– Най-ужасно е, когато знаеш, че е можело да спасиш някой пациент – продължи тя. – Мнозина можеше да бъдат спасени, ако просто имаха достъп до онова, което се намира във всяка шведска домашна аптечка. Тежко е.

Целият този разговор беше тежък.

Да стои трезвен и да се образова за благотворителността – дали идеята беше чак толкова добра?

– Изглеждаш различно – отбеляза тя ненадейно, като го гледаше изпитателно.

Александър вдигна въпросително вежди, доволен, че са престанали да говорят за смърт и нещастия.

– В добрия или в лошия смисъл?

Тя посочи лицето му:

– Чупил си го.

Той автоматично вдигна ръка към носа си. Пластичният хирург явно е бил или некадърник, или махмурлия, тъй като не си беше свършил работата никак добре. Но все пак повечето хора дори не забелязваха. Не бяха толкова наблюдателни, колкото си въобразяваха.

– Боксирах се. Получих кроше право в носа.

Между другото, болката беше ужасна.

– Още ли се боксираш?

– Не, вече не.

Той обичаше бокса, харесваше му да се чувства силен, харесваше му да се бие, ако трябваше да бъде честен. Но си имаше граници колко често би искал жизненоважни части от тялото му да бъдат чупени, пробивани или насинявани.

– Разумно от твоя страна. Рано или късно главата пострадва – отбеляза тя.

Той се ухили:

– И без това не я използвам много-много.

Тя се засмя – искрен и чувствен смях, който накара дори пръстите на краката на Александър да се свият в ръчно правените обувки. Сякаш говореше с една съвсем различна Изабел от онази, която беше срещал няколко пъти. Тази жена беше като секси близначка на презрителната и гневна доктор Сьоренсен.

– Разкажи ми за „Медпакс“. Обясни ми защо точно вие заслужавате парите ми.

– Защото така е редно?

Той я изгледа саркастично:

– Не е зле да ми предложиш някакъв по-основателен аргумент.

Тя кимна, но не изглеждаше обидена.

– Майка ми и дядо ми са основали „Медпакс“, но подозирам, че ти вече го знаеш.

– Да, но все пак ми разкажи, обичам да слушам.

– И двамата бяха блестящи лекари.

– Точно като теб?

Изабел поклати глава:

– Не, не, те двамата винаги са били специални.

– Живи ли са? – попита той, макар да знаеше и това.

– Мама е жива. Дядо ми умря. Героично.

– Май имате доста герои в семейството.

– Не можеш да си представиш. Татко загина героично в самолетна катастрофа, докато пътуваше на мисия за ООН. А неговият баща пък е бил датски герой от войната. Понякога имам чувство, че и от мен се очаква нещо подобно. Да умра, докато върша някакво героично дело.

Александър махна прашинка от панталона си.

– Доста зловещо. Аз лично не бих могъл да се посветя на нещо до такава степен, че да умра заради него. Освен може би на шампанското.

„И на секса“, добави той наум.

Изабел пусна онази нова усмивка, с която, помисли си той, лесно би могъл да свикне. Всъщност точно в този момент тя беше най-опасна. Караше го да напрегне мускули и да се подготви за скок. Ако се преструваше, значи беше невероятна актриса. Кога за последно беше изпитвал толкова силни чувства, че да иска да впечатли жена?

Не се самозалъгвай, Алекс. Искаш да спиш с нея, това е всичко.

– Простата истина е, че парите, които „Медпакс“ получава, имат пряко влияние върху живота и смъртта. Нашата болница в Чад се нуждае от всичко. Персонал, оборудване, лекарства. Нуждите са, както ти сам посочи, почти безкрайни. Организацията ни е малка, затова и административните ни разходи са ниски. Повечето от нас работят като доброволци.

– А ти? Получаваш ли заплата? Извинявай, че питам.

– Няма нищо. Не, работя без заплащане.

– А колко се печели при Лекари без граници?

Все пак тази жена не можеше да живее от слънцето и въздуха.

– Около единайсет хиляди. Покриват ежедневните разходи.

– Ама с толкова не може да се живее!

– Точно затова работя и като лекар на повикване и за частна клиника. Хора с такива здравни застраховки могат да си позволят да ми плащат висока заплата.

Ако не я изучаваше толкова внимателно, би го пропуснал. Сега обаче го усети. Вътрешният ù конфликт. Боже! Едва ли е лесно да си Изабел Сьоренсен.

