терапевти, трябваше да лекува тъгата. Време беше тази терапия да започне да

действа.

– Не разбирам защо трябва да ме влачиш на пазар – оплака се Наталия от

съседната пробна. – Всичко е толкова ярко и някак задължаващо. Това ме

изнервя. Прекалено е различно и ново за мен. Нямам никакво отношение към

подобни дрехи. – Настана кратка тишина. Чуваше се само слабото шумолене на

роклята. – Хм, мисля, че част от плата липсва.

Аса огледа зелената рокля, която се плъзна по тялото ù. Пищните ù гърди,

заоблените бедра и леко загатнато коремче караха ръчно боядисаната коприна

да изглежда едновременно великолепно и греховно. Щеше да свърши работа.

– Сам ли беше? – попита тя и се залови със следващата рокля. Огледа се в

огледалото – изобилие от бяла кожа и скъпо бельо. Усмихна се. Обичаше своето

меко тяло, което не бе подложено на изтезанията на спортния салон.

– Да, сам беше. Какво искаш да кажеш с този въпрос?

Аса приглади копринената сребриста материя върху гърдите си. Винаги бе

изглеждала добре в сребристо. Мерилин Монро на двадесет и първи век.

– Има партньор – отговори Аса, като се стараеше се да звучи незаинтересовано,

сякаш отговорът на Наталия нямаше значение за нея. – Просто се питах дали не

е решил да го придружи.

В съседната съблекалня беше тихо. Аса буквално чуваше как зъбчатите

колелета в мозъка на Наталия се въртят. Много можеше да се говори за вкуса на

Наталия към дрехите, но тя със сигурност не беше глупава.

– И какво знаеш за партньора му, Аса? – попита Наталия с най-дразнещия си

тон.

Аса премигна пред отражението си. Ако затвореше очи, можеше да го види.

Нямаше значение колко време беше минало, нямаше значение къде беше, с кого

беше – винаги можеше да извика този образ в съзнанието си.

– Ти какво мислиш? – попита с безразличен тон.

– Спала си с него – каза Наталия. Не беше въпрос, не беше и осъдително

изявление, просто потвърждение на предположението ù.

Аса наклони глава. Да, тя беше спала с много мъже, така че заключението на

Наталия не беше лишено от логика, нито пък беше странно. Но истината бе

далеч по-сложна.

Ах, Майкъл!

– И с Дейвид Хамар ли си спала? – чу с изненада въпроса на приятелката си.

Милата сладка Наталия. Усети лек хлад в гласа ù...

– Аса? – подкани я Наталия малко по-настоятелно.

– Не съм, наистина – отговори честно тя. – Рисковите инвеститори не са ми по

вкуса. – Това беше почти истина. Беше спала с няколко, но всички до един бяха

пънове. – Освен това баща ти ми е шеф. Той и Дейвид са смъртни врагове, нали?

Двете излязоха едновременно от съблекалните. Наталия беше облечена в

златистата рокля, която галеше деликатно тялото ù и показваше повече плът,

отколкото скриваше. Аса се усмихна насърчително.

– Не мислех, че хората все още имат смъртни врагове – каза Наталия и прокара

ръка по талията си. Тя беше доста слаба като манекен. Роклята бе направена за

жена без гърди, с много тънка талия и заоблен задник. Точно като за моделите по

списанията. Изглеждаше като току-що излязла от реклама на скъп парфюм.

– Купи я.

– И кога се предполага, че трябва да я облека?

Аса ходеше на всяко светско парти, бал, сватба… стига да е поканена. Мразеше

да си седи у дома. Но Наталия отказваше всички събития, ако не бяха свързани с

работа или ако там нямаше да има хора, с които работеше или планираше да

работи. Веднъж бе отклонила покана да вечеря с краля, защото имаше да

преглежда годишен отчет.

– Партньорът му се казва Майкъл – каза изненадващо за себе си Аса. Очевидно

имаше нужда да говори за мъжа, който я бе отблъснал. После подаде на Наталия

чифт сандали с много висок ток. Приятелката ù явно не искаше да се разделя с

красивата рокля, въпреки протестите, че нямало къде да я носи. – Обуй ги да

видиш как стои с токчета.

