– Някои хора? – повтори той, докато колата приближаваше Сентрал Парк. – Ако намекваш онова, което подозирам, по-добре още да не замесваме италианската мафия, какво ще кажеш? Не ми дреме, да прави каквото ще.

Поредна тежка въздишка отсреща.

– Нищо ли не вземаш на сериозно?

– Не ставай глупав. Гледам на удоволствията изключително сериозно.

– Знаеш какво имам предвид.

Александър замълча. Понеже наистина знаеше какво има предвид Ромео.

През последната половин година беше купонясвал по-яко от когато и да било и понякога като че ли полагаше целенасочени усилия да предизвика възможно най-големи сензации в медиите само и само за да стигнат до Европа, до родителите му.

През есента се хвана с попиконата Зоуи Тейлър. След краткотрайната, но бурна връзка тя набързо написа песента My Favorite Swede, която постигна някакъв рекорд в Spotify. Въпросът дали в песента наистина се говори за Александър остана отворен, но Зоуи, една от най-известните жени в света, не го отрече и пресата го подгони като диво животно. В момента Зоуи ходеше с бодигарда си, но My Favorite Swede си оставаше една от най-популярните песни изобщо.

– Алесандро, тревожа се за теб, сериозно.

Александър знаеше, че Ромео наистина е притеснен. Съзнаваше, че с цялото това пиене, купони и жени е на път да излезе от релси.

Но честно – толкова ли беше странно, предвид случилото се? Погледът му се зарея през прозореца на автомобила. Жълти таксита, вестникарски будки и хора. Улица след улица.

След Зоуи беше минал през безброй жени, докато накрая срещна Лана, наследница на империя в бизнеса с недвижими имоти. Останаха заедно цели двайсет и два дни. Лана беше най-скандалната наследница в САЩ и приказката ù с шведския богаташ беше отразена и в американската, и в европейската преса. Честно казано, Александър не помнеше кой знае колко от времето им заедно. Забавляваха се непрекъснато, но всичко свърши, дружески и по взаимно съгласие, малко преди Коледа. Лана замина за семейното ранчо в Тексас и там се сгоди за свой приятел от детинство, венчаха се едва няколко седмици след това. Александър дори изпрати сватбен подарък на младоженците. Беше се добрал до по-голямата част от ансамбъла на един от най-циничните бродуейски мюзикъли в историята и се беше изръсил за самолетни билети и настаняване на цялата трупа, както и за ексклузивно изпълнение по време на сватбеното тържество. Участниците, само мъже, трябваше да изпеят една от най-скандалните песни от мюзикъла, допълнена с ругатни, крайно непристойни секс сценки и богохулство. Как е реагирало на постановката дълбоко религиозното семейство на младоженеца – Александър дори беше платил допълнително, за да пеят само по вратовръзки и извънредно къси шорти, – не стана ясно. Но той беше сигурен (или поне почти сигурен), че Лана е оценила шегата подобаващо.

Нямаше спомен как самият той прекара Коледа. Малдивите? Сейшелите? Смътни картини на голи жени и луксозни яхти изплуваха в съзнанието му. Или това беше на Нова година?

Александър се върна към настоящето, когато колата сви на едно кръстовище и той мерна Горен Уест Сайд.

– Почти стигнах, може ли да ти звънна, като кацна в Стокхолм?

– А, вярно, днес пътуваш. Как се чувстваш?

Просто страхотно.

Той погледна часовника. Наближаваше девет.

– Имам нужда от питие.

– Между другото, вашият шведски принц е много секси. С удоволствие бих му сготвил нещо.

– Ако видя принца, ще му предам – заяви Александър и затвори.

Изкъпан, обръснат и преоблечен, Александър пристигна на летище Нюарк съвсем навреме. Шофьорът прие бакшиша с доволна усмивка и Александър чекира багажа си безпроблемно. Никога не бе имал неприятности с тези неща. Просто се усмихваше лъчезарно на човека на гишето и чантите му се плъзваха спокойно.

Във ВИП чакалнята той намигна на масивната дама зад бара, видя как строгата ù физиономия омеква и тя му поднесе водка с лед, като прекарваше пръсти през косата си. Нюйоркчанките са сред най-трудните за омайване в света, но досега никога не беше претърпявал провал, стига да приложеше всичките си умения. Ставаше съвсем автоматично, а и всички печелеха – той получаваше каквото искаше, те пък оставаха поласкани.