– Бих искала да ти се извиня, че се държах грубо преди – каза тя и сега гласът ù беше топъл като карибски бриз.

Когато звучеше по този начин, на него му се искаше просто да забрави приказките за болници и да я свали на килима. Да смъкне от нея безформените провинциални дрехи, да оголи кожата и тайните, да я целува, да пие от сексапилния ù смях.

– Какво имаш предвид? По-конкретно – попита той и се наложи да се прокашля, за да успокои гласа си.

Ясно му беше, че Изабел е избрала нова стратегия след последната им среща. Чакаше с нетърпение да види докъде е готова да стигне, за да му измъкне пари. Може и да не беше мило, но той не беше благотворителна организация.

– Когато се видяхме…

– В Сконе? – помогна ù той.

Тя млъкна и сбърчи чело.

– Да, тогава също, разбира се. Но имах предвид…

– На Арланда?

Вече изглеждаше притеснена.

– Предполагам. Не бях осъзнала, че съм се държала грубо толкова пъти. Имах предвид когато се видяхме онзи ден, в твоята фирма. Бях неучтива и искрено моля за извинение. Радвам се, че ми даваш нов шанс.

Той погледна честното ù лице и си помисли, че не бива да се хваща на това представление. Цялото това флиртуване и въртене на кичури коса около пръста му влияеше, естествено, но той не беше толкова лековерен, колкото явно си въобразяваше Изабел.

– Какво? – попита тя.

Време беше да увеличи залозите.

– Мислех си, че може да продължим този разговор. На питие и вечеря например?

Тя присви очи:

– Предпочитам да продължим тук и сега.

– Нямам време. Ще ходя на маникюр.

Изражението на Изабел показа, че мъжете, които ходят на маникюр, не се ползват с благоразположението ù.

– Освен това имам среща с дизайнера си. Не бих искал да се окажа с грозна вратовръзка.

– Бъзикаш ме.

Естествено, че я бъзикаше.

– Среща. Можеш да продължиш с разказа за „Медпакс“ и защо трябва да дам пари точно на вас.

Парите, за които той знаеше, че им трябват отчаяно. Лейла, разбира се, не беше казала нищо конкретно за финансовото им състояние, но Александър не беше нито глупав, нито без контакти. Можеше да отгатне ситуацията им до последната крона. Бяха на червено, дарителите ги напускаха. Определено не изглеждаше добре. Той изпъна крака, сякаш за да покаже скъпия си костюм. На ръката му леко блестеше пръстенът със семейния герб.

Сивите ù очи се присвиха още повече.

– Значи ако не изляза с теб, с „Медпакс“ е свършено?

Тя наистина искаше да потвърди предразсъдъците си за него. Само че Александър не възнамеряваше да ù достави това удоволствие, нямаше да ù позволи да си изгради още по-лошо мнение за него.

– Изабел – отвърна той, – наистина не исках да прозвучи като изнудване. Просто бих искал да те опозная по-добре, да разбера каква е движещата ти сила. Наречи ме суетен, но ми се ще да получа шанс да те накарам да ме харесаш.

– Харесвам те – побърза да го увери тя.

Александър никога не беше чувал по-неискрено изказване.

– Да, виждам – отвърна сухо.

– Но това не променя фактите. Искаш среща в замяна на пари за фондацията ни.

– Не, вече упълномощих банкера си – поклати глава той. – Още преди да дойда. Спирането на парите е било просто административна грешка. Взели са решението, без да се консултират с мен. – Така звучеше по-добре, отколкото да признае, че през последната половин година е занемарил делата си в Швеция. – Скоро пак ще започнете да получавате пари. И то със задна дата. Някой от банката сигурно в този момент обяснява на Лейла по телефона. Ако откажеш да излезеш с мен, това по никакъв начин няма да се отрази на фондацията.

Лицето ù се отпусна.

– Окей, значи отказвам – въздъхна тя облекчено. – И благодаря, парите ти ще помогнат на много хора в беда.

– Готов съм да дам още повече, ако се съгласиш да изле­зем на истинска среща.

Тя замълча. Стоеше напълно неподвижно.

– Стига ли ти един обяд? – попита накрая с надежда в гласа. – Страшно съм заета…

Той поклати глава.

– Съжалявам, но се брои единствено вечерята.

