заличи, а в много отношения Наталия беше… „Инвестум“. Дейвид Хамар имаше

зъб на семейството ù. Хората казват, че нищо във финансовия свят не е лично, че

парите контролират всичко. Но това бяха глупости. С потока на парите идваха

още много неща – чувства, импулси, наранено его, желание за отмъщение. Сега

въпросът беше дали Дейвид Хамар е имал някакво скрито намерение с тази

покана за обяд.

Наталия го изгледа съсредоточено. Погледът ù се плъзна по красивите черти на

лицето му, през дълбоките му очи към силното му поддържано тяло.

Вероятно.

– Благодаря – чу се да казва на глас. – За хубавия обяд.

После подаде ръка, позволи на голямата му топла длан да обгърне нейната,

излезе навън и се гмурна в необичайната жега.

След този разговор последното, което можеше да каже за себе си, бе, че е

помъдряла.

4

Обедът с Дейвид Хамар бе повдигнал много повече въпроси, отколкото бяха

отговорите, които бе получила. Но поне я беше разсънил, реши тя и закрачи

бързо към офиса. Качи се в асансьора до четиринадесетия етаж, кимна на

жената на рецепцията и се затвори в офиса си. Преди да започне да работи

имаше нужда от пет минути, за да се съвземе.

През тези пет минути тя мисли за Дейвид и за обяда с него, и за това как се

почувства объркана, очарована и в същото време привлечена от този

харизматичен, но и изпълнен с толкова противоречия мъж.

Облегна се на стола си. Всъщност проблемът беше, че не можеше да го разбере.

На моменти бе галантен, забавен дори. Беше се пошегувал съвсем дружелюбно с

нея и тя се бе почувствала силно привлечена от магнетичната му мъжественост и

чар.

Но ако оставим това настрани, за нея той беше мъж, притежаващ невероятна

духовна сила. Знаеше, че е отраснал в един от най-бедните и опасни квартали на

Стокхолм. Не беше тайна, че детството му е било доста тежко, но нещо се бе

случило след това. Бе постъпил в хубаво училище с пансион, после в

икономическия университет в Стокхолм и накрая в „Харвард“. Вероятно бе

спечелил стипендия, но все пак се бе оттласнал нагоре съвсем сам.

Да, той е пълен с противоречия, помисли си Наталия и нейните пет минути

изтекоха. Независимо какво мислеше за чара и външния му вид, тя беше сигурна,

че този обяд няма да се повтори. По някаква причина, която все още не

разбираше, той я бе отписал – беше го усетила много ясно. Сега трябваше да

направи всичко по силите си да се върне към реалния си живот, към работата си.

Защото колкото и да беше… хм… интересен, обядът с господин Хамар ù бе отнел

безценно време.

Наталия посвети няколко часа на оправяне на безкрайната документация. Тя и

Джей О работеха по изключително важна сделка и тя бе тази, която буташе

екипа напред и нагоре. За Наталия този договор беше въпрос и на престиж.

Никой от хората, ангажирани в този проект, не спеше повече от необходимия

минимум. След няколко часа, когато борсите тук затвореха, щяха да отворят тези

в Ню Йорк и денят щеше да продължи на друго място, без да забавя темпо, без

почивка.

Наталия погледна часовника. В Хонконг все още спяха, а Лос Анджелис беше

три часа след Ню Йорк. Някъде по света винаги щеше има отворена банка, някои

тепърва отваряха, част от борсите вече работеха с пълна пара, други затваряха.

Търговията и бизнесът не спираха никога, а нейният шеф юркаше хората си

както никой друг.

За секунда се замисли дали и денят на Дейвид минава така. Всички знаеха, че

работи много. Никой не можеше да се задържи дълго на върха, а той бе там от

години – неизтощим и безмилостен. Това беше едновременно атрактивната и

отблъскващата страна на финансите.

Някой почука на вратата и тя вдигна поглед.

– Имаш ли минутка? – попита Джей О.

