сами излязоха.

– Моля? – подскочи Аса.

Наталия се погледна в огледалото. Сериозното ù отражение също я гледаше.

Дали постъпваше правилно? Всичко стана толкова бързо. Дейвид категорично

искаше да се оженят, преди да се роди бебето и като се има предвид… историята

на неговото семейство, тя напълно го разбираше. А и беше достатъчно суетна и

искаше да се ожени, преди да стане като огромен цепелин. Така че нещата щяха

да се развият по следния начин – сватбата щеше да бъде в „Гранд Хотел“ само с

много близки приятели и роднини, после вечеря и кратък меден месец. На другия

ден заминаваха за Ница и щяха да останат там десет дни. Десет дни на

Ривиерата. Може би беше стандартно и за някои доста тъпо, но Наталия винаги

бе мечтала да отиде там, а и септември беше много подходящо време. Но с

Дейвид се познаваха едва от два месеца. Ами ако правеше поредната огромна

грешка в живота си?

– Сега ли? Сега ли ще започнеш да изпитваш съмнения? – попита Аса и отпи от

шампанското си. – Какво стана с онова „Аса, никога не съм била по-сигурна“?

Защото само това повтаряш от няколко седмици. – Тя пак се облегна и бледите

цветове на роклята ù заблещукаха под есенното слънце. – Но се радвам, че

започваш да се страхуваш. Бракът е ужасно противна идея. Аз лично никога

няма да се омъжа.

– Не го казвай, не сега – помоли се Наталия с вдигната ръка. – Не сега. Ти си

против брака? Правя ли грешка, Аса? – Наталия се питаше дали и приятелката ù

изпитва същата нервност.

– Вероятно, но човек се учи от грешките си. Така са ми казвали.

– Не, не мога да се концентрирам. – Наталия се върна да се погледне в

огледалото. Оправи косата си, после бельото и свали роклята от закачалката. – И

ти никак не ми помагаш.

– Знам, но те обичам, Наталия. И наистина искам най-доброто за теб – каза Аса,

придържайки роклята, докато Наталия прекрачваше в нея. Беше къса, до

коленете, с изчистени линии, но все пак беше булчинска рокля.

– Но…

– Няма но. Това е най-доброто. Не може да стане по-добре от това. – Аса

започна да закопчава малките копченца на гърба ù. – Никога не съм виждала

двама души, които да се обичат и уважават така, както е при вас.

Аса се олюля и Наталия усети как роклята ù опасно се разпъва на тялото ù.

– Пияна ли си?

– Малко. Сега не мърдай.

Наталия застана неподвижно, докато Аса закопчаваше дребните копчета.

– Майка ми все още не е отговорила на нито едно от съобщенията ми. Няма да

дойде.

– Това е тъжно.

Да, тъжно беше и болеше.

– Да разбирам ли, че не знаеш нищо за биологичния си баща?

– Не, не знам.

Наталия знаеше, че трябва да се заеме и с този въпрос, но сега имаше толкова

много неща на главата, че едва успяваше да догони събитията.

– Имам нова работа – каза и се обърна към огледалото да сложи една малка

фиба в косата си и да закрепи един освободил се кичур. Аса си седна в стола, пак

си сипа и вдигна тост. С това темпо кумата ù можеше и да не успее да се добере

до олтара.

– Поздравления. Минимум двадесет мъже ще са бесни, че са дали позицията на

теб. Обичам, когато им го начукваш на тези финансови момчета. Ти си истински

пример за подражание.

Наталия кимна доволно.

Беше малко смущаващо да се здрависваш с Мег, която имаше енергията на

реактивен двигател. И малко странно, че Наталия се съгласи толкова бързо.

Веднага след срещата бе изтичала в банята да повърне.

Но това можеше и да е от бременността.

– Започвам веднага след медения месец. Ще работя, докогато мога. – Огледа се

в огледалото. Стилистът бе оставил няколко пуснати кичура, а останалата коса бе

прибрал в свободен кок. Една много малка коронка с нещо, което напомняше на

шепот от воал, беше кацнала на главата ù, леко килната встрани върху

бляскавата ù коса. Беше напълно плоска и воалчето покриваше едва половината

от челото ù. – Бебето трябва да се роди през март. Ще си разделим времето за

гледане на детето. Отпуск по майчинство и отпуск по бащинство.

