Превод от английски Стела Джелепова

 

 

 

 

 

Книгата се издава под това лого, запазена марка на Егмонт.

Всички права запазени. Нито книгата като цяло, нито части от нея могат да бъдат възпроизвеждани под каквато и да е форма.

Оригинално заглавие En Enda Hemlighet

Copyright © 2016 by Simona Ahrstedt First Published by Forum Bokförlag, Sweden

Published by arranegent with Nordin Agency AB, Sweden

All rights reserved

Снимка на корицата © ILINA SIMEONOVA / Trevillion Images

Превод Стела Джелепова

Редактор Радка Бояджиева

Коректор Ина Тодорова

Издава „Егмонт България“ ЕАД

1142 София, ул. „Фритьоф Нансен“ 9

www.egmontbulgaria.com

Електронно издание, 2016

ISBN 978-954-27-1909-0

 

1

Александър де ла Грип нямаше представа къде се е събудил. Ако съдеше по светлината, беше сутрин, но в коя страна се намираше, в кой град и с кого бе прекарал нощта – всичко му беше като в мъгла.

Разбира се, това никак не беше необичайно за него.

Набързо прецени състоянието си. Гол. В чуждо легло. Измъчваше го махмурлук, но не жестоко. Протегна ръка и затърси телефона си. Видя, че е едва осем часът, но се чувстваше бодър. Голямото предимство на редовното пие­не и купонясване – човек привиква и на другия ден се буди сравнително свеж. Спомените започваха да се връщат: шампанско, коктейли и жени в различните клубове, които бе посетил, преди някак да се озове тук.

Където и да беше това тук. Александър се разрови из паметта си. Беше започнал от „Челси“, продължи към „Мийт­пакинг“, но от там нататък спомените ставаха смътни. Той поглади наболата си брада. По дяволите, днес трябва да лети за Стокхолм! Да срещне ако не своите демони, то поне голяма част от роднините си.

Измъкна се от леглото, в което снощната му партньорка още спеше дълбоко. Косата ù беше разпиляна върху възглавницата, кожата – с лек слънчев загар. Погледът на Александър се спря на голия ù гръб. Колко беше хубава снощи, когато започнаха да флиртуват на терасата на покрива! Секси по онзи енергичен начин, характерен за младите жени, дошли в Ню Йорк да търсят щастието. Шведка, така се оказа. Впечатляващо целенасочена. Освен това леко фъфлеше, което му се видя страшно възбуждащо. В интерес на истината, беше твърде млада за него – не че той страдаше от подобни предразсъдъци. Около двайсетгодишна, ококорена, непрестанно се кикотеше. В погледа ù от време на време се долавяше нотка на безскрупулност, за която вечерта под влиянието на алкохола не се беше замислил кой знае колко, но сега си я припомни.

Срещнаха се в ресторанта на Ромео и се заприказваха. Тя беше остроумна, забавна и пряма, така че празните приказки бързо преминаха в нещо повече. Името ù беше типично шведско. Линда или Йени, нещо подобно, и работеше като… Той сбърчи чело, докато се оглеждаше за дрехите си. Журналист? Не, не беше това. Намери и навлече бельото и панталона си и затърси ризата, коженото яке и обувките. Студентка? Фотомодел? Не, и това не беше. Вярно, беше достатъчно стройна за модел, но му се струваше, че професията ù изискваше нещо повече от дълги крака и хранителни разстройства. Прибра телефона си, провери дали портфейлът е налице, придърпа завивката над гърба ù и тръгна към вратата. Отвори я тихо и след малко спря на улицата. Точно така, тя живееше в Бруклин. Той си сложи слънчевите очила и се опита да се ориентира. Определено по-хубавата част на квартала. Купи си кафе и се заозърта за такси.

Изпита облекчение, че са отишли в жилището на Йесика (да, така се казваше!), а не в неговото, нищо че сега го чакаше доста дълъг път. Не че имаше нещо против да кани жени вкъщи. Той се гордееше с апартамента си в Горен Уест Сайд и дори най-преситените на удобства гости се впечатляваха от портиерите, лукса и гледката към Манхатън. Само че сега трябваше да изчезне, а и двамата знаеха, че това е свалка за една нощ. Така беше по-просто.

Докато се качваше в таксито, телефонът му звънна. Той погледна дисплея, усети как го облива познатата вълна от неприязън, като видя кой се обажда, и после безцеремонно затвори на майка си. На практика вече беше тръгнал към Стокхолм и колкото по-дълго успееше да отложи разговора с нея, толкова по-добре.

При следващото позвъняване на телефона тъкмо минаваха по Бруклинския мост. Този път на дисплея се изписа „Ромео“, така че той вдигна с весел възглас:

– Talk to me, baby.1

Погледна през прозореца. Пролетта отдавна беше дошла в Ню Йорк, навсякъде цъфтяха вишневи дръвчета и лалета. Сутрешният трафик беше спокоен и той усещаше как кафето прогонва последните остатъци от снощната веселба.

– Само исках да проверя дали си добре – каза Ромео Роци, готвач, известен като Италианския вундеркинд, международна знаменитост в кулинарния свят и най-близък приятел на Александър.

– Че защо да не съм добре?

– Като си тръгна от ресторанта ми, беше ужасно пиян.

– Тогава съм в най-добра форма – отвърна Александър нехайно. – Между другото, знаеш ли какво работи тя? Снощната ми приятелка?

Ромео въздъхна шумно.

– Не си ли спомняш? Казах ти да внимаваш с нея. Няколко пъти.

– Ааа, блогърка, нали?

– Голям клюкарски блог. От най-гадните. Ти обеща да ù дадеш тема за следващата статия. Е, направи ли го?

Александър се помъчи да нареди късчетата от пъзела на нощта, която прекара с необузданата шведка. Замисли се за въпросите, които му беше задала, и за нещата, които бяха изпробвали.

– Може и да съм – промърмори той.

– Прицелила се е към рекорд за най-много посетители на блога. Предупредих те. Като те видя, стана като фурия. Искаш ли да се погрижа? Мога да поговоря с някои хора.

Александър се запита дали изобщо му пука, че пак ще цъфне в някакъв си клюкарски блог.