Когато повикаха пътниците за неговия самолет, той любезно пусна пред себе си майка с бебе, помогна на възрастна дама за багажа и после се качи на борда. Отпусна се сред ненатрапчивия лукс на първа класа, поръча си питие преди вечерята и проспа по-голямата част от пътуването. Всеки път избираше този полет до Стокхолм – по това време му беше най-удобно, а и винаги съумяваше да пие точно колкото да заспи.

Когато кацнаха рано сутринта на Арланда, се чувстваше отпочинал. Прелетя за секунди през митницата с шведския си паспорт, безпроблемно си получи багажа – поредното предимство на пътуването в първа класа – и махна на най-близкото такси.

– Ама че студ! – подхвърли Александър и шофьорът охотно се впусна в описания на слънчевите часове и температурите от началото на април. Времето е любима тема за разговор на всички шведи.

Профучаваха покрай предградията. Сентрал Парк в Ню Йорк представляваше море от лалета и нарциси, но тук пролетта още не се беше развихрила. Той си тананикаше весело, докато се наслаждаваше на монолога на шофьора. Обичаше да слуша хората, обичаше и Швеция, чистия въздух, спокойната атмосфера. Това, което не му харесваше тук, беше семейството му. Възнамеряваше да отлага срещата с роднините възможно най-дълго. Може би чак до неделя, когато щеше да е кръщенето. Беше съумял да избегне всяко семейно събиране от есента насам, но сега беше дошло време за кръщене и сватба, които дори той не искаше да пропусне, тъй че му оставаше единствено да стисне зъби и да потърси положителните страни на преживяването. Щеше да посвети дните на възстановяване от дългото пътуване, а нощите – на жени и алкохол, пък и, разбира се, беше длъжен – той въздъхна при тази мисъл – да се срещне с всичките си банкери.

Подминаха „Руслагстул“ и излязоха на „Бирйер Ярлсгатан“. Улиците му се струваха толкова тесни и чисти. Хората бяха добре облечени, макар че броят на просяците беше нараснал потискащо много. „Стюреплан“ и финансовият квартал профучаха покрай тях. Нощните клубове и баровете сякаш му махаха приветствено. Някога това беше любимият му район. Нямаше никакво значение колко преситен беше от удоволствията в Ню Йорк, Банкок или Лондон – в Стокхолм имаше нещо специално. Реши да излезе веднага, още тази вечер. Точно от това се нуждаеше.

Таксито спря пред хотел „Дипломат“, където Александър винаги отсядаше, когато се прибираше в Стокхолм. Водата в залива Нюбрувикен проблясваше и въпреки студа по кея на „Страндвеген“ се разхождаха тънко облечени, опиянени от пролетта шведи. Той взе една от чантите си и остави служителите на хотела да се погрижат за останалите. Възнамеряваше да остане няколко седмици и се беше подготвил за всякакви възможности. Макар да обичаше Стокхолм, тук беше трудно да намериш прилични дрехи, поне ако си от хората, които предпочитат топ качество, ушито по поръчка. А той беше от тях.

Извади шведска банкнота, подаде я на просякинята до вратата, засрами се от начина, по който успокояваше съвестта си, и влезе във фоайето. Вече имаше племенница в Швеция, би трябвало да си устрои дом и в Стокхолм, помисли си той може би за двайсети път през последните месеци. Усмихна се на жената на рецепцията и след като тя го регистрира в компютъра, ù подаде банкнота от петстотин крони. Тя поруменя, но прие парите, тъй като добре знаеше, че когато Александър де ла Грип е отседнал в хотела, някои правила спират да важат. А щом той щеше да се среща със семейството си, по-добре да се порадва на свободата си още малко.

Александър не би казал, че ненавижда роднините си, поне не директно и не всички. Беше… сложно. А той недолюбваше сложностите, беше посветил целия си живот на това да ги избягва, и то изключително умело. Изкъпа се, разопакова багажа, взе си портфейла и телефона и излезе от хотела.

Планът, естествено, беше да се върне, но човек никога не знае. Свали слънчевите очила и отвори списъка с номера в телефона си. Независимо дали му харесваше, или не, Александър де ла Грип се беше завърнал. И Стокхолм го обичаше.

 

1 Говори ми, бебчо. (англ.) – Бел. ред.

