клиентите, правеше диаграми и се прозяваше, когато никой не гледаше към нея.

Беше късно вечерта, когато си взе такси към къщи. Поспа няколко часа, изкъпа

се, преоблече се, и беше обратно в офиса малко след изгрева.

Джей О дойде минути след 9:30, кимна ù безмълвно и влезе на среща.

Телефонът иззвъня, един от асистентите се провикна и работата отново я

погълна.

– Наталия! – извика един от колегите ù и тя едва тогава осъзна, че денят бе

минал. – Започваме заседанието.

Взе си една ябълка и бележника.

– Идвам – извика тя.

Вече беше шест часът, а не се знаеше кога ще приключат. Очертаваше се още

един безкраен работен ден. Точно както ù харесваше.

5

Петък, 27 юни

Дейвид се облегна на стола си и раздвижи скования си врат. Тук на последния

етаж на сградата по-скоро усещаше, отколкото чуваше шума от улицата. Той

огледа красивото си дизайнерско бюро, задръстено от годишни и месечни отчети,

банкови извлечения и погледът му се спря върху една картина с черни маслени

бои, за която дизайнерът на офиса му бе потрошил цяло състояние. Грижата за

декора в „Хамар Капитъл“ бе оставена в ръцете на много скъпа интериорна

фирма, на която беше дадена пълна свобода да прави каквото намери за добре.

Истината беше, че компанията често се посещаваше от клиенти и от време на

време се организираше по някое голямо парти и хората винаги оставаха силно

впечатлени.

Обядът с Наталия де ла Грип не му даде нищо, а и цялата му следваща седмица

беше наблъскана със срещи от сутрин до вечер. Нямаше абсолютно никакво

време да седи и да мисли за нея. Но от време на време спомените от този обяд се

връщаха съвсем неочаквано и той започваше да се рови в тях – в погледа ù, който

сякаш бе полепнал по него от часове, в бялата ù кожа, в тялото ù.

– Там ли си?

Дейвид кимна, макар, че човекът на телефона не можеше да го види.

– Извинявай. Да, тук съм.

– Налага ли се да срещаме, или парите ми са в добри ръце?

Мъжът от другата страна на линията беше Гордън Виндт, един от най-големите

инвеститори на „Хамар Капитъл“ и един от малкото много близки приятели на

Дейвид.

„Хамар Капитъл“ имаше значителни финансови резерви. Напук на всички

прогнози, Дейвид успя да изгради една от най-влиятелните и могъщи

предприемачески фирми в страната. За сделки от огромен калибър обаче все още

трябваше да разчита на стабилно изградената си мрежа от богати партньори

предприемачи. Гордън Виндт, шестдесетгодишен англо-американски титан,

започнал от нулата като самия Дейвид, човек от обикновен произход, беше най-

богатият от тях и рискът при работа с него беше най-малък.

Запознаха се, когато Гордън преподаваше в икономическия университет в

Стокхолм, а Дейвид беше още студент. От време на време си пишеха по някой

имейл и когато Дейвид влезе в „Харвард“, се намериха пак. Оттогава поддържаха

постоянна връзка. Въпреки разликата във възрастта им и крайно различните им

характери, бяха станали приятели и партньори. Много често Дейвид бе

подсказвал на Гордън в кои акции и компании си струва да инвестира, а когато

Дейвид започна да гради компанията си, Гордън беше първият му инвеститор.

– Какво става всъщност? – попита Гордън. Някакво куче излая в слушалката и

Дейвид си спомни, че най-новата жена на Гордън обича кутрета.

– Много неща се случват. Малко съм изнервен покрай тази сделка – отговори

Дейвид предпазливо, сякаш се опитваше да избегне въпроса.

Гордън се изсмя.

– Няма нещо на света, което да те изнерви или притесни, а и обичаш

адреналина. Какво не ми казваш? – Гордън изчезна за малко от линията, за да си

говори с кучето, да се лигави и да му нарежда с онзи глас, с който хората говорят

на децата и на животните си. Дейвид завъртя очи. – Няма никакъв проблем, стига

да знаеш какво правиш – каза след малко Гордън. И не забягвай с всичките ми

милиарди.