– Вие сте като кралското семейство – каза Аса.

Наталия се усмихна. Беше готова.

– Какво ще кажеш?

Роклята горе беше по тялото, но надолу се разкрояваше. Обувките бяха

разкошни... Животът ù навлизаше в нова ера и това беше начинът ù да го

демонстрира.

– Невероятна си – каза Аса. – Но искам да ми обещаеш нещо. Обещай ми, че

няма да откажеш! – Лицето ù беше като на заинатено малко дете.

– За какво говориш?

– Обещаваш ли? – Аса стана и се приближи до нея.

– Добре… – Наталия беше леко скептична. Обичаше Аса, но с нея човек никога

не знаеше какво да очаква.

Аса свали златната си гривна – онази, която никога не сваляше, онази, която

беше най-скъпоценното ù притежание, онази, която беше на майка ù.

– Искам да я вземеш.

Наталия знаеше, че Аса дори спи с тази гривна. Ако човек напишеше в

гугъл сантиментална стойност, веднага излизаше снимка на Аса с гривната на

майка ù.

– Но… – започна Наталия и спря. Какво можеше да каже? Какво беше редно да

каже?

– Ти си моето семейство – продължи Аса. – Без теб нямаше да има нищо. Нищо

нямаше да се получи. Искам ти да я носиш. Тя беше на мама и сега, ако имаш

дъщеря, нека тя да я наследи. Обещаваш ли ми?

Наталия кимна и преглътна буцата в гърлото си. После бавно подаде ръката си

напред. Аса закопча гривната около китката ù. Все още беше сгрята от топлината

на тялото ù и Наталия започна бързо да примигва, за да спре сълзите си. Очите

на Аса също изглеждаха подозрително мокри.

На вратата се почука и двете с облекчение си отдъхнаха, че се намери кой да

прекъсне сълзливия момент. Наталия и Аса никога нямаше да бъдат много добри

в споделянето на емоции, но нямаше и нужда.

Вратата се отвори. Дейвид стоеше в рамката и я гледаше – както винаги. Може

би не беше кой знае колко възпитано, но с възхищение.

Изглеждаше толкова добре, че Наталия затаи дъх.

– Уау – възкликна тя и с обожание разгледа сивия му костюм с жилетка. Сякаш

беше шит върху него. Жилетката беше в по-светло сиво, а на ревера имаше бяла

бутониера.

Дейвид се приближи до нея с навлажнени очи.

– Не зная какво да кажа. – Гласът му се разтрепери. – Изглеждаш невероятно.

– Ти изглеждаш невероятно – каза тихо Наталия и се опита да не го изяде с

поглед.

Аса издаде някакъв звук, сякаш всеки момент щеше да повърне. Дейвид се

усмихна.

– Искаш ли да видиш пръстена?

Двете жени закимаха нетърпеливо. Всичко беше станало толкова бързо, че

Наталия още нямаше годежен пръстен. Сега беше любопитна, понеже Дейвид я

бе помолил да го избере сам. Той отвори кутията.

И двете ахнаха.

Беше модерен пръстен, смел, квадратен, с изчистени линии. С камък, жълт като

нарциси, като слънце и прекалено голям, за да е диамант. Средата грееше, а

отстрани имаше много малки камъчета.

– Това е жълт диамант – обясни Дейвид.

– Диамант? – изуми се Наталия. Беше колкото нокътя на показалеца ù!

– Съвсем законен, защото знам, че тези неща са важни за теб. Спечелих го на

един търг. Буквално го издърпах изпод носа на някакъв крал. – Усмихна се и

добави: – Има вероятност да не съм добре дошъл в една арабска монархия до края

на живота си.

– Добре… – Наталия не се сещаше за нито една друга дума, главата ù беше

празна. Дори не знаеше, че някъде на тази планета съществува такъв камък.

– Моите уважения, от сърце – каза Аса.

– Наталия? – попита Дейвид.

– Да?

– Дай ми пръстена. Още не е твой.

– Не съм сигурна, че мога да се разделя с него – отговори тя и с огромно

нежелание го сложи в дланта му.

