– Влизаме ли? – подаде той ръка на Изабел.

Тя я пое. Имаше много хора и Изабел се оказа плътно прилепена до него. Топлината и тежестта на покритите ù с коприна гърди върху ръкава на сакото му го накараха да я придърпа още по-близо до себе си. Дотук поне тази сватба се оказваше крайно сполучлива.

На вратата на църквата стояха охранители. Отпращаха журналистите и проверяваха всички гости. Александър забеляза Том Лексингтън. Естествено, нямаше как шефът на охраната на „Хамар Капитъл“ да не е тук и да държи всичко под око. Том носеше черен костюм и вратовръзка, но ако идеята беше да се слива с тълпата, не се беше получило. Изглеждаше точно като човека, който беше – мъж, свикнал с насилието и твърдата ръка.

– Значи си тук, когато не отвличаш хора? – поздрави го Александър, щом двамата с Изабел стигнаха до вратата.

Том го изгледа мрачно. Към ухото му вървеше кабел с телесен цвят.

– Винаги съм предпочитал сватби, на които гостите идват доброволно – отвърна той сухо.

След като влязоха в църквата, Александър почака Изабел и майка си, която сега държеше Моли, да се настанят, преди и той да седне до Изабел. Наталия и Дейвид бяха кумове, затова щяха да отидат с младоженците до олтара.

Църквата се пълнеше. Най-вече с роднини на Майкъл. Възрастни, деца и старци изпълваха скамейките и вдигаха врява до небето.

– Това не е ли брат ти? – попита Изабел.

Александър видя Питър да идва. Сам. Той забави крачка, погледна ги един по един, след което заобиколи и приседна на самия ръб на скамейката.

– Няма ли да седне при вас? – попита Изабел учудено.

– Да прави каквото ще.

Изабел го погледна въпросително.

– Извинявай, не исках да прозвучи грубо. Не се разбираме много-много. Малко е сложно.

– Можеш ли да повярваш, че никога не съм влизала в тази църква? – попита Изабел и Александър изпита благодарност, че е сменила темата.

Тя пак придърпа шала си, беше тънък и хлъзгав и при всяко движение кракът ù докосваше неговия. Той погледна надолу, видя как покритото ù с коприна бедро е облегнато на неговото в костюма. Идваше му да сложи ръка върху този крак, високо на бедрото ù, да го докосне с длан, да погали вътрешната му страна, да се наведе и да я целуне по устата. Помнеше наизуст всяка една целувка, която бяха разменили, помнеше каква беше на вкус, как звучеше. Дали и тя си мислеше за това? Означаваше ли всичко това – че тя се разколеба и се съгласи да дойде, че прие да се срещне с Лоло и да заеме тази секси рокля, – че и тя го иска? И ако да, кога?

Дори не беше чул, че музиката е заехтяла, изведнъж забеляза, че всички са се изправили. Бързо скочи на крака и си пооправи костюма, преди младоженците да дойдат по пътеката. Бяха ефектна двойка, както вървяха един до друг – облечената в бяло Аса Белке и бъдещият ù съпруг Майкъл Шамон. Наталия и Дейвид вървяха зад тях.

Изабел въздъхна, а Ебба си бършеше очите. Аса наистина беше красива. Беше хванала бяло-русата си коса в лъскав нисък кок. Дълъг бял шлейф, воал, снежнобяла рокля и чисто бял букет я караха да изглежда едва ли не чиста и невинна, което Александър нямаше как да не намери за доста комично предвид всичките ù лудории. Но тя изглеждаше и бляскава, и щастлива, така че може би все пак точно това е искала. Да се врече във вярност на един човек до края на живота си. Той ù намигна, докато минаваше покрай него. Тюркоазените ù очи проблеснаха, ъгълчетата на устата ù потрепнаха и после младоженците отминаха.

– Тя е най-красивата булка, която съм виждала – прошепна Изабел и Александър завъртя очи нагоре – станеше ли дума за сватби, не можеше да ги разбере тези жени.

Младоженците стигнаха до олтара, Наталия и Дейвид застанаха от двете им страни и гостите седнаха. Церемонията се водеше на шведски, английски и френски. Александър слушаше с половин ухо, погледът му се рееше из църквата. Когато чу тихо подсмърчане от лявата си страна, не можа да не се подсмихне. Той самият не беше ни най-малко развълнуван, тези приказки за Бог и обети не значеха нищо за него, но беше ходил на достатъчно сватби, за да знае две неща: жените винаги плачат и никога не си носят носни кърпички. Той извади малък пакет хартиени носни кърпички от джоба си, хвана ръката на Изабел и ги сложи в нея.