– Екипът ми в Стокхолм е на линия – каза Дейвид. – Целият финансов сектор

скоро заминава за летните си вили. Ще играят тенис, ще пият и ще се качват на

яхти. Всичко преминава на много ниски обороти.

Това беше тяхната основна слабост – прекалено много си почиваха. Именно това

щеше да ги съсипе. Защото Дейвид никога не отпускаше хватката. И никога не

почиваше.

– Ще се видя с последните другата седмица – брокери, управители на фондове,

някои големи акционери – продължи той. – Имам добро предчувствие. Двата

големи пенсионни фонда са в играта. И разбира се, ти.

Запита се пред колко ли брокери и мениджъри бе изнесъл презентацията си

през последната година. Двеста? Най-малко.

– Успя ли да привлечеш някого от семейството на своя страна? – попита Гордън.

– Не. – Вече съжаляваше, че сподели за това си намерение. Просто мразеше да

признава пораженията си. – Но няма значение – добави сухо. – И това беше

самата истина. Никога не бе зависил от някой от влиятелните кръгове в

„Инвестум“. Не съвсем. Те бяха като онези части от детска игра, без които може

да се играе съвсем спокойно. Онези части, които нямаха никакво значение. Най-

големият брат не подлежеше на коментар. Причините бяха очевидни.

Александър де ла Грип бе отказал да говори с него. И по време на обяда бе

станало ясно, че Наталия никога няма да застане срещу семейството си. Не, този

път беше затворен.

– Жена ми иска да купи замък в Швеция. Очевидно всички купуват – каза

Гордън. – Къде е Сконе? Има ли нещо за купуване там? Ти имаш няколко замъка

за продан, нали?

– Тези, които купуват в Сконе, са сноби, от най-заклетите. Ще те намразят. Със

сигурност ще ти хареса.

– А и ако ти наминеш, ще си направим страхотен купон – засмя се Гордън.

Дейвид се усмихна. С Гордън имаха една много сходна черта – пълна липса на

респект към старите пари на мухлясалата аристокрация и плесенясалите им сини

имена.

– Дейвид?

– Да?

– Имаш ли нещо друго да ми казваш?

– Може би. – Дейвид нямаше никаква представа как и защо, но преди да си

отговори каква е причината, той вече говореше: – Искам да те помоля да ми

помогнеш – каза съвсем бавно.

– Още пари ли? Да говоря ли с банката си?

– Не, друго е. Знаеш коя е Сара Харви, нали?

– Певицата? Първата ми жена е пяла в един хор с нея и сме кръстници на

дъщеря ù.

– Имам нужда от услуга.

Пет минути по-късно Дейвид затвори. Не разбираше какво, за бога, прави и

защо го прави. Но после се отърси от усещането, че бе задвижил нещо, което ще

му е трудно да контролира, и се обади на асистента си Джаспър Лидмарк – млад

студент по икономика. Джаспър влезе в кабинета му с въпросително изражение.

– Искам да изпратиш нещо на госпожа Гордън Виндт – каза Дейвид. – Трябва да

е наистина изключителна рядкост и да изглежда скъпо. Обади се на Буковски и

го помоли да избере някаква ваза или нещо такова и ù го изпратете.

Половин час по-късно Гордън му се обади.

– Уредено е.

– Благодаря. Сега аз ти дължа услуга.

– Мога ли да попитам за какво става дума?

Дейвид чу как кучето пак лае и си представи замъка „Уиндъм“ – зелени поля,

басейн от италиански мрамор, в който постоянно течеше вода, тенти за парти,

знаменити гости. Една огромна инвестиция в обновяването на мястото, която

унищожи вековната патина, и за която английската и американската преса не

спираха да говорят.

– За една сделка – излъга той.

– Да, повярвах ти – каза сухо Гордън и затвори.

