– Само едно парти, на което всичко може да се случи.

Когато Лейла най-сетне си изпуши пуретите, а Изабел избра един от двата си чифта обувки, двете слязоха по стълбите на замъка. Зелената рокля се диплеше около гърдите и талията ù, но после падаше свободно и шумолеше при всяко движение. Трудно беше да не се чувства като Пепеляшка или като принцеса. В замъка ехтяха гласове и те последваха глъчката до голяма зала, из която сервитьори разнасяха табли с вино, шампанско и шери. В настроението имаше нещо почти декадентско. Въздухът беше натежал от очакване, флирт и вълнение, все едно самият замък се наслаждаваше на вечерта и държеше всички да ядат, пият и да се забавляват максимално.

Като видя обстановката – всички дами носеха коприна, дантела и скъпи бижута, – Изабел се зарадва, че се е постарала повече от обикновено за външния си вид. За десети път провери смарагдите на шията си, взе чаша шампанско от пренасян наблизо поднос, огледа се и се помъчи да изглежда спокойна и отпусната, сякаш всеки ден носи безценни накити.

Видя Александър още преди той да я забележи. При влизането му сякаш салонът бе огрян от сияйно слънце. Тя го наблюдаваше как разговаря с един от гостите. Наистина беше шокиращо красив. Мускулест и загорял на слънцето, разбира се, по онзи начин, който могат да си позволят само наистина богатите. Но не беше само това. Сякаш някой бе налял в тенджера всички привлекателни черти у един мъж, беше ги разбъркал, беше ги отлял в перфектна форма и отвътре бе изскочил Александър де ла Грип – чист, неподправен рус красавец. Освен това носеше смокинг и – естествено – и в тази дреха, която караше много мъже да приличат на зле облечени сервитьори, той изглеждаше суперсекси.

Жените се тълпяха около него като малки планети, привлечени от гравитацията на най-ярката звезда във вселената. Александър отново спря, побъбри с две млади блондинки, засмя се, продължи нататък, пак го спряха. Отново и отново, сякаш той беше очевидното ядро на празненството. От време на време почти незабележимо плъзваше поглед по лицата на гостите и Изабел знаеше, че търси нея.

И накрая я видя. Очите им се срещнаха. Той си проправи път през множеството и най-сетне стигна до Изабел. Дългите черни клепки на другите жени мигаха уж безразлично срещу нея. Неговият поглед се спря на колието и тя усети как гръдта ù се притиска към роклята от учестеното дишане. Щедрото деколте и стабилният сутиен очевидно бяха най-добрите приятели на една жена.

– Страшно си хубава – промълви той и я целуна по бузата, точно над скулата, малко по-дълго, отколкото подобава за целувка между приятели.

Ухаеше, беше топъл, но и мъжествен, и тя усети, че потреперва. Никой не умееше да целува жена по бузата като Александър де ла Грип. „Но пък той, разбира се, се е упражнявал до безкрай“, помисли си тя, отстъпи крачка назад и се застави да стои нащрек.

– Здравей!

Под спокойната повърхност сърцето ù биеше бясно и нетърпеливо. Пулсът и кръвното се увеличиха и тя усещаше как кръвта ù кипи във вените и артериите, нахлува в капилярите и придава блясък на кожата ù. Той ù влияеше. Но Александър не беше първият мъж, от когото са ù омеквали коленете. Това си беше чиста химия и биология – хормони и нервна система.

– Благодаря ти – докосна тя колието и забеляза, че гласът ù все още звучи хладно и сдържано.

– Реших, че ще ти харесат. А и са толкова стари, че това на практика е рециклиране.

– Вярно ли е, че са от епохата на Наполеон?

Той кимна.

– Моят сънародник, хрумвало ли ти е? Той обявил война на Русия.

– Да, ужасен тип. Но ние сме разбили армията му, както сигурно знаеш. Ние, руснаците, сме як народ.

Съвсем очевидно беше, че между тях има привличане, и би било лицемерно да се преструват, че го няма. Изабел обаче беше опитен лекар. Имаше немалко пациенти с проблем с алкохола. Очите на Александър бяха леко стъклени и когато той остави празната чаша и взе нова, тя разбра, че с всички тези забежки с непознати жени и наистина разгулен живот този мъж е на път да се плъзне към дъното. С други думи, това беше човек, на когото не може да имаш доверие. Въпреки това обаче не можеше да отрече, че и тя, и автономната ù нервна система искрено се радват да го видят.

– Добър вечер! – присъедини се към тях Евгений Толстой и целуна ръката на Изабел. – Ах, Изабел, френските бижута ви отиват! Александър казва, че не само сте способен лекар, но и блестящ лектор. За мен е чест, че ми гостувате.

Изабел погледна Александър с крайчеца на окото си. Явно я бе обсъждал с вуйчо си.

– Замъкът ви е невероятен. Много съм благодарна, че ме поканихте да разкажа за дейността на „Медпакс“.

– Аз трябва да изпитвам благодарност – отвърна Евгений галантно. – Е, как върви засега? Искате ли да ви представя на някого?

Изабел понечи да отговори, но внезапно забеляза едно лице, което познаваше. В другия край на стаята стоеше той. Тя се вцепени. „Не бива да реагираш“, прошепна едно глас­че в главата ù. Бяха минали много години, но въпреки това тя не можеше да контролира реакциите си.

Усети ръката на Александър на гърба си.

– Аз ще се погрижа за Изабел – усмихна се той и тя смътно долови, че още разговарят с Евгений.

Преглътна. Отново. По дяволите!

– Изабел? Станало ли е нещо? Пребледня. Какво ти е?

Тя си пое въздух, задържа го в дробовете, преброи до четири, издиша, преброи до четири. Повтори.

– Искаш ли да седнеш? Вода?

Ръката на Александър я държеше покровителствено и тя леко се облегна на него, извърна се. „Не е възможно да припаднеш от страх – помисли. – Пребледняваш и се разтреперваш, но не припадаш. Освен това аз не се страхувам. Това е просто автоматична реакция.“

– Нищо ми няма – отговори тя. – Ниска кръвна захар. Сигурно трябва да хапна нещо.

Александър я погледна неспокойно.

– Това е – настоя тя. – Честна дума.

– Щом казваш – отвърна той, макар и изключително скептично. – Изглеждаш уплашена. Сигурна ли си, че не се е случило нещо? Можеш да ми кажеш.

Тя му се усмихна успокоително, но ако имаше нещо, което в никакъв случай не можеше да му каже, то беше именно това.

– Александър!

Към тях се приближи една двойка. Ръкуваха се с Александър, после се обърнаха с любопитство към Изабел.

Александър я погледна въпросително.

Тя издиша. Вече беше по-добре. Той я представи.

– Чух речта ви – каза жената. – Четете ли и частни лекции? Ние имаме сдружение. Орден, ако трябва да съм точна. Разбира се, ще платим.

– Разбира се.

– Значи се разбрахме – плесна с ръце жената. – Ще помоля секретарката ни да се свърже с вас. Приятно ми беше да се запознаем.

– От тях определено можеш да извлечеш ползи – отбеляза Александър, когато останаха насаме. – Ако стоиш с мен, ще видиш, че ще ти уредя повече ангажименти и дарители, отколкото можеш да издържиш.

– Значи ще трябва да стоя с теб – засмя се тя.

Беше дошла на себе си, докато Александър я представяше на друга група хора. А може би просто си беше въобразила? Какво би търсил тук Себастиен?

 

 

3 Хронична обструктивна белодробна болест. – Бел. ред.

15

– Семейството ми е живяло тук четиристотин години. А той ми го задигна.

Александър се извърна и потърси с поглед мъжа, който говореше на толкова висок глас.

– Лусен, стори ми се, че чух хленчещия ти глас! – извика той и погледна присмехулно мъжа на име Лусиус аф Крафт, на когото всички викаха Лусен. – Постарах се да не ти обръщам внимание, но гласът ти ехти в целия салон.

– Александър? Какво търсиш тук, по дяволите?

– Не знаех, че трябва да те информирам кога ще идвам тук. Все пак тази развалина е моя. Въпросът е какво, по дяволите, правиш ти тук?

Лусен се олюляваше.

– Шефът ми принуди целия отдел да дойде, иначе не бих стъпил. – Той размаха чашата си срещу Александър. – Ти ми отне всичко. Семейството ми не ми говори. Ти си виновен. Открадна ми наследството.

Онази вечер си бяха изгубили ума, спомни си Александър. Играеха покер с главозамайващи залози. Всички бяха пияни и накрая на масата останаха само двамата с Лусен. Александър чака търпеливо цяла вечер и в крайна сметка се получи – имаше невероятна ръка. Стрейт флъш. Купи. Още помнеше симетричната красота на картите, една от най-добрите ръце, които някога е имал, напълно заслужаваща цялото чакане.

– Предупредих те. Казах ти да се откажеш. Всичките ти приятелчета също те предупредиха.

Лусен изсумтя.

– Можеше да не приемаш замъка.

Можеше, разбира се, на следващата сутрин, когато Лусен рухна, осъзнавайки какво е направил.

Александър поклати глава. Въпросът беше принципен.

– Не. Ти загуби. Аз спечелих.

– Александър? – прекъсна ги гласът на Изабел.

– Охо, какво имаме тук?

Разфокусираният поглед на Лусен падна върху зелената рокля на Изабел, задържа се върху голата ù кожа.

Александър се поколеба, не желаеше да опетнява Изабел по никакъв начин, не искаше тя да си има никаква работа с тип като Лусен. Но тя, разбира се, го изпревари. Не беше жена, която има нужда да чака мъжът да я представи.

– Изабел Сьоренсен – рече учтиво и подаде ръка.

– Здрасти! И с какво се занимаваш? Не приличаш на обичайните мацки на Александър.

Лусен продължи да оглежда цялото ù тяло, докато накрая очите му се спряха върху гърдите ù. Александър почти изръмжа и пристъпи предупредително напред.

Изабел обаче изглеждаше напълно невъзмутима.

– Аз съм лекар. Тук съм, за да чета лекция за благотворителната дейност.

Лусен издаде презрителен звук.

– Подаяния?

– Не се казва така. Наричаме го помощи или хуманитарна дейност.

– За третия свят ли? В такъв случай си напълно безполезна. И така светът е пренаселен. По-добре ще е да ги оставите ония да умират, естественият подбор си знае работата, вместо да се мъкнете там и само да им помагате да се увеличават. Би било по-добре за всички.

– Не съвсем за всички – отвърна тя спокойно.

– Нима държавата не ти е платила образованието? В такъв случай ще работиш за Швеция. И тук имаме нужда от лекари. Нека за тях си се грижат техните лекари.

– Разбира се, би било прекрасно, ако светът беше устроен по този начин – каза Изабел.

– Можеш на мен да ми окажеш малко помощ, ако искаш.

Изабел изглеждаше все така невъзмутима, но на Александър му дойде в повече.

– Първо, не дрънкай за неща, от които нищо не разбираш, само се показваш като още по-голям тъпанар. Второ, не обиждай човек, който е по-добър от теб във всяко отношение. И трето, не смей да я доближаваш – процеди той с едва сдържана ярост.

Лусен само отпи от питието си и изгледа Александър със злоба. Едно време често купонясваха заедно на „Стюреплан“. Но Лусен беше копеле без капка достойнство. Когато канеше на по питие млади, жадни за забавления момичета, винаги очакваше секс в замяна. А ако не го получеше, ставаше агресивен.

Ако беше видял списъка с гостите, Александър веднага би зачеркнал името му.

– Само казвам, че не бива да допринасяме за пренаселването – сви рамене Лусен.

– Ти наистина си бил тъп. Освен това грешиш. Всички проучвания доказват, че хората решават да раждат по-малко деца, ако шансът да оцелеят е по-голям. В онези страни хората са също като нас. И те също заслужават лекарска грижа.

Изабел го погледна с изненада.

– Какво? – попита я Александър.

– Просто си помислих, че и аз не бих могла да го кажа по-добре.

– Още не разбирам защо трябва шведски лекари да се вълнуват за куп чернилки. Да не би тук да няма бедни, на които да помагате? – прекъсна ги Лусен. Той беше като някакво отвратително кучешко лайно, лепнато за подметката ти – нямаше отърване от него.

– Достатъчно! – изсъска Александър.

– Александър, успокой се – намеси се Изабел. – Няма смисъл. Не бива да се ядосваш, постоянно водя такива спорове.

Но тези думи не го успокоиха ни най-малко. Само се ядоса още повече, като чу, че това е ежедневие за Изабел. А и може би се чувстваше неудобно, че той самият съвсем до­скоро имаше същите виждания по въпроса, че и той беше от безбройните хора, пред които Изабел се е принуждавала да защитава избора си.

– Това е моето мнение – продължи Лусен в пиянската си упоритост. – Нали живеем в демокрация, ще говоря каквото си искам.

– Не и когато мнението ти е идиотско. Смятам, че е време да си тръгваш.

– Ти си тръгвай, щом не ти харесва.

– Не ме разбра, Лусен, но пък ти винаги си бил необичайно тъп. Искам да се махнеш от замъка. Събирай си багажа и изчезвай.

– Бъзикаш ли ме? Ние сме насред нищото. И точно ти не можеш да се преструваш, че ти пука. Познавам те, нямаш капка морал, не разбирам защо се правиш на интересен. – Лусен погледна Изабел. – Освен ако не си падаш по докторката? Е, това би било разбираемо. – Той се вторачи многозначително в деколтето ù. – Преди ходехме заедно по мацки. Да знаеш, че бързо му омръзвате. Тогава можеш на мен да ми окажеш бърза помощ, ако ме разбираш.