– Идвам веднага – отвърна отзивчиво тя, щастлива, че ще може да се фокусира

върху нещо различно от впечатлението, което бе оставил в нея Дейвид Хамар.

Аса беше права – трябваше да започне да излиза по-често. О, това със срещите

беше такава загадка за нея. Наталия събра папките и взе айпада си. Не го

разбираше. Никак. Повечето жени знаеха как да се подготвят за излизане, беше

им лесно. За Аса например не беше проблем. Те излизаха с мъже, спяха с мъже,

имаха връзки с мъже. Но Наталия така и не разбра какво точно се очаква от нея.

Имаше нещо в модерните НЕшведски правила, което не разбираше, въпреки

времето прекарано в Ню Йорк и Лондон. Беше напълно невежа по въпроса с

мъжете и миналото ù беше нагледно доказателство за това. От друга страна,

беше изключително добра в работата си, напомни си тя и тръгна след Джей О.

Поне в едно нещо бе по-добра от повечето жени.

Наталия беше съсредоточена през цялата среща. Нямаше друг вариант в

работещия на сто процента екип на Джей О. Те бяха най-добрите от най-добрите.

Миг невнимание и по-добре да си търсиш друга работа. Преди две години, когато

отвориха шведския клон на банката и набираха екипа, Джей О лично отиде и

хвана Наталия за ръката. Останалите бяха мъже, всички – уникално добри

специалисти в областта си. Така както беше добра и тя в своята сфера. Наталия

беше експерт по банкови и финансови институции. Джей О обичаше да казва, че

може да я събуди и в полунощ, и дори тогава би му казала наизуст индексите на

всяка една голяма банка и цените на акциите им при затварянето на стоковата

борса.

И не се шегуваше.

Беше го правил няколко пъти.

Джей О приключи събранието и благодари на тези, които бяха участвали по

скайп. Наталия и колегите ù започнаха да събират нещата си.

– Почти четири е – каза Джей О. – Имаш ли време да поприказваме малко,

преди борсата в Ню Йорк да отвори?

Наталия кимна безмълвно. Залата за съвещания се изпразваше.

– Добра работа – каза ù той.

– Благодаря – усмихна се тя, защото похвалите му бяха голяма рядкост.

Той започна да барабани с пръсти по масата.

– Какво ще правиш това лято? – попита шефът ù.

Наталия се опита да не повдигне изненадано вежди, но това се оказа трудно.

Джей О беше известен с три неща – с изключително скъпия си вкус, с дългите

интервюта, които даваше за лъскави списания, и с това, че никога не обсъждаше

лични проблеми.

Доколкото ù беше известно, той нямаше личен живот. Не и като останалите

смъртни същества. Той работеше, пътуваше, летеше постоянно. Из целия свят.

Хората често казваха, че прекарва повече време във въздуха, отколкото на

земята.

По време на двете години, през които работеха заедно, първо в Лондон, а сега и

в Стокхолм, не бяха говорили за нищо друго, освен за работа. Това, което знаеше

за него, бе научила от таблоидите и от икономическите списания. Нейното

семейство беше могъщо и влиятелно и Наталия предполагаше, че той знае за нея

това, което и почти всеки друг. Поне един път годишно брат ù Александър

успяваше да се забърка в някой нов скандал, обикновено с жена, и тогава

вестниците внимателно, систематично и безотказно разкриваха детайли от

настоящето и миналото на цялото семейство, така че не беше трудно да се

намери актуална информация и за нея. Но Джей О никога не коментираше.

Никога не казваше нищо по въпроса. Не каза нищо и когато раздялата ù с Йонас

присъстваше във всеки вестник. Тогава безстрастно бе огледал лицето ù,

зачервените ù очи и се бе захванал за работа. Както винаги. Сред цялата драма

по онова време, неговото поведение беше истинско облекчение.

– Ще продължа да работя, докато приключи сделката – отговори тя на

конкретния въпрос. – Нямам никакви други планове. Освен може би Бастад – успя

да каже, като едва се въздържа да не въздъхне с натежало сърце.

