клиентите, правеше диаграми и се прозяваше, когато никой не гледаше към нея.
Беше късно вечерта, когато си взе такси към къщи. Поспа няколко часа, изкъпа
се, преоблече се, и беше обратно в офиса малко след изгрева.
Джей О дойде минути след 9:30, кимна ù безмълвно и влезе на среща.
Телефонът иззвъня, един от асистентите се провикна и работата отново я
погълна.
– Наталия! – извика един от колегите ù и тя едва тогава осъзна, че денят бе
минал. – Започваме заседанието.
Взе си една ябълка и бележника.
– Идвам – извика тя.
Вече беше шест часът, а не се знаеше кога ще приключат. Очертаваше се още
един безкраен работен ден. Точно както ù харесваше.
5
Петък, 27 юни
Дейвид се облегна на стола си и раздвижи скования си врат. Тук на последния
етаж на сградата по-скоро усещаше, отколкото чуваше шума от улицата. Той
огледа красивото си дизайнерско бюро, задръстено от годишни и месечни отчети,
банкови извлечения и погледът му се спря върху една картина с черни маслени
бои, за която дизайнерът на офиса му бе потрошил цяло състояние. Грижата за
декора в „Хамар Капитъл“ бе оставена в ръцете на много скъпа интериорна
фирма, на която беше дадена пълна свобода да прави каквото намери за добре.
Истината беше, че компанията често се посещаваше от клиенти и от време на
време се организираше по някое голямо парти и хората винаги оставаха силно
впечатлени.
Обядът с Наталия де ла Грип не му даде нищо, а и цялата му следваща седмица
беше наблъскана със срещи от сутрин до вечер. Нямаше абсолютно никакво
време да седи и да мисли за нея. Но от време на време спомените от този обяд се
връщаха съвсем неочаквано и той започваше да се рови в тях – в погледа ù, който
сякаш бе полепнал по него от часове, в бялата ù кожа, в тялото ù.
– Там ли си?
Дейвид кимна, макар, че човекът на телефона не можеше да го види.
– Извинявай. Да, тук съм.
– Налага ли се да срещаме, или парите ми са в добри ръце?
Мъжът от другата страна на линията беше Гордън Виндт, един от най-големите
инвеститори на „Хамар Капитъл“ и един от малкото много близки приятели на
Дейвид.
„Хамар Капитъл“ имаше значителни финансови резерви. Напук на всички
прогнози, Дейвид успя да изгради една от най-влиятелните и могъщи
предприемачески фирми в страната. За сделки от огромен калибър обаче все още
трябваше да разчита на стабилно изградената си мрежа от богати партньори
предприемачи. Гордън Виндт, шестдесетгодишен англо-американски титан,
започнал от нулата като самия Дейвид, човек от обикновен произход, беше най-
богатият от тях и рискът при работа с него беше най-малък.
Запознаха се, когато Гордън преподаваше в икономическия университет в
Стокхолм, а Дейвид беше още студент. От време на време си пишеха по някой
имейл и когато Дейвид влезе в „Харвард“, се намериха пак. Оттогава поддържаха
постоянна връзка. Въпреки разликата във възрастта им и крайно различните им
характери, бяха станали приятели и партньори. Много често Дейвид бе
подсказвал на Гордън в кои акции и компании си струва да инвестира, а когато
Дейвид започна да гради компанията си, Гордън беше първият му инвеститор.
– Какво става всъщност? – попита Гордън. Някакво куче излая в слушалката и
Дейвид си спомни, че най-новата жена на Гордън обича кутрета.
– Много неща се случват. Малко съм изнервен покрай тази сделка – отговори
Дейвид предпазливо, сякаш се опитваше да избегне въпроса.
Гордън се изсмя.
– Няма нещо на света, което да те изнерви или притесни, а и обичаш
адреналина. Какво не ми казваш? – Гордън изчезна за малко от линията, за да си
говори с кучето, да се лигави и да му нарежда с онзи глас, с който хората говорят
на децата и на животните си. Дейвид завъртя очи. – Няма никакъв проблем, стига
да знаеш какво правиш – каза след малко Гордън. И не забягвай с всичките ми
милиарди.