Дейвид го прибра в кутията и обратно в джоба си.

– Трябва да се погрижа за още нещо. Нали ти ще слезеш с нея? – попита и Аса

махна с готовност. – Ще се видим направо там. – Целуна Наталия по бузата и

тръгна.

– Не е ли фантастично?

– Ако си падаш по супербожествени, супервлюбени милиардери, предполагам,

че е фантастично – усмихна се Аса. – Вие сте наистина хубава двойка. Сякаш сте

излезли от някой черно-бял филм. Хайде, една чаша шампанско няма да се

отрази на бебето. Четох го във „Вог“.

Когато Наталия и Аса слязоха в салона на хотела, построен през деветнадесети

век, всичко беше в рози. Служебното лице, което трябваше да ги венчае, вече

чакаше заедно със семействата на Майкъл и Дейвид. Граф Тесин, сериозен в своя

консервативен костюм, придърпа Наталия в прегръдката си. Трите руси

момичета до него, Каролина и двете ù сестри, я прегърнаха засмени.

Наталия също се смееше, но осъзна, че стиска венчалния си букет от оранжеви

орхидеи малко по-силно от нужното. Беше щастлива, наистина, но ù се искаше

някой от нейното семейство да бе дошъл на сватбата. И тогава Дейвид влезе в

залата с още един гост.

Александър.

Брат ù тръгна към нея. На брадичката му имаше охлузено, но беше усмихнат до

ушите. Прегърнаха се и всички тревожни въпроси изчезнаха от главата ù.

– Дори не знаех, че си в града – каза тя, почти смачкана в ръцете му.

– Не бях – отвърна сухо той. – Но бъдещият ти съпруг може да бъде доста

убедителен. Особено при положение, че има една горила с хеликоптер.

– Дошъл си с хеликоптер?

– Кацнахме малко извън Стокхолм преди двадесет минути. – И измърмори нещо

от сорта на „шибан психопат“.

– Дейвид го е направил заради мен и сега се дръж прилично.

– Винаги се държа прилично – отвърна Алекс и се огледа, но очите му останаха

върху Каролина. – Това тя ли е? – попита нежно. Наталия кимна.

– Готов ли си? – попита го Дейвид. Александър я пусна и се присъедини към

другите гости.

Дейвид вдигна ръка и нежно погали рамото ù. После докосна един кичур.

Сякаш не можеше да спре да я докосва. Предложи ù ръката си и тя уви своята

около лакътя му. След това се обърнаха с лице към всички.

Наталия беше толкова благодарна, че се бе съгласила на онази първа покана за

обяд. Че се осмели да отиде. Напомни ù за нещо, което Аса каза тогава, но сега

не се сещаше какво. Отдалече се чу музика. Погледна гостите. Изпитваше такава

дълбока благодарност.

И тогава, някъде по средата на сватбената церемония, се сети какво ù беше

казала Аса в онзи юнски ден, когато бе започнало всичко.

Живот без риск не е живот.

Наталия погледна скришом към красивия мъж, който скоро щеше да бъде неин

съпруг, и не можа да сдържи усмивката си.

Нейният живот, събран в едно клише от надпис на чашка за кафе.

Длъжностното лице продължаваше церемонията, усмихваше им се и накрая ги

обяви за съпруг и съпруга. И тогава, преди да разбере какво се случва, Дейвид я

грабна в огромната си прегръдка и последва целувка. Толкова страстна, че

всички започнаха да подсвиркват и да ръкопляскат. Наталия се остави да бъде

пометена, остави се на съпруга си да я целува, докато останат без дъх. Беше

толкова истинско. Сега бяха те двамата, завинаги, защото той беше любовта на

живота ù, в добро и зло, в болест и в здраве, докато смъртта ги раздели. Помисли

си, че животът понякога е клише. Как беше онази шведска поговорка?

Когато животът те къпе в блаженство, усмихвай се…

Край

Епилог

Една седмица по-късно

Изабел Соренсен беше на летището.

Пак.

Понякога я пронизваше странното чувство, че е заседнала на едно и също

летище и където и да ходи, все се връща на него, сякаш никога не отпътува. Друг

път, като днес например, имаше чувството, че е летяла твърде много –