подаваха топката.

След мача всички помогнаха да съберат топките и загражденията. Говориха с

децата, питаха за родителите им, за братята и сестрите им, а когато те се качиха

на колелета си и подкараха към жилищните блокове, им помахаха.

– Това дете започва съвсем да излиза от контрол – каза Майкъл и кимна към

едно от по-големите момчета, което нагрубяваше брат си. – Псува и удря.

– Той е просто прекалено млад – отговори Дейвид. Знаеше, че детето е

малтретирано и често бито у дома от родителите си и наистина се надяваше да

успее да стигне до зряла възраст, без да пострада физически и психически от

този тормоз. На Дейвид му се искаше да може да направи повече за тези деца.

Може би не беше зле да се започне някаква програма в тази насока.

– Това може ли да е извинение за идиотско поведение? – попита Майкъл, докато

прибираше едната от топките. – Че си млад и тъп?

– Може би не е извинение, но има логика. На тези години всеки прави грешки.

– Грешки? – намуси се Майкъл и прибра последната топка. – По-скоро поредица

от издънки?

– Но ти си бил безупречен, когато си бил на неговите години? – засмя се

Дейвид.

Майкъл поклати мрачно глава.

– Не бях толкова безупречен, колкото сега ми се струва за редно.

– О, стига, той е само тийнейджър – не отстъпваше Дейвид и се чудеше защо

Майкъл е толкова напрегнат. – Дай му шанс. Едно младо момче не бива да бъде

изритано от играта само защото е направило няколко глупави неща, когато е бил

едва дете. Дръж го под око. Играе грубо, но е просто едно силно и голямо момче.

– Мислиш ли, че може да се промени?

– Мисля, че е важно животът на хората да не бъде съсипан от това, които са

направили, когато са били млади и глупави. Защо го приемаш толкова лично,

Майкъл?

Майкъл с все сила изрита една топка и погледна Дейвид в очите с възможно

най-сериозното си изражение.

– Според теб колко си тъп по скалата от едно до десет, Дейвид?

Дейвид хвана топката.

– Какво искаш да кажеш?

Майкъл поклати глава и му подаде една бутилка вода.

– Трябва сам да седнеш и да помислиш за някои неща – каза ливанецът и

двамата тръгнаха към колите.

Майкъл извади ключовете си и шумно отключи вратата. Дейвид огледа колите

им – синьото бентли и зловещо черния мерцедес на Майкъл – символи на статута,

който сами си бяха извоювали. Лъскавите им автомобили стояха паркирани

насред полето като холивудски съпруги в беден запуснат боулинг. Беше истинско

чудо, че никой никога не ги пипаше.

– Тръгвам – каза Майкъл и метна сака на предната седалка. Дейвид не го попита

къде отива, а и не искаше да обсъжда връзката му с Аса, но беше почти сигурен,

че сега отива право при нея.

И незнайно защо това истински го подразни.

Не след дълго, Дейвид излезе на магистралата.

Обикновено футболът избистряше съзнанието му, но не и днес. Беше

раздразнен и му беше горещо.

Погледна часовника си и реши да се прибере у дома. В офиса вече нямаше

никой. Беше седем и половина, петък следобед и дори Малин се беше прибрала,

като преди това заяви никой да не ù се обажда, ако не е въпрос на живот и

смърт.

Дори не и тогава.

Цяла седмица Дейвид и Майкъл се заяждаха един с друг. Не разбираше защо

отношенията им бяха така обтегнати. Може би работата по „Инвестум“ отнемаше

повече от енергията и на двамата. Може би връзката му с Аса внасяше

напрежение.

Може би, може би, може би.

От друга страна, Рима Кампбел беше истинска находка. Вече ръководеше

компанията с твърда експертна ръка. От „Хамар Капитъл“ вече нямаше

съществева нужда, не и на ниво всекидневна работа. Може би именно това

изнервяше Майкъл.