– Благодаря! – прошепна тя.

„Червена точка за Александър“, помисли си той доволно.

Преследваше я повече от три седмици. Не помнеше кога за последно му е отнело толкова време да вкара някоя жена в леглото, започваше да губи търпение.

Изабел си избърса носа и отпусна ръце в скута си. Александър се протегна и я хвана за лявата. Възнамеряваше само да я погали, може би да я вдигне към устата си, да я целуне леко, да прошепне нещо забавно и умно, но вместо това я стисна силно и двамата останаха така, ръка за ръка в църквата. Той гледаше право напред. Би трябвало да го мисли за смешно и глупаво. И може би наистина го мислеше.

Въпросът обаче беше защо в такъв случай не я пускаше?

+nbsp

 

24

– Знаеш ли, мисля, че и тук не съм влизала досега – каза Изабел и се огледа из празничния салон на „Ридархюсет“, който вече се пълнеше с гости.

Една дълга маса се огъваше под подаръците, охранителите се движеха дискретно напред-назад, от време на време проехтяваше смях.

– Да, висшите класи са експерти в това, никой не умее да купонясва като нас.

– Е, предполагам, че и за това се иска талант – отбеляза тя.

– Има си някои предимства.

Изабел бавно му се усмихна и видя как той реагира на това, как го привлече към себе си все едно тя е огън, а той… каквото там привличаше огънят. Наистина беше приятно. Никога не я е бивало във флиртуването, но с Александър беше същото, както когато танцуваха заедно – лесно беше да го следва и той я караше да се чувства умела. Невероятно!

Погледът му се плъзгаше по тялото ù. Чувстваше се по-скоро поласкана от жаждата в него.

– Казах ли ти, че роклята ти е… Просто не знам какво да кажа.

Тя си припомни инструкциите на Лоло, свали си шала бавно, разголи раменете и деколтето си. Без шала роклята не беше особено благоприлична, но тя си помисли, че поне тази вечер можеше да си позволи да не е благоприлична.

Очите на Александър се разшириха по много приятен начин. Това май беше най-сложната любовна игра, в която бе участвала.

Дали някога е била толкова силно привлечена от мъж, колкото от Александър? Той, разбира се, беше ужасно хубав, но имаше и нещо повече. Откритият му интерес към нея определено ù действаше добре. Дори и това да беше просто игра от негова страна, стратегия да я вкара в леглото – а тя беше достатъчно цинична, за да разбира, че вероятно е така, че той надали страдаше от любов от пръв поглед, – все пак погледът му винаги я следеше, понякога с усмивка, понякога с похот, която не си правеше труда да прикрива, цялото му внимание и пълното му съсредоточаване върху нея… Беше опияняващо.

Лейла имаше право. Тя се нуждаеше от това. И вече беше пораснала, нямаше да стане като със Себастиен. По-рано винаги я привличаха по-възрастни мъже и нямаше нужда от огромно IQ, за да осъзнае, че търси заместител на фигурата на бащата. Тя не се гордееше, но това беше истината. Баща ù беше строг, високоморален и студен, затова и я привличаха такива мъже, беше си елементарна психология. Но никога не бе изпитвала нищо подобно към никого, дори към Себастиен. Той беше първата любов на една млада жена, проекция на всички възможности, фантазия и решение, взето при лоша преценка, и копнеж за мъж, който ù напомня за баща ù.

Но Александър си беше просто… Александър.

Младоженците влязоха в залата и избухнаха аплодисменти. Церемониалмайсторът, висока жена, която Изабел познаваше като говорителка по телевизията, вдигна тост за младоженците, докато сервитьорите обикаляха с подноси с шампанско. Изабел отпи от чашата, нелепо развълнувана от речта на жената. Да, дори не ги познаваше, но всичко беше толкова хубаво. Тя улови развеселения поглед на Александър и си припомни думите му за любовта. „Любовта е като религиозния фанатизъм – така беше казал, – кара хората да се държат като безумци.“ Може и да имаше право.

Най-неочаквано тя забеляза познато лице сред гостите.

– Здравей, Джина! – извика.

Лицето на младата жена засия.

– Доктор Сьоренсен! – възкликна тя и си проправи път през множеството с подноса в ръка.

– Моля те, наричай ме Изабел. Как си?