Всички отиваха в Бастад. Разбира се, родителите ù я бяха поканили в лятната

им къща. Майка ù буквално ù заповяда да отиде, но Наталия не знаеше дали ще

може да издържи лятото с тях. Миналата година раздялата ù с Йонас беше все

още прясна рана и нещата не бяха чак толкова зле, но още едно лято? Тя беше

почти на тридесет, за бога! Имаше си граница дори за това колко жалък имаш

право да изглеждаш.

Отново я заляха неканени мисли за Дейвид Хамар. Дали и той щеше да ходи в

Бастад? Ако отидеше във вилата на родителите си, дали щеше да се засече

някъде с него?

Разтревожи се. Беше срещала човека само веднъж, а фантазиите ù за него вече

се вихреха. Какво беше това? На колко години беше? На дванадесет? Поне не си

бе позволила да го провери в Гугъл веднага след обяда. Но все така се чудеше

какво преследва. Вероятно у нея имаше нещо, което той искаше? Баща ù го

мразеше, Наталия прекрасно знаеше този факт. До днес обаче тя

нямаше никакво изградено мнение за Дейвид Хамар. Той се движеше в напълно

различни среди. Беше красив корпоративен пират, излизаше с холивудски звезди

и английски принцеси, и създаваше истински хаос в компании с традиции. Тя, от

друга страна, беше жена, която работеше в банка. И нищо повече.

– Къде се отнесе? – подкани я Джей О.

– О, извинявай. Ако имаш нужда от мен, ще бъда тук. Не съм решила нищо. Ще

си взема малко отпуска, но когато е възможно.

– Искам да отидеш в Бастад.

Наталия кимна неопределено. Разбира се.

Джей О стана от стола си зад полираната до огледален блясък маса. Офисът им

беше в историческа сграда, вписана в листата на националните богатства на

страната. Беше построена през деветнадесети век с всички изумителни детайли,

характерни за онова време – високи тавани, тежки полилеи, картини в позлатени

инкрустирани рамки. Той погледна през прозореца към „Стуреплан“ и към

покривите на сградите около него.

– Знам, че имаш свои собствени планове за бъдещето – каза бавно той.

Наталия наостри уши. Това не беше разговор по работа. Това беше разговор за

нея. Шефът ù добре знаеше, че крайната ù цел е един ден да работи за

компанията на семейството си. Никога не бе крила, че иска да изгради кариера

на собствена територия, но и че след това иска да продължи сама.

– Да? – отговори предпазливо.

Възхищаваше се на Джей О, но не бяха приятели. Всеки имаше свои цели и

планове и в сферата, в която работеха, доверието беше лукс, който практически

беше на изчезване.

– Чух, че днес си се срещала с Дейвид Хамар. Има ли нещо, което не си ми

казала?

– Беше само обяд – отговори тя, хваната напълно неподготвена.

Да, Джей О имаше и тази репутация – знаеше всичко, което се случва във

финансовия свят, в това число и всяка клюка. Но все пак… Как, за бога, бе

разбрал, и то толкова бързо?

– Надявам се, че не ме следиш? – подхвърли шеговито тя, но съвсем не се

шегуваше.

Той поклати глава и скръсти ръце пред гърдите си.

– Това е Стокхолм. Не можеш да направиш и една крачка, без всеки да знае

къде си бил и какво си правил. Какво искаше?

– Не знам – отговори честно тя. – Ти го познаваш по-добре.

– Намислил е нещо.

– Вероятно – кимна тя.

– Дръж ме в течение. И планирай лятото си в Бастад.

Наталия стана, все още силно изненадана. Докато излизаше от стаята, Джей О

се обърна към прозореца и впи поглед в някаква точка навън.

Прекараха останалата част от вечерта фокусирани върху работата. Някои от

колегите ù заспаха на дивана. Други поръчаха пица. Асистенти, стажанти,

анализатори, хора от компанията влизаха и излизаха. Наталия разговаряше с