Наталия обичаше своите удобни и разумни като цена обувки на „Бали“, но се

подчини и започна да закопчава тънките каишки около глезените си. Размърда

пръстите на краката си. Ноктите ù както винаги не бяха лакирани.

– Няма да е зле да си почистваш космите на краката от време на време – каза

Аса.

– Да, да, да. Разкажи ми за Майкъл.

– С Майкъл бяхме заедно в университета – започна Аса, но гласът ù лекичко

потрепна. – Питър, брат ти, също го познава. Бяхме заедно на повечето лекции. –

Но за разлика от доста посредствения Питър, Майкъл беше най-добрият студент.

Той учеше паралелно право и икономика в Шведския икономически университет.

Завърши двете специалности по едно и също време. Питър едва успя да се докопа

до някаква диплома. Не се харесваха.

– Никой не харесва Питър – каза тъжно Наталия, опитвайки се да види гърба си

в огледалото.

Аса замълча, защото това беше напълно вярно. Беше много трудно да харесаш

този винаги прикрит, двуличен човек. Не че това бе спряло Аса да преспи и с

него. Тя погледна цената и се запита дали да не потърси нещо още по-скъпо.

– Всъщност още не съм спала с Александър – отбеляза Аса. Така и така се бяха

заговорили за мъжете в семейство Де ла Грип. – Къде се губи тези дни?

Малкият брат на Наталия беше един от най-красивите мъже, които Аса бе

виждала. Обективно погледнато, той бе по-красив от Дейвид и дори от Майкъл.

Ако за някой мъж можеше да се каже, че е красив, то това беше Александър де

ла Грип. Може би някой като него можеше да я развесели? Да ù помогне да се

отърве от ужасното усещане, че няма да може да пролази през още един

тягостен ден.

– Моят скъпоценен малък брат маринова черния си дроб в Ню Йорк. Двамата

ще се избиете за нула време – каза Наталия и поклати глава. – И, извини ме, че

го споменавам, но не е ли малко млад за теб?

Александър беше една година по-малък от Наталия, което означаваше… Не,

нямаше да мисли за това.

Телефонът на Наталия звънна в чантата ù. Тя се извини и веднага го извади. Аса

се върна в пробната, а Наталия вдигна. Аса се замисли за зелената, за

сребристата и за няколко други рокли. Може би нямаше да е зле да ги вземе

всичките.

„Горкото малко богато момиче.“

Така я наричаха в таблоидите – безспорно беше далеч по-добре от „Курвата от

Остермалм“. Макар че и двете определения бяха еднакво верни.

Наталия се оглеждаше в огледалото. Взря се в краката си. Златистите сандали

бяха много хубави. Като комплимент за краката. Винаги бе харесвала стъпалата

си. Телефонът бе опрян до ухото ù, но почти не слушаше, затова ù отне доста

време, докато разбере какво ù казват.

– Моля?

– Казах, че името ми е Джаспър Лидмарк. Аз съм асистент на Дейвид Хамар.

Имам съобщение за Наталия де ла Грип – повтори младият мъж с изключително

вежлив тон. Звучеше като човек, който вярва, че винаги всичко ще е наред, ако

си възпитан и мил към хората и говориш ясно и отчетливо с тях.

– Да? Аз съм.

– Дейвид ме помоли да ви се обадя и да ви кажа, че сте в списъка с гостите в

кафе „Опера“ за утре, събота, за представлението на Сара Харви. На входа

трябва да съобщите името си и може да влезете. Имате възможност да вземете

още някого със себе си.

– Моля? – Наталия имаше чувството, че за миг изгуби съзнание и едва дойде на

себе си. – Какво казахте?

Джаспър повтори всичко. Бавно и все така вежливо.

– Сара Харви? – попита глуповато Наталия.

– Да – отвърна асистентът весело, без грам раздразнение.

– Съжалявам… – започна тя, но когато най-накрая разбра какво ù казваше

момчето, лицето ù грейна в огромна усмивка. Сара Харви. В Стокхолм. Наталия

имаше всеки диск, всеки запис на великата певица, но никога не бе ходила на

неин концерт, никога, защото Сара рядко ходеше на турнета и ако това се

случеше, билетите се разпродаваха за милисекунди.

