Щеше ù се да има смелостта да попита, но истината беше, че не го направи,

защото се страхуваше да чуе отговора. Може би бяха обречени да се нараняват

за вечни времена и после да се извиняват един на друг.

Макар че всъщност всичко беше малко по-объркано. Щеше да се наложи в един

момент да му каже определени неща. Защото така правеха хората, нали? Казваха

на мъжете, с които са спали че… оп, извинявай, но се оказва, че въпреки че съм

стерилна и ползвахме презерватив, вече съм доста бременна. И да,

предварително благодаря за съвета, но наистина възнамерявам да го

запазя. Всъщност Наталия от самото начало знаеше, че ще запази бебето си.

Никой и нищо не можеше да я накара да прекрати тази бременност. Това беше

нейното бебе и щеше да се бори за него като тигрица. Защото Дейвид можеше да

си приказва колкото си иска как не иска никакви деца, но то беше колкото

негово, толкова и нейно,.

Тя направи кръгче по масата с показалеца си. Скоро, до няколко седмици щеше

да събере сили и да му каже.

О, за бога, просто му кажи сега! Направи го бързо, както се отлепва

лейкопласт, Кажи сега, веднага: Бременна съм. И готово.

– Дейвид, има нещо, което… – започна тя, точно в мига, в който той каза:

– Наталия, питах се дали….

И на вратата се почука. Двамата млъкнаха, изпаднали в неловка тишина.

Или може би облекчение?

Малин надникна в стаята. Изглеждаше ужасно стресирана и разгорещена.

– Извинявам се, че ви притеснявам – каза с много деликатен тон, едва

балансирайки огромен куп документи в едната си ръка. – Идваш ли? Бордът ти те

чака. – После погледна извинително към Наталия, но не излезе. – Извинете ме

пак. Наистина съжалявам.

– Идвам, Малин – каза Дейвид и стана. – Извини ме, Наталия. – Оправи сакото

си, прокара длани през косата си. Човекът Дейвид изчезна и на негово място се

появи бизнеслидерът.

Наталия също стана.

– Няма проблем. Трябва да тръгвам. Не исках да те задържам.

– Искаше да кажеш нещо? – попита той.

– Нищо важно. Тръгвам, за да можеш да отидеш на събранието си.

– Благодаря.

– Довиждане – каза Наталия.

Дейвид направи крачка към нея, но после застина, а тя си сложи огромна

изкуствена усмивка и се помоли истинските чувства да не личат на лицето ù.

Той да не разбере, че единственото, което искаше сега, бе да се тръшне и да

плаче. Напрежението беше огромно. Наталия се покашля леко и пак се усмихна,

този път, надяваше се, спокойно. Бързо подаде ръка, за да не му дойде случайно

на ума да я прегърне, защото тогава щеше да загуби самообладание, а

определено не искаше това да се случва тук. През последните дни си бе

позволила толкова много кризи – бяха ù достатъчни за цял живот.

В красивите му сиви-сини очи проблесна някаква емоция. Наталия я видя, но не

успя да я разпозане. Въпреки това обаче той само подаде ръка.

Разделиха като колеги, които тръгват всеки по своя път. И може би беше

последно сбогом.

Хладно, безлично, окончателно.

Усети как бавно започва да умира. Тук, в средата на тази зала.

Малин ги гледаше. Тя пусна ръката му.

Обърни се и тръгвай. Сега, Наталия.

Нямаше никакъв избор. Заповяда си да направи това, което е правилно и което

се очаква от нея. Дейвид и Малин я наблюдаваха. Сигурно нямаха търпение да

продължат със срещата си.

И тя си тръгна.

На високите обувки, с цялото си останало достойнство, излезе от залата и от

живота на Дейвид Хамар.

Сбогом, помисли си и затвори вратата след себе си.

Сбогом.

61

Залата за конференции беше все така претъпкана с народ. Всички вече се

канеха да си ходят. Стотици хора чакаха на опашките пред вратите.