Но имаше и нещо друго, нещо по-сериозно, което го тревожеше. Знаеше си.

Подкара колата по магистралата и натисна газта. Едни и същи мисли го

тормозеха цяла седмица – за отмъщението. Странно, но никога не бе мислил за

себе си като за отмъстителен човек. Може би целенасочен, упорит,

но отмъстителен? Не.

Беше сигурен, че много хора няма да се съгласят.

Наталия например.

Зави по „Кингсхолмен“ и подкара към дома. Времето беше горещо и задушно,

като в края на всяко лято. Нор Маларстранд беше претъпкан с хора, излезли да

се поразходят, да пийнат по нещо, да се насладят на последните седмици от

лятото.

Той паркира, взе асансьора, метна ключовете на масата, взе една бира от

хладилника и се качи на терасата на покрива.

Бавно отпи направо от бутилката и се загледа в небето и покривите на сградите.

Навън беше светло и вечерите бяха все още топли, но есента идваше, макар че

никой не искаше да го признае.

Шумът в пресата беше поутихнал. Сега описваха Дейвид като финансист от

новото поколение – умен, честен, с визия.

Въздъхна.

Единственото, което знаеше със сигурност, беше, че не се чуства умен.

Пак плъзна поглед над града.

В понеделник се беше здрависал с Наталия. Бяха си подали ръце, за бога. Това

вероятно беше най-тъпото нещо, което някога бе правил. Да подаде ръка на

жената, която обича, да ù каже довиждане, сякаш беше колежка. И после да я

остави да си иде. Да допусне да изчезне от живота му.

Не се бяха виждали повече.

Разбира се. Защо да се виждат?

Нощем лежеше в леглото, гледаше в тавана и се питаше какво ли прави

Наталия. Лятото не беше свършило. Може би бе заминала на заслужена

почивка? И лекуваше раните си с някой възпитан патриархален тип, който се

отнася с нея, както заслужава. Някой с потекло.

Дейвид се опитваше да контролира неприятното чувство, което тази мисъл

събуждаше в него. Наталия с друг мъж... Но нима не го заслужаваше? Мъж,

който би се държал с нея като с принцеса, не би унищожил семейната ù

империя, не би принудил баща ù да се отрече от нея и не би допринесъл косвено

за уволнението ù. Не, точно сега, в този труден момент, Наталия де ла Грип се

нуждаеше от малко щастие.

Той пак въздъхна дълбоко.

Може би трябваше да ù се обади? Но какво да ù каже? Тя имаше пълното

основание да го мрази. Какво ù беше причинил това лято!

Беше пазил гнева в себе си прекалено дълго. И винаги си беше мислил, че това

е откровена емоция, с която има само един начин да се справи. Разбира се,

всичко беше много по-сложно.

Той се облегна на парапета. Погледът му следваше очертанията на покривите в

далечината.

През годините пред него се бяха отворили толкова много възможни пътища. И

той винаги бе избирал категорично, без колебание. Беше избирал отмъщението и

това му се бе струвало правилно, даваше му удовлетворение. Но тази седмица все

по-често се питаше дали някъде по пътя не бе завил в грешната посока.

Загледа се в небето и започна да се чуди.

Нещо шумолеше в съзнанието му. Нещо, което Майкъл бе казал. Но какво беше

то?

Той вдигна телефона и набра.

– Какво? – отговори троснато Майкъл.

– Мислих за това, което каза. Ако Каролина може да прости и да загърби

миналото, значи аз трябва също да го направя. Това искаше да кажеш, нали?

Когато говорихме за децата – че всяко дете на тази възраст прави грешки.

Очевидно това, което се случи в „Скогбака“ не беше просто младежка грешка, но

после трябва да продължиш напред, нали? Може би не да простиш, но да

разбереш какво кара хората да постъпват по определен начин?

Дейвид млъкна.