6

– Ще се виждате ли пак? – попита Аса, докато оглеждаше с критичен поглед

червената рокля на цветя, която току-що бе извадила от рафта. – Ти и пиратът. –

Погледна въпросително към Наталия и остави обратно роклята. Тези едри мотиви

нямаше да стоят добре върху приятно закръгленото ù тяло.

– Ами… не – отговори Наталия, докато опипваше материята на едно сако. Сиво,

разбира се. Тази жена никога нямаше да промени вкуса си към дрехите. Аса не

беше сигурна дали Наталия изобщо притежава дрехи в някакъв цвят, различен от

сиво, бежово или евентуално синьо. Така става, когато прекарваш дните си във

вечно съревнование с фрашкани с тестостерон мъже. И когато модният ти

съветник е майка ти, която счита, че всичко, което стои добре върху тялото на

една жена, е вулгарно. Така се убива усетът към дрехите.

– Но ти го хареса – каза Аса. Бузите на Наталия порозовяха. Е, значи дори

студенокръвната Наталия де ла Грип не е устояла на чара на лошото момче

Дейвид Хамар.

Аса извади още една рокля и я огледа внимателно. Този зелен цвят всъщност

щеше да ù отива. Тя погледна към продавачката, която притеснено ги следваше.

– Моят номер? – попита рязко Аса. Жената кимна и се разбърза.

– Трябва ли да си толкова груба? – попита Наталия, стиснала някакъв грозен

панталон, готова да извади златната си кредитна карта.

– Нямаш ли вече такъв? – попита Аса, оглеждайки дрехата с отвращение.

Наталия ходеше при шивача на майка си в Горен Остермалм два пъти в годината

и си поръчваше есенни и пролетни дрехи. По едно и също време, като по

часовник.

– Качествените дрехи в гардероба никога не са достатъчно – отговори Наталия,

докато оглеждаше кафявата материя.

О, помощ, не и този грозен панталон, помисли си Аса, извади една

тюркоазена рокля и посочи към нея с жест, нетърпящ възражения. Другата

продавачка побърза да изпълни желанието ù. Едната от пробните вече беше

приготвена и дрехите, които Аса бе избрала, бяха закачени там, допълнени с

подходящи обувки и бижута.

– Човек трябва да се държи с хората авторитетно, иначе не те обслужват

качествено. Те знаят, че собственичката ми е близка.

Втора или трета братовчедка, при всички положения доста далечна роднина.

Много талантлива шивачка. Аса я бе ухажвала дълго, докато получи намаление

като за член от семейството. Наталия вече разглеждаше едно бежово сако.

– Ще престанеш ли да дърпаш тези кафяви парцали и да отбягваш въпросите

ми? Разкажи ми за обяда. За какво говорихте?

Наталия сви леко едното си рамо, но безизразният жест не успя ни най-малко

да заблуди Аса.

– Наталия?

Младата жена изпълнително излезе от редицата с бизнес дрехи и тръгна към

най-новите цветни модели. Братовчедката на Аса беше много добра. Много от

дрехите ù щяха да изглеждат съвсем на мястото си дори на най-престижните

модни ревюта.

Наталия издърпа една златиста рокля от копринен сатен. Блещукаше

примамливо като живо същество.

– Говорихме предимно колко съм добра в работата си – отвърна тя и вдигна

златистата рокля пред очите си.

– Да бе – изсумтя Аса.

– Колкото и да е странно, това е истината. Не каза много за себе си.

– Искаш да кажеш, че си обядвала с един от финансовите хищници и той не се е

опитал да ти натрие носа колко по-добър и велик е от теб? Той трябва да е

единственият жив екземпляр.

Наталия обърна етикета да види цената и очите ù се разшириха.

– Мисля, че е много приятен. Беше сдържан, но не и надут.

– И секси.

– Да, това също – призна Наталия и извърна поглед.

Малка сладка Наталия, харесваш го.

– Пробвай я – каза тя и посочи с брадичка сатенената рокля, преди да се мушне

в пробната, където я чакаха харесаните от нея дрехи. Пропъди усещането, че ще

са ù излишни, и реши да купи поне две неща. Пазаруването, според всички