2

 

Изабел Сьоренсен направи път на една кола и спря на червено на „Валхалавеген“. Беше студено, но се надяваше разходката с велосипед до Нюбруплан да я постопли. Закъсняваше за срещата на „Медпакс“, затова в момента, в който светофарът светна жълто, тя завъртя педалите.

Като пристигна, заключи колелото, свали каската и забърза нагоре по стълбите. При влизането поздрави Аста, доброволката, която работеше едновременно като рецепционист и асистент, и след това забеляза Бланш Сьоренсен.

– Bonjour maman!2 – каза Изабел, разкопча си якето и леко целуна майка си по двете бузи по френски обичай.

– Изпотена си – отбеляза Бланш.

Изабел отметна косата от лицето си и си избърса челото, като същевременно оглеждаше майка си. Забеляза, че русата ù коса е фризирана, а роклята „Шанел“ – чисто нова, вероятно от първата колекция за годината. Но пък майка ù не страдаше от скрупули, когато харчеше пари за външния си вид.

– Добре изглеждаш. Ще присъстваш ли на срещата?

С майка ù човек никога не можеше да бъде сигурен. В продължение на близо три десетилетия Бланш беше председател и лице на „Медпакс“. Макар преди две години да се беше оттеглила от всички официални постове, тя все още разполагаше със силни неформални позиции и понякога решаваше да присъства на седмичните срещи.

В тези случаи те рядко се оказваха плодотворни.

– Дойдох само да взема пощата.

Изабел едва се сдържа да не въздъхне от облекчение. Някога майка ù беше бляскава личност, интелектуална и социална сила, с която всеки трябваше да се съобразява, но последните години бяха… хм… турбулентни.

– А, Изабел, ето те и теб – провикна се Лейла, генералният секретар на „Медпакс“, когато се появи в приемната.

Тъмните очи на Лейла се стрелнаха към Бланш и черните ù вежди се повдигнаха:

– Бланш, радвам се да те видя. Отново.

Тя говореше перфектен шведски, но лекият акцент разкриваше персийския ù произход.

– Лейла – поздрави Бланш сдържано.

Официално Бланш сама бе взела решението да се пенсионира от „Медпакс“ по същото време, когато напусна и позицията си на главен лекар в болница „Худинге“. Неофициално управителният съвет я беше принудил. Просто беше предизвикала твърде голяма бъркотия. В същия момент тогавашният мениджър на „Медпакс“, възрастна дама, която на практика действаше като маша на Бланш, се възползва от станалото, за да излезе в пенсия и да си гледа градинката. Ръководството пусна обява за нов мениджър и със силата на персийски пълководец във фирмата влетя Лейла Дибах. Нищо вече не беше същото.

Петдесет и две годишната психоложка, която веднъж след половин бутилка „Риоха“ довери на Изабел, че е приела поста в „Медпакс“ в опит да се пребори с тежка криза на средната възраст, в рамките на няколко дни успя да се провъзгласи за генерален секретар. След това въведе седмични срещи за целия персонал, а после се зае да внася ред в хаоса, причинен от години непрозрачно и еднолично управление. Единствено благодарение на упоритата работа на Лейла „Медпакс“ издържа – на косъм – допълнителната ревизия, която беше извършена, след като Шведската агенция за надзор на приходите ги подложи на остра критика. С други думи, назначаването на интелигентната психоложка се оказа гениален ход на – трябва да признаем – все още зашеметеното ръководство.

– Съжалявам, че закъснях – обади се Изабел, докато двете по-възрастни жени си разменяха ледени погледи. – В клиниката цареше пълен хаос.

Бланш не продума, но Изабел знаеше точно какво си мисли майка ù. Че хаосът привлича Изабел и тя сама си е виновна, ако не успее да се справи с него. Безмълвна критика – това беше методът на Бланш.

Анри Пелетие, дядото на Изабел, основал „Медпакс“ през 1984 година. Първият им главен офис се намирал в Париж и до ден днешен в една стара сграда в покрайнините на френската столица все още имаше спокоен административен център. Изабел ходи там през зимата, видя се с двете служителки, пи френско кафе и слуша истории за доброто старо време. Дядо Анри бил блестящ лекар, модерен за времето си, решен да подобри условията на живот на „черните“ в африканските страни, които били, някога или все още, френски колонии. От тази негова идея възникнала хуманитарната организация „Медпакс“. Разбирало се от само себе си, