Той се настани най-отзад, докато ехтяха аплодисментите при откриването. Първият говорител беше професор по международно здраве, чиято реч той вече беше гледал в Ютюб миналия уикенд. След ръкопляскането излязоха Изабел и Лейла. Изабел носеше сива рокля с бели маншети и яка. Слънцето грееше и косата ù, събрана на кок ниско на тила, светеше във всички нюанси на оранжевото. Помещението беше пълно с хора, той седеше най-отзад, а тя изглеж­даше съсредоточена, така че не го забеляза.

Първа се представи Лейла, обясни за ролята си в „Медпакс“ и дейността им през последните години. След това даде думата на Изабел и седна на първия ред. Изабел излезе напред и сякаш заплени цялата публика.

– Името ми е Изабел Сьоренсен. Аз съм лекар, специалист по обща медицина. Майка ми и дядо ми основаха „Медпакс“. Поканиха ме тук, за да разкажа за работата си като лекар в полеви болници.

Тя направи пауза и се усмихна. „Тази жена има усмивка, за която всеки мъж би тръгнал на война“, помисли си Александър.

– И за да ви убедя да ми дадете страшно много пари, разбира се – добави Изабел с пламъчета в очите.

Публиката се засмя – изглежда ги беше спечелила с шегата си. Тя направи крачка напред, застана по-близо до слушателите си, плъзна поглед по лицата им.

– Виждала съм много деца да умират. Но видях още повече да оцеляват. „Медпакс“ управлява детска болница в Чад и аз самата скоро заминавам там. „Медпакс“ също така финансира програми за ваксиниране, участва в национални кампании за народно здраве и спомага за оцеляването на гладуващи деца. Разказвам ви това, тъй като е най-лесно да изпиташ чувство на безнадеждност.

Тя замълча, почака думите ù да окажат нужното влияние. От публиката не се чуваше нито звук.

– Но всеки, който – също като мен – е виждал какви резултати могат да дадат относително малки усилия, би престанал да се колебае. Вие, които седите тук днес, можете да промените всичко. Всеки един от вас може да спаси човешки живот.

Тя имаше прекрасен глас. Александър не беше единственият, привлечен в магнитното ù поле. Публиката беше запленена. Никой не си играеше с телефона, никой не се прозяваше. Изабел ги омагьоса, накара ги да слушат с насълзени очи, докато разказваше за децата, които е срещала, а после ги разсмя с историята как тя и две медицински сестри веднъж организирали – за всеобща радост – спа процедури, състоящи се от кофи с кал и тубичка лосион. Беше страхотна. Дори той, който вече бе дал толкова много пари на „Медпакс“, че банкерите му започнаха да пращат имейли, имаше желание да даде още. Тази нужда да я впечатли, да я накара да го уважава… Някой би могъл да каже, че наистина го е оплела в мрежите си. Той гледаше тази корава самоуверена жена. Дори и да го бе оплела, не виждаше нищо толкова лошо в това. Просто беше необичайно.

След известно време напрежението спадна, както става винаги при подобни презентации. Изабел знаеше, че обикновено никой не забелязва, но тя винаги беше страшно нервна в началото. Когато дишането ù се успокоеше, започваше да гледа публиката, докато говореше и жестикулираше. Искаше да покани слушателите в своя свят, да ги накара да разберат колко важни са за каузата ù. А и може би частица от нея – нещо, което никога не би признала, – обичаше да стои под светлината на прожекторите. При тази мисъл тя се усмихна и в същия миг видя Александър на най-задния ред. Той седеше под огромен портрет на дебел мъж, яхнал дребен кон. Тя изпусна нишката на мисълта си. Как се беше озовал тук?

Изабел хвърли поглед на часовника. Разказа за доктор Идрис, който така нежно се грижел за децата в болницата, за майка си, която се осмелила да не се подчини на лекарите и да отиде в болницата, разказа и за Зара, шестнайсетгодишното момиче, чиято малария излекували и което сега пътувало по селата и обяснявало на всички колко е важно да използват мрежа против комари. Приключи точно навреме и предизвика бурни овации. Лейла ръкопляскаше силно с гордо изражение. Александър се изправи на крака и аплодира чак докато Изабел излезе през една странична врата, водена от експедитивен асистент. Най-после можеше да диша свободно. Чу как представят следващия говорител и точно тогава Александър дойде при нея.

– Беше фантастична – поздрави я.

– Благодаря. Така се изненадах да те видя, помислих те за призрак.