Съзнанието му препускаше толкова бързо, че не успяваше да догони мислите

си. Бяха толкова млади тогава, с Питър и другите в „Скогбака“. Мъченията бяха

ужасяващи. Унижението, бруталността… Държаха се като животни. Това беше

част от системата в такива училища, дори се очакваше, че тормозът на по-

големите ще те направи мъж. Беше нечовешко. Но дали беше непростимо?

Можеш ли да простиш такова нещо?

Трябва ли да простиш?

Дейвид не вярваше в прошката. Но може би беше избрал подход, който го бе

заклещил в миналото. Искаше ли да продължава да си стои там?

– Ало, Майкъл? Там ли си все още?

Майкъл издиша тежко в слушалката. Гласът му беше някак приглушен.

– Дейвид, трябва да затварям. Мислех, че е нещо важно. Зает съм, наистина.

И Майкъл затвори.

Дейвид остави телефона и се загледа напред. Всички определения за

отмъщението, които бе чувал – и които му бяха звучали измислени – странно

защо нахлуха в главата му.

Това, което се случи в „Скогбака“, физическата саморазправа, изнасилването,

беше… Всъщност нямаше думи дори да го опише. Просто най-лошото нещо, което

се бе случило в живота му. Споменът за Каролина, когато я намериха,

осъзнаването, че това беше отмъщение към него самия, задето не искаше да бъде

като тях. Вината, която почти го унищожи. Омразата. Това в крайна сметка

оформи и определи живота му. Той беше човекът, тръгнал да мъсти, човекът,

който искаше да уравновеси нещата. Това го беше превърнало в човека, който

беше днес. Мъж, който бе унищожил жената, която обича.

Прокара ръка по лицето си и се зачуди дали да не си вземе още една бира, да

се изкъпе, да си легне и да чете. Да прави нещо. Но не помръдна. Просто стоеше

там и гледаше напред.

Каро бе продължила напред, а той – не.

Беше му сърдита цяла седмица. Беше странно да му е сърдита. Беше го

поздравила за победата, но доста хладно. А после го захапа, сдъвка и изплю,

защото ù беше писнало да носи бремето на отговорността. Знаеше, че го е

направил само за да отмъсти за нея и му беше казала да си вземе доминантното

си отношение и да си го завре в задника. Отказа да говори за Питър де ла Грип,

отиде да пие кафе с Карл-Ерик и си замина за Дания при приятеля си.

Но тя беше права. Фактът, че той не успя да се освободи от миналото, беше

товар за самата нея. Сега вече щеше да спре. Щеше да престане да я контролира

и да живее живота ù вместо нея.

Странно, но изведнъж изпита облекчение – вече не се налагаше да носи върху

раменете си отговорността за някой друг. Разбира се, трябваше да се сети преди

години. Каролина беше голяма независима жена, а не бебе.

Взря се в небето.

Не, не беше особено умен.

След разговора му с Питър се появи и още един въпрос – дали поглъщането на

„Инвестум“ не беше нещо много повече, отколкото самият той можеше да си

признае?

По дяволите, толкова беше трудно да мисли за това сега.

Изумително! Дейвид наистина можеше да разбере Питър и да види борбата му

за одобрението на баща му. Защо тогава беше тази сделка? Ако не за едно-

единствено нещо – Дейвид искаше да покаже на биологичния си баща какво

може, какво е постигнал. Как никога не бе осъзнал това? Беше видял борбата на

Питър, но не беше видял своята собствена, и че двамата през цялото време са се

борили за едно и също.

Беше толкова уморен от този живот в миналото, така му беше писало да го

управляват и контролират демони, а не реалността. Каролина беше права.

Наталия беше права. Отмъщението не водеше до нищо добро. Не и в дългосрочен

план. Краткотрайното облекчение бързо отстъпваше на празнотата. Ако

Каролина беше достатъчно силна да продължи напред, значи и той трябваше да

направи същото и да престане да затъва в блатото на миналото. Време беше да

стане по-добър човек Да намери друга цел в живота си.

И ако можеше, да пусне миналото да си отиде…