– Стресирана – отвърна Джина и кимна към чашите на подноса. – За съжаление, нямам време да стоя и да си говоря с гостите, но кажете, ако ви трябва помощ за нещо.

На вечерята Изабел се оказа през няколко маси от Александър. Той седеше с младоженците и тя забеляза, че до него е настанена симпатична брюнетка. Александър учтиво ù държа стола, преди самият той да седне. Каза нещо на жената от другата си страна – шведска финансова принцеса в напреднала бременност, Изабел наскоро чете дълго интервю с нея в последния брой на „Амелия“. До самата Изабел пък седеше млад мъж с къса брада и гьотеборгски диалект, който се представи като Аксел. Той също ù държа стола. От другата ù страна седеше около четирийсетгодишен мъж, който се представи като Кристер, разказа, че работи в издателска къща, и веднага започна да се съревновава с Аксел за вниманието на Изабел.

– Не съществува нищо по-егоцентрично от мъжете писатели – заяви Кристер извънредно сериозно и отпи от щедро наливаното сухо мартини. – Освен жените писатели – добави той и Изабел избухна в смях.

Не след дълго и тримата потънаха в разгорещен и доста шумен спор за книги, издателския свят и нещо, което Изабел можеше да опише единствено като небивалици, но които въпреки това така я разсмиваха, че чак я заболя коремът още преди да са приключили с предястието. Церемониалмайсторът се изправи отново и представи първия говорител за вечерта – Наталия Хамар.

Наталия започна с разказ как Аса живяла с тях, след като цялото ù семейство загинало в автомобилна катастрофа. Изабел не го знаеше и сега се вгледа в елегантната жена, излязла като от холивудски филм, седнала до своя едва ли не приличащ на гангстер, но ужасно готин съпруг. Никога не би ù хрумнало. Наталия продължи с това как Аса донесла шампанско в родилното и как се кълняла, че никога не би сторила нещо толкова еснафско като да се омъжи, чак до деня, в който съобщила, че е замислила най-голямата сватба, която Стокхолм е виждал след венчавката на престолонаследницата, и че не желае да слуша възражения.

След речта избухнаха аплодисменти. Изабел видя как Александър се изправи, отиде при сестра си и я целуна по косата.

Когато започнаха да носят основните ястия, един сервитьор се наведе към Изабел.

– Вегетарианско, нали? – попита той.

Тя се извърна към Александър.

Той слушаше събеседничката си, но сякаш усети, че го наблюдават, тъй като вдигна глава и над масите, звънтящите кристали и скъпите букети цветя погледите им се срещнаха, всичко около нея замлъкна и изчезна и тя си представи как чува гласа му, усеща докосването му, долавя мислите му.

Благодаря, прочете той по устните ù.

Усмихна се и се поклони иронично.

Толкова беше внимателен, че тя не знаеше какво да мисли. Пред хората винаги показваше някаква изкуствена фасада, но кога последно е била с мъж, който си е правел труда да запамети всяка подробност за нея? Който ù дава назаем безценни бижута и се сеща да донесе носни кърпички, и поръчва специална храна, и не спира да я гледа от другия край на залата? Ако това беше някаква игра от негова страна, значи беше извънредно изкусен играч.

Следващия тост вдигна Дейвид Хамар.

Изабел го беше сметнала за сериозен, респектиращ човек, но той започна речта си с невероятно смешно описание на мнението му за любовната история на Аса и Майкъл, която изглежда бе започнала преди много години, но разцъфтяла едва миналото лято с огромно количество есемеси, кавги и страст. Към края на речта гостите почти се търкаляха по пода от смях.

Речите продължиха, вдигаха се наздравици и когато отнесоха чиниите, и двамата ù събеседници бяха здравата натряскани и шегите им започваха да я дразнят.

Тя вдигна очи и видя, че Александър пак я гледа. Усмихна му се, след което Аксел и Кристер отново я въвлякоха в абсурдните си разговори.

По време на десерта Александър също се изправи и държа реч за Аса. Беше пиян, не много, но Изабел видя, че очите му не са фокусирани. Обаче изглеждаше весел и речта му беше истерично смешна. Седна си сред смях и аплодисменти и вдигна чашата си в поздрав към Изабел.

Следващия път, когато Изабел погледна натам, докато им поднасяха кафето, мястото на Александър се оказа празно. Тя се сепна леко, зачуди се къде е отишъл. И тогава изведнъж чу гласа му до ухото си, тих, но заповеднически.