Карл-Ерик се опитваше да запази спокойствие сред морето от хора, когато една

странична врата се отвори и видя Наталия де ла Грип. Вървеше много бързо,

беше напрегната. Наистина беше харесал това момиче в Бастад, въпреки всичко

лошо, което изпитваше към семейството ù.

Дъщеря на Густав и сестра на Питър – двамата мъже, които мразеше най-много

на света.

И после забеляза Густав. Мачкаше хората по пътя си. С острите си черти и

студени очи приличаше на хищна птица.

Карл-Ерик направи крачка напред.

Това беше. Това беше мигът, в който трябваше да се изправи срещу миналото.

Трябваше да рискува. Сега или никога, повтаряше си като мантра.

– Густав! – извика той. Гласът ми прозвуча удивително високо над шума, който

вдигаха хората край тях.

Цялото тяло на Карл-Ерик застина, когато Густав го откри с поглед, но се

застави да не отстъпва, не и този път. Густав го гледаше, а Карл-Ерик тръгна към

него, като се опитваше да не се обляга прекалено много на бастуна си, за да не

показва никаква слабост.

– На мен ли говориш? – попита с омраза Густав, когато Тесин го приближи.

Карл-Ерик се опита да поеме дъх, за да се успокои. Но беше нервен и изплашен,

Само с един поглед този човек винаги бе успявал да го накара да се свие от

страх. Макар че бяха минали петдесет години от времето, когато учеха заедно в

„Скогбака“, макар че вече бяха възрастни мъже, тялото му помнеше. Душата

също.

Карл-Ерик беше постъпил в училището на десетгодишна възраст. Родителите му

вярваха в силата на строгата дисциплина и го бяха изпратили от малък, макар че

той трепереше от страх. Беше му толкова мъчно за дома. Плачеше по цяла нощ,

а през деня се страхуваше от всичко. От учителите, от персонала, от по-големите

деца. Беше отнесъл толкова много бой, а най-злият му мъчител беше Густав де ла

Грип. Нещата, които се пишеха днес за това училище, бяха само върхът на

айсберга.

Всеки, който бе ходил там, както ù във всеки друг пансион за богати деца,

знаеше за какво става дума. Карл-Ерик стисна бастуна си.

– Да. Исках да говоря с теб за Дейвид.

Густав го погледна с насмешка и Карл-Ерик трябваше да положи огромни

усилия, за да не влезе отново в ролята на жертвата. Мразеше конфликти.

Понякога имаше чувството, че бе прекарал в страх целия си живот. Първо от

родителите си, после от Густав и другите по-големи ученици, после от жена си и

след това, като някакво повторение на един и същи кошмар, пак от Густав.

До ден днешен си спомняше с най-големи подробности разговора отпреди

седемнадесет години. На празника на Санта Лучия. Тринадесети декември. От

този ден намрази всички коледни празници. Хелена му се бе обадила в паника.

Не се бяха виждали от години. Отказваше да го допусне до себе си и до децата,

след като разбра, че няма да събере смелост да се разведе. Беше му забранила

всякакъв контакт с Дейвид и Каролина. Той им пишеше, но те никога не

отговаряха. Годините бяха студени, самотни, но той бе направил това, което

умееше най-добре – беше се предал.

И тогава Хелена му бе позвънила късно през нощта с паника в гласа. Разбра от

несвързаните ù думи, че Каролина е била изнасилена, Дейвид – пребит, а

тримата са били заплашвани. Трябва да е била истински изплашена, за да му се

обади, но това го проумяваше едва сега. Беше го наказвала толкова много

години, като отказваше да говори с него, но се беше обадила, когато децата бяха

в беда. Хелена беше горда жена. Дейвид беше като нея. Карл-Ерик знаеше, че

вероятно тя бе трябвало дълго да се бори с достойнството си, за да го потърси.

Беше се обадила по време на официална вечеря с няколко барони и с родителите

на жена му. Когато единствената жена, която бе обичал, се обади да иска помощ

за децата им, той бе откликнал с разтуптяно сърце.