Все още ù се струваше, че появата му тук е напълно нереална.

– Само изненадана? Не ликуваща? Почти в екстаз?

– Е, това също, разбира се. Но какво правиш тук?

Дали беше дошъл заради нея? Възможно ли беше?

– Замъкът е мой.

– Защо ли не съм изненадана?

– Рядко идвам. Вуйчо ми го стопанисва. Той е домакин на целия този цирк.

– Евгений Толстой ти е вуйчо?

Тя изведнъж забеляза приликата. Същите сини очи и руса коса. Известно декадентство.

– Да се поразходим? Или искаш да чуеш и останалите?

Изабел възнамеряваше да остане да слуша, но идеята да излезе в това чудесно време с Александър беше почти неустоима.

– Откога го притежава семейството ти? – попита тя, докато вървяха по свежата трева.

Из парка се движеха множество гости, някои с чаша в ръка. Тя забеляза един паун, който се мъчеше да отскубне цъфтяща магнолия. Разсмя се весело, но Александър само вдигна очи към небето.

– Замъкът не принадлежи на Де ла Грип. Аз го спечелих преди три години.

– Как така го спечели?

Той сви рамене:

– Покер.

Тя поклати глава.

– Никога не мога да разбера дали се шегуваш, или говориш сериозно.

– Най-често и двете. Но наистина го спечелих. Бил е в семейството на съперника ми от поколения. Нали разбираш, подобни неща не се продават, притежаваш ги, докато не банкрутираш. Мисля, че той в известно отношение изпита облекчение да се отърве от него. Евгений се нанесе и това беше. Рядко идвам.

– Освен сега – отбеляза тя.

Господи, та тя флиртуваше с него! Но как да се сдържи? Той беше дошъл тук заради нея, сега го осъзна.

– Ще останеш ли за бала? – попита го нехайно.

– А ти?

– Да, даже си купих нова рокля.

– Какъв цвят?

Тя откъсна едно листо от близкото дърво.

– Зелена.

– Любимият ми цвят. Ще има танци. Да ги помолим ли да свирят салса?

Тя поклати глава:

– Не е рокля за салса. По-скоро за валс.

– Значи ще поискам да ни свирят валс цяла нощ.

– Не можеш.

– Точно сега имам чувството, че мога да направя всичко, което поискам.

 

 

14

Лейла стоеше до прозореца в стаята на Изабел. Беше го открехнала и бе запалила една от тънките си черни пурети. Издишваше синьо-сив дим през прозореца и се правеше, че не забелязва демонстративното кашляне на Изабел.

– Пасивното пушене далеч не е толкова опасно, колкото се твърди – заяви Лейла невъзмутимо и духна още едно облаче миришещ на ментол дим.

Тя носеше тясна черна рокля и лъскави черни обувки с яркочервени подметки. С катранените си очи и диадемата в лъскавата черна коса повече от всякога приличаше на персийска царица в изгнание.

Докато Лейла пушеше, Изабел извади роклята, която беше купила. Събитието беше официално, а тъй като единствената подобна рокля, която притежаваше, беше десетгодишна, се принуди да си купи нова.

– Хубава е – отбеляза Лейла.

– Благодаря.

Изабел внимателно облече зелената рокля и леко потрепери.

– Рядко се контя, не намирам външния вид за толкова важен – подхвърли тя и си помисли, че в обикновени случаи това си беше чистата истина.

Сега обаче млъкна смутено и се зае да избира между обикновена златна верижка и перлена огърлица, които бяха единствените ù по-скъпи бижута.

– Само дето сега има мъж, за когото искаш да се наконтиш – заяви Лейла. – Професионалното ми мнение е, че това е съвсем нормално. Мъжете рядко са запленени от мозъка ни, ако ми позволиш да го кажа.

– Ама че ужасен предразсъдък!

Лейла изсумтя.

– Говорим за Александър де ла Грип, нали? Питам чисто информативно. Същият, който онзи ден ми даде сто хиляди крони само за да вечеря с теб?

Изабел прехапа долната си устна. Това още я глождеше.

– Някой казвал ли е нещо по въпроса?

– В офиса ли? Никой не знае. Не е тяхна работа.

Лейла смачка фаса от пуретата в една чинийка със златен кант, за която Изабел беше напълно убедена, че е и старинна, и незаменима.

– Това не ми харесва – поклати глава Лейла и пак извади пакета пурети. – Две интелигентни жени като нас да си говорят за мъже.