Тя прехапа устни. Той виждаше колко силно ù се иска да откаже и от това едва не избухна в смях. Обикновено не му се налагаше да плаща на жените, за да излязат с него. Ромео би умрял от смях, ако чуе. Но Александър беше напипал слабото място на тази жена. Да, тя определено гореше за фондацийката си.

Изабел поклати глава:

– Не мога да излизам с дарител.

По-голяма глупост не беше чувал.

– Как да не можеш?

– Не мога.

Сега го видя кристално ясно. Изабел обичаше да бъде по-добра от всички останали, да бъде недосегаема. Вече беше съвсем изключено той да се предаде. Колко щеше да му струва да я накара да жертва някой от безценните си принципи?

Александър се облегна назад.

– Дори не знаеш каква сума отказваш – изрече той бавно.

– Няма значение.

– Не си ли любопитна?

– Само за питие и вечеря ли говорим?

– Естествено.

„Освен, разбира се, ако не поискаш нещо повече“. Той лесно си я представяше гола, легнала под него. Очите замъглени от страст, този тих смях. По дяволите, възбуди се само от мисълта! Не можеше да си намери място.

– Колко? – попита тя високомерно. – Чисто теоретично. Колко би дал на „Медпакс“ за една-единствена среща?

Той скри триумфа, който усети. Високоморалната Изабел Сьоренсен в момента се колебаеше дали да не му продаде парченце от безупречната си душа.

Това му доставяше неимоверно удоволствие.

– Назови сума – подхвърли той безгрижно.

Тя дълго го гледа в очите. Той чакаше. По време на военната си служба беше командос и разузнавач. Беше се крил в окопи, зад скали и беше чакал. Ако се налагаше – в продължение на часове, на дни.

– Сто хиляди – каза тя спокойно.

Александър дори не мигна. Беше хвърлил на вятъра доста повече от това при една от най-пиянските си нощи. Може и да не беше много морално, но пък той никога не беше таял амбиции да спасява света.

– Окей – сви рамене той и с голямо удоволствие видя как Изабел Сьоренсен губи нещичко от хладната си сдържаност.

– Ти си луд.

Той се изсмя:

– Кажи нещо, което не съм чувал.

Тя се намести на стола.

– Да му се не види, трябваше да поискам повече.

– Не си насилвай късмета – усмихна се той, докато си мислеше, че щеше да е хитро, ако ги беше удвоил.

Тя се засмя и звукът го заля като вълна от желание.

Може би наистина полудяваше.

Но Изабел беше и красива, и интелигентна. Това само по себе си беше предостатъчно да събуди интереса му. Тя изпитваше неприязън към него, което, разбира се, беше завладяващо предизвикателство. Но в нея имаше и още нещо. Нещо, което се криеше някъде дълбоко, нещо тайно и недоловимо и може би леко хаотично, сякаш у доктор Сьоренсен бушуваха стихии, които тя не владееше изцяло.

– Разбрахме се – предаде се тя.

Той срещна погледа ù и морскосивите очи отново го пронизаха. Чувството беше същото, както когато беше малък и още не умееше да плува, а приближаваше дълбоките води, където не достигаше дъното. Изабел беше сериозна жена, респектираща и отговорна. С други думи, пълна противоположност на неговия тип жени.

Той се усмихна:

– Разбрахме се.

Това можеше да се окаже по-вълнуващо от всичко досега.

 

 

8

При поглед назад към изминалата година Питър де ла Грип установяваше, че е изгубил всичко, което преди бе приемал за даденост – работата си, съпругата си и своето имущество. Също така се убеждаваше, че вината е изцяло негова.

Преди осем месеца се бе озовал пред невероятно труден избор. Да получи всичко, към което се е стремил, или да изкупи вината си за ужасяващо престъпление. Той избра второто и чувството се оказа страхотно.

Само дето вече не беше такова.

Толкова неща се бяха променили, че той вече не беше сигурен дали сам знае кой е. Екзистенциална криза, така я нарече терапевтката, която посети през зимата. И вероятно бе права. Само че когато тя насочи разговора към детството и тормоза и към отношенията с баща му, Питър си тръгна и повече не се върна.

Може би беше глупаво. Дълбоко в себе си знаеше, че липсата на апетит, проблемите със съня и тежестта в гърдите вероятно се дължат на депресия. Съзнаваше, че не е нормално да напряга сетни сили само за да стане от леглото сутрин, да се обръсне и да се облече. Да отиде на работа.