И след това направи най-срамното нещо в живота си – разочарова я. Е, да, даде

парите за лечението на Каролина, то с изключение на това се бе провалил

напълно.

Но нямаше да го допусне никога повече. Погледна Густав в очите.

– Искам да говоря с теб – каза Карл-Ерик.

– Така ли? А какво те кара да мислиш, че аз искам да те слушам? – изсъска

Густав.

– Те са мои деца – каза Карл-Ерик.

– За какво говориш?

– Дейвид и Каролина са мои деца – повтори Карл-Ерик с треперещ глас. – Аз съм

баща им.

Каролина и Дейвид през целия си живот бяха плащали цената на неговия страх.

И израснаха прекрасни хора. Толкова беше горд с тях. Най-малкото, което

можеше да направи, бе да проведе тази отдавна отлагана битка с Густав, да се

опита поне малко да компенсира за предишните си провали.

– Всичко това е по твоя вина – продължи Тесин

– Не го мислиш сериозно, нали? – отвърна Густав.

– Дейвид е мой син. Това, което Питър, ти и директорът причинихте на него и

на Каролина! Все някога трябва да поемеш отговорност.

Густав направи крачка напред.

– По тихо, мамка му!

Карл-Ерик премигна. Винаги бе било така лесно да замаже нещата, да направи

крачка назад, да бъде дипломат. Винаги си бе въобразявал, че точно тези

качества харесват хората в него, но истината беше друга – той просто беше

страхливец. И сега, когато се сетеше как синът му бе водил битката там вътре с

високо вдигната глава, самият той се чувстваше по-висок и силен.

– Трябва да си наясно, че знам защо Дейвид прави това – каза Карл-Ерик. – И

той има пълната ми подкрепа.

– Какво искаш да кажеш? – Густав присви очи.

– Ще се постарая той да има цялата подкрепа, която му е необходима. И няма

да претърпя да го атакуваш отново. – Карл-Ерик знаеше, че едва ли синът му има

нужда от подкрепа. Дейвид беше силен по начин, по който биологичният му

баща никога не бе успял. Но Тесин не беше незначителна фигура, не и в

кръговете, в които се движеше Густав.

– Това заплаха ли е? Заплашваш ли ме? – Густав направи още една крачка към

него, но за първи път в живот си Карл-Ерик не отстъпи назад. Не можеше да

промени миналото. Щеше да се наложи да живее с него завинаги. Но можеше да

се бори за бъдещето на всички свои деца. Той погледна студено Густав в очите и

каза:

– Не е заплаха, а информация.

И тогава за първи път Густав се огъна.

Победата беше малка, но, мамка му, чувството беше страхотно.

62

Петък, 1 август

Дейвид тичаше по тревистото игрище. Не откъсваше очи от футболната топка.

Децата крещяха из голото футболно поле в забутания беден квартал в

покрайнините на Стокхолм.

– Насам!

– Подай!

– Няма ли да подадеш вече тази топка!

Майкъл, който играеше с цялото си сърце, подаде на едно високо слабо момче,

което с лекота придвижи топката към вратата на противниковия отбор. Под

кецовете му летяха буци пръст с трева, докато викаше ентусиазирано заедно с

останалите играчи. Децата, толкова различни по ръст, го следваха шумно и

надъхано.

Майкъл можеше да стане страхотен професионален футболист – помисли си

Дейвид и се опита да се концентрира в играта. Беше висок, но грациозен, и

имаше усет за топката. Ако семейството му не беше решило да го прати в колеж,

сега щеше да играе в някой от най-скъпите отбори. И Дейвид беше доста добър,

но сега беше рефер на мача.

С Майкъл идваха тук всяка седмица през цялата година и наистина им

харесваше. Обичаха децата, играта, удоволствието от съревнованието. Мразеха

повечето от спортовете на богатите – голф, лов, гребане. От време на време

Дейвид ходеше на ски и беше добър тенисист, но най-много обичаше времето

тук. С Майкъл и тези деца, извън града, далеч от финансовия сектор. Тук те бяха

просто Дейвид и Майкъл и цената им зависеше единствено от начина, по който