– Предпочиташ да говорим за нещо по-интелектуално ли? Винаги можем да дискутираме ХОББ3 и рака на белия дроб.

– Я по-добре да се върнем на мъжете. Още сега мога да ти дам един съвет. Ако можеш да го избегнеш, не говори с него за смъртоносни заболявания. Страшно е непривлекателно.

– Ти си психолог. Психолозите не бива да дават съвети. Четох го някъде.

Лейла пое дълбоко дима.

– Може би, но е трудно, когато си сбрал толкова много мъдрост, която искаш да споделиш.

– Кажи все пак какво мислиш за него? – попита Изабел и в същия момент на вратата се почука.

Тя отиде да отвори.

– Важното в случая е ти какво мислиш за него.

Един млад мъж, облечен, според Изабел, в исторически дрехи, стоеше пред вратата.

– Това е от Александър – подаде ù той плосък пакет.

Лейла дойде на вратата и заоглежда с дълбок интерес обутите в трико крака на младия мъж.

– Какво е? – попита тя.

Изабел затвори вратата, махна тънката хартия и извади кутийка, стара и захабена.

– Изглежда направо древна – каза тя.

– Отвори я.

Изабел вдигна капака. Вторачи се в съдържанието. Върху черно кадифе лежаха огърлица и чифт обици.

– Mon Dieu! Възможно ли е да са истински?

Тя извади огърлицата. Зелените камъни проблеснаха.

– Знам какво е! – възкликна Лейла и докосна един огромен зелен скъпоценен камък. – Евгений ми е разказвал за тях. Това са смарагди, принадлежали са на Жозефин Бонапарт. Повечето се намират в Норвегия, сред скъпоценностите на Короната, но тези тук са попаднали в аукционна къща и Евгений ги е купил на търг.

– Но не трябва ли да са в сейф?

Изабел заразглежда колието. Камъните бяха с ярък, почти отровнозелен цвят.

– Ами да! Сигурно ги е извадил специално за случая. Какво пише на картичката?

Изабел извади малкия плик от кутийката и го отвори.

Роклята ти ми каза, че иска да вземе това назаем.

А.

 

Лейла се ухили.

– Трябва да му напишеш червена точка за това, Изабел. Обърни се да ти помогна.

Изабел чакаше със затаен дъх, докато Лейла ù закопчаваше колието. Сложи си обиците и застана пред огледалото. Зелените камъни на фона на бялата ù кожа, роклята, косата. През целия си живот не се беше чувствала толкова хубава. Бижутата сигурно бяха безценни. Невероятно. Тя ги докосна. Наистина беше щастлива. Но се поколеба. Цялото това разточителство! Как си го позволяваше Александър? Опасенията, които бяха задрямали за известно време, сега пак се пробудиха. Апартамент в Манхатън. Ново жилище на „Страндвеген“. Този замък. Разбира се, той беше от заможно семейство, но все пак… Доколкото знаеше, човек не печели големи пари, като учи безразборно науки, завършващи на логия.

– Какъв е той, според теб? Просто повърхностен плейбой? Престъпник? Сексуален насилник?

Каза го шеговито, но как беше онази поговорка? „Ако някой изглежда твърде добър, за да е истински, вероятно не е истински.“

– Ако съм научила нещо през годините, то е, че не бива твърде бързо да си съставяме мнение за хората. Първото впечатление винаги лъже.

– Само дето сега те помолих за мнение, а не за глупави дрънканици.

– О, моля те! Ако говорех само каквото ме молят, никога нямаше да казвам нищо интересно. Но щом ме питаш, смятам, че ти трябва мъж, който да се грижи за теб.

Изабел поклати глава:

– И сама мога да се грижа за себе си.

– И все пак…

– Напълно му липсва постоянство, сам го призна.

Лейла изсумтя.

– Човек не може сам да се анализира. Той пие твърде много и се нуждае от нещо, на което да се посвети.

– И смяташ, че това е „Медпакс“?

Лейла я изгледа иронично.

– Нищо подобно. Той дава пари на „Медпакс“ само за да впечатли теб. Не че имам нещо против. Още няколко срещи и сме уредени поне до Коледа.

– Толкова ли е зле положението?

– Изабел… – Гласът на Лейла прозвуча строго.

– Знам, знам – въздъхна Изабел. – Не бива да вземам всичко толкова на сериозно. И това е само едно парти.

– Мхм, именно. Само едно парти.

Лейла се усмихна сатанински, вдъхна дима, задържа го дълго в дробовете си и накрая го издиша в идеално кръгче.