наивен.

Независимо от всичко, не можеше да си представи как някога в живота си ще

работи за него.

Колко грешно го бе преценила. Може би така правеше през цялото време?

Спеше със стратегически важни жени и после ги утешаваше и им предлагаше

работа?

Не беше за вярване по колко различен начин бяха подходили към тази връзка.

Поне в емоционално отношение. Беше срамно за нея. Ужасно неудобно и

потресаващо срамно. Естествено, че никога нямаше да може да работи за

фирмата му. Достатъчно трудно беше да седи в една стая с него, докато той я

гледа така напрегнато.

Принуди се да застане напълно неподвижно, да не мърда и мускул.

– Какво искаше да каже баща ти, когато крещя, че не си Де ла Грип? Не

разбирам.

О, какво пък толкова, можеше да му каже. Така или иначе, нямаше никакво

значение. Скоро всички щяха да разберат.

– Густав не е биологичният ми баща. Доскоро не знаех. Едва сега… сега се

появиха някои неща от миналото.

Дейвид я изгледа толкова продължително, че Наталия едва не вдигна ръка да

оправи косата си. Сега вече съжаляваше, че отказа водата. Изпитваше

умопомрачителна жажда. Пресегна се към чашата и пи.

– Съжалявам, не знаех – каза тихо Дейвид.

– Не бъди глупав. – Гласът ù прозвуча прекалено бодро. Чашата беше оставила

мокро кръгче на полираната маса и тя се опита да я сложи точно там, на същото

място. Постара се да върне контрола в гласа си и отчаяно ù се искаше този път

да го запази за по-дълго време.

Когато се прибереше у дома, вече можеше да си позволи да се срива и да

плаче, но не сега.

– Не си виновен ти, за да съжаляваш.

– Какво ще стане сега? Със… е, знаеш, със… – Дейвид очевидно не намираше

думите и предпочиташе да жестикулира. Тя се усмихна сухо.

– С кое? С всичко ли? Честно казано, не знам. Но дори и да не бе погълнал

„Инвестум“, аз нямаше да имам място там. Густав ми го каза абсолютно

категорично, а и днес го повтори пред всички останали, както вече знаеш.

Запита се дали баща ù сега обясняваше на Алекс. Потръпна, но бързо се овладя.

Този разговор скоро щеше да свърши.

– Съжалявам – повтори той.

– Благодаря. – Наталия беше напълно сигурна, че Дейвид не проявява

абсолютно никакъв интерес към семейната ù ситуация. Вероятно щеше да се

наложи да смени последното си име и тогава щяха да я зачеркнат и от списъка на

шведските благородници. Това със сигурност щеше да скъси списъка с

приятелите ù.

Но ако не броим това…

Животът всъщност щеше да продължи.

– Не е нищо кой знае какво. Винаги мога да си намеря друга работа.

Той я погледна въпросително. О, вярно, Дейвид едва ли знаеше, че е

безработна.

– Напуснах. Не, всъщност бях уволнена. Цялата сделка потъна, затова.

И защото не отидох на работа дни наред, след като ми разби сърцето.

– Нямах никаква представа. И защо не искаш да работиш за „Инвестум“?

Офертата е сериозна.

Тя въздъхна.

– Дейвид, наистина не мога да си представя бъдещето си като служител в някоя

от твоите компании. – Как беше възможно да имат толкова различни гледни

точки по този въпрос?

– Права си – съгласи се тихо той.

Седяха в мълчание. Искаше ù се да каже още нещо, но думите не идваха.

Странно, но вече не беше ядосана. Само празна. Отпи още една глътка от водата.

– Дейвид?

– Да?

– Така и така се заговорихме за бащи, мога ли да те попитам нещо?

Той се усмихна леко и за секунда Наталия видя онзи Дейвид, в когото се бе

влюбила. В бръчиците от смях и пламъка в очите му.

– Абсолютно.

– Карл-Ерик Тесин ли е баща ти?

Той огледа внимателно лицето ù, но Наталия беше сигурна, че го е изненадала

с въпроса си. Винаги беше толкова солиден и непоклатим – хубаво беше да го

види леко поразтърсен, да слезе малко от пиедестала, откъдето раздаваше

командите. Освен това беше наистина любопитна.

– Как ти хрумна? – попита след много време той.

– Много си приличате – отвърна тя. Наталия наистина харесваше загадъчния и

тих граф от Сконе. Освен това според Уикипедия двете презимена на Дейвид бяха

Карл и Ерик. Не беше трудно да се сети. – И на Каролина ли е баща?

– Да, той беше биологичният баща и на двама ни.

– Но той не е мъртъв, за да говориш за него в минало време – не се стърпя да го

упрекне.

– Очевидно не е.

– Разбирате ли се?

Всъщност беше наистина комично как изведнъж ролите им се обърнаха. Бащата

на Дейвид беше с титла, а нейният със сигурност не беше. Огледа лицето му, но

той не виждаше смешното в ситуацията.

– Дали се разбирам с женен благородник, който е направил на майка ми две

деца и я е оставил да се оправя, както намери за добре? – попита бавно той. – Не,

мога със сигурност да заявя, че не се разбираме.

– Трябва да говориш с него. – Наталия осъзнаваше, че не ù влиза в работата да

се меси, но пък какво от това? Карл-Ерик изглеждаше мил човек.

– Щом казваш – каза малко грубо той.

– Не че аз съм кой знае какъв експерт в отношенията с хората. – Усмихна се

саркастично на думите си. – Така че може и да е окаже, че напълно греша.

На лицето му се появи усмивка и тя се зарадва, че все още може да го накара

да се усмихне.

– Лош човек ли е? – попита тя.

– Всъщност… не знам. Съжалявам, но наистина не искам да говоря за това.

– Добре.

– Благодаря.

И после внезапно се вгледаха един в друг и за момент забравиха всичко.

– Извинявай за шамара – каза нежно тя. От толкова време ù се искаше да го

каже.

– Аз трябва да се извиня. Заслужих си го.

Може би трябваше да се зарадва и да оцени извинението му, но изведнъж се

почувства странно отчаяна, че той ù се извинява за една целувка. Чудеше се

какво всъщност изпитва Дейвид към нея. Да, беше я целунал в петък, но това

беше демонстрация на силата му.

Но пък днес ù предложи работа. Дали искаше да са приятели, или нещо повече?