– Екипът ми в Стокхолм е на линия – каза Дейвид. – Целият финансов сектор
скоро заминава за летните си вили. Ще играят тенис, ще пият и ще се качват на
яхти. Всичко преминава на много ниски обороти.
Това беше тяхната основна слабост – прекалено много си почиваха. Именно това
щеше да ги съсипе. Защото Дейвид никога не отпускаше хватката. И никога не
почиваше.
– Ще се видя с последните другата седмица – брокери, управители на фондове,
някои големи акционери – продължи той. – Имам добро предчувствие. Двата
големи пенсионни фонда са в играта. И разбира се, ти.
Запита се пред колко ли брокери и мениджъри бе изнесъл презентацията си
през последната година. Двеста? Най-малко.
– Успя ли да привлечеш някого от семейството на своя страна? – попита Гордън.
– Не. – Вече съжаляваше, че сподели за това си намерение. Просто мразеше да
признава пораженията си. – Но няма значение – добави сухо. – И това беше
самата истина. Никога не бе зависил от някой от влиятелните кръгове в
„Инвестум“. Не съвсем. Те бяха като онези части от детска игра, без които може
да се играе съвсем спокойно. Онези части, които нямаха никакво значение. Най-
големият брат не подлежеше на коментар. Причините бяха очевидни.
Александър де ла Грип бе отказал да говори с него. И по време на обяда бе
станало ясно, че Наталия никога няма да застане срещу семейството си. Не, този
път беше затворен.
– Жена ми иска да купи замък в Швеция. Очевидно всички купуват – каза
Гордън. – Къде е Сконе? Има ли нещо за купуване там? Ти имаш няколко замъка
за продан, нали?
– Тези, които купуват в Сконе, са сноби, от най-заклетите. Ще те намразят. Със
сигурност ще ти хареса.
– А и ако ти наминеш, ще си направим страхотен купон – засмя се Гордън.
Дейвид се усмихна. С Гордън имаха една много сходна черта – пълна липса на
респект към старите пари на мухлясалата аристокрация и плесенясалите им сини
имена.
– Дейвид?
– Да?
– Имаш ли нещо друго да ми казваш?
– Може би. – Дейвид нямаше никаква представа как и защо, но преди да си
отговори каква е причината, той вече говореше: – Искам да те помоля да ми
помогнеш – каза съвсем бавно.
– Още пари ли? Да говоря ли с банката си?
– Не, друго е. Знаеш коя е Сара Харви, нали?
– Певицата? Първата ми жена е пяла в един хор с нея и сме кръстници на
дъщеря ù.
– Имам нужда от услуга.
Пет минути по-късно Дейвид затвори. Не разбираше какво, за бога, прави и
защо го прави. Но после се отърси от усещането, че бе задвижил нещо, което ще
му е трудно да контролира, и се обади на асистента си Джаспър Лидмарк – млад
студент по икономика. Джаспър влезе в кабинета му с въпросително изражение.
– Искам да изпратиш нещо на госпожа Гордън Виндт – каза Дейвид. – Трябва да
е наистина изключителна рядкост и да изглежда скъпо. Обади се на Буковски и
го помоли да избере някаква ваза или нещо такова и ù го изпратете.
Половин час по-късно Гордън му се обади.
– Уредено е.
– Благодаря. Сега аз ти дължа услуга.
– Мога ли да попитам за какво става дума?
Дейвид чу как кучето пак лае и си представи замъка „Уиндъм“ – зелени поля,
басейн от италиански мрамор, в който постоянно течеше вода, тенти за парти,
знаменити гости. Една огромна инвестиция в обновяването на мястото, която
унищожи вековната патина, и за която английската и американската преса не
спираха да говорят.
– За една сделка – излъга той.
– Да, повярвах ти – каза сухо Гордън и затвори.
6
– Ще се виждате ли пак? – попита Аса, докато оглеждаше с критичен поглед
червената рокля на цветя, която току-що бе извадила от рафта. – Ти и пиратът. –
Погледна въпросително към Наталия и остави обратно роклята. Тези едри мотиви
нямаше да стоят добре върху приятно закръгленото ù тяло.
– Ами… не – отговори Наталия, докато опипваше материята на едно сако. Сиво,
разбира се. Тази жена никога нямаше да промени вкуса си към дрехите. Аса не
беше сигурна дали Наталия изобщо притежава дрехи в някакъв цвят, различен от
сиво, бежово или евентуално синьо. Така става, когато прекарваш дните си във
вечно съревнование с фрашкани с тестостерон мъже. И когато модният ти
съветник е майка ти, която счита, че всичко, което стои добре върху тялото на
една жена, е вулгарно. Така се убива усетът към дрехите.
– Но ти го хареса – каза Аса. Бузите на Наталия порозовяха. Е, значи дори
студенокръвната Наталия де ла Грип не е устояла на чара на лошото момче
Дейвид Хамар.
Аса извади още една рокля и я огледа внимателно. Този зелен цвят всъщност
щеше да ù отива. Тя погледна към продавачката, която притеснено ги следваше.
– Моят номер? – попита рязко Аса. Жената кимна и се разбърза.
– Трябва ли да си толкова груба? – попита Наталия, стиснала някакъв грозен
панталон, готова да извади златната си кредитна карта.
– Нямаш ли вече такъв? – попита Аса, оглеждайки дрехата с отвращение.
Наталия ходеше при шивача на майка си в Горен Остермалм два пъти в годината
и си поръчваше есенни и пролетни дрехи. По едно и също време, като по
часовник.
– Качествените дрехи в гардероба никога не са достатъчно – отговори Наталия,
докато оглеждаше кафявата материя.
О, помощ, не и този грозен панталон, помисли си Аса, извади една
тюркоазена рокля и посочи към нея с жест, нетърпящ възражения. Другата
продавачка побърза да изпълни желанието ù. Едната от пробните вече беше
приготвена и дрехите, които Аса бе избрала, бяха закачени там, допълнени с
подходящи обувки и бижута.
– Човек трябва да се държи с хората авторитетно, иначе не те обслужват
качествено. Те знаят, че собственичката ми е близка.
Втора или трета братовчедка, при всички положения доста далечна роднина.
Много талантлива шивачка. Аса я бе ухажвала дълго, докато получи намаление
като за член от семейството. Наталия вече разглеждаше едно бежово сако.
– Ще престанеш ли да дърпаш тези кафяви парцали и да отбягваш въпросите
ми? Разкажи ми за обяда. За какво говорихте?
Наталия сви леко едното си рамо, но безизразният жест не успя ни най-малко
да заблуди Аса.
– Наталия?
Младата жена изпълнително излезе от редицата с бизнес дрехи и тръгна към
най-новите цветни модели. Братовчедката на Аса беше много добра. Много от
дрехите ù щяха да изглеждат съвсем на мястото си дори на най-престижните
модни ревюта.
Наталия издърпа една златиста рокля от копринен сатен. Блещукаше
примамливо като живо същество.
– Говорихме предимно колко съм добра в работата си – отвърна тя и вдигна
златистата рокля пред очите си.
– Да бе – изсумтя Аса.
– Колкото и да е странно, това е истината. Не каза много за себе си.
– Искаш да кажеш, че си обядвала с един от финансовите хищници и той не се е
опитал да ти натрие носа колко по-добър и велик е от теб? Той трябва да е
единственият жив екземпляр.
Наталия обърна етикета да види цената и очите ù се разшириха.
– Мисля, че е много приятен. Беше сдържан, но не и надут.
– И секси.
– Да, това също – призна Наталия и извърна поглед.
Малка сладка Наталия, харесваш го.
– Пробвай я – каза тя и посочи с брадичка сатенената рокля, преди да се мушне
в пробната, където я чакаха харесаните от нея дрехи. Пропъди усещането, че ще
са ù излишни, и реши да купи поне две неща. Пазаруването, според всички
"Само една нощ" отзывы
Отзывы читателей о книге "Само една нощ". Читайте комментарии и мнения людей о произведении.
Понравилась книга? Поделитесь впечатлениями - оставьте Ваш отзыв и расскажите о книге "Само една нощ" друзьям в соцсетях.