– Извинете ме – каза тя и избута Аса, която бе излязла от съблекалнята и

правеше някакви неразбираеми знаци и жестикулираше ожесточено. – Просто

бях толкова изненадана. Благодаря. Дейвид да е там случайно? – попита Наталия

съвсем импулсивно. – Или вече си е тръгнал?

Настана минутка мълчание и Наталия… о, как съжали, че бе попитала за него.

Трябваше да спре до благодарността.

– Не знам, наистина. Имаше среща допреди малко. Мога ли да ви помоля да

изчакате?

Нямаше възможност дори да го спре и да каже, че няма знание, защото след

секунди чу гласа на Дейвид в слушалката.

– Здравей! Разбрах, че изненадата ти е допаднала.

– Благодаря ти. Толкова мило от твоя страна. Не зная какво да кажа. Надявам се

да не съм прекъснала нещо важно, но съм толкова щастлива. Нямах представа, че

ще пее в кафе „Опера“.

– Не, това е частно парти – каза той. – Но аз получих покана. Непрекъснато ме

канят на разни места. Когато я видях на бюрото си, помислих, че ти би искала да

отидеш.

– Нямаш никаква представа какво означава това за мен. Ужасно мило,

наистина.

Тя се канеше да прекъсне разговора, защото отговорите му бяха кратки и

остана с впечатление, че е много зает, но тогава той попита:

– В офиса ли си още?

– Не, навън съм. Пазарувам. А ти? Асистентът ти каза, че имаш среща. Не исках

да те притеснявам.

– Приключих вече. Точно се канех да тръгвам.

– Да, късно е.

Тя си представи как Дейвид излиза от офиса си — нова постройка,

наподобяваща бял замък, на една от най-скъпите улици в града. Не можа да спре

и следващата си мисъл: Къде отива, с кого ще се срещне?

– Исках само да ти благодаря лично.

– Надявам се да няма проблем, че остава толкова малко време дотогава. Утре

вечер е.

– Не, няма никакъв проблем. – Успя да се спре навреме, преди да е казала, че

няма нищо запланувано за целия уикенд. – Благодаря ти. – Вече наистина

трябваше да затваря. Беше му благодарила. Няколко пъти. Той със сигурност

имаше среща с някоя дългокрака красавица, модел може би.

– Наталия?

– Да – отвърна тя, сякаш я бяха стиснали за гушата.

– Къде изчезна? Помислих, че си затворила.

– Извинявай, денят беше дълъг. Преди да се прибера, трябва да се върна до

офиса да видя какво е състоянието на борсата. – Можеше да спести това. Защо не

посмя да загатне, че ще излиза някъде?

– В такъв случай се надявам да прекараш една приятна вечер. Днес и утре.

– И на теб приятна вечер. И утре. И следващите два дни. – Навъси се. Как бе

възможно да говори такива идиотщини? Аса стоеше до нея и я гледаше с

ококорени очи. – Благодаря – добави за пети път, но той вече беше затворил.

Едва сега погледа изкривеното от любопитство лице на Аса.

– Какво стана? Той ли беше?

Наталия кимна. После тихичко сложи телефона в чантата си и извади

портмонето си.

– Нат? За какво мислиш?

Наталия се усмихна. Със сигурност щеше да купи златистата рокля.

– Мисля, че току-що намерих повод да си избръсна краката.

7

Дейвид затвори телефона. Изпитваше странно неудобство от импулсивната си

реакция. Но Наталия звучеше толкова щастлива. Истинско неподправено щастие.

Не съжаляваше, че си бе дал труда да ги извоюва. Не съжаляваше и че бе

грабнал слушалката, когато тя попита за него.

Завъртя се на стола. Бе забравил, че не е сам в стаята. Майкъл го гледаше с

открито изумление. Седеше на дивана с крака върху масичката за кафе. Веждите

му бяха високо повдигнати.

– Какво? – попита Дейвид.

– Какво беше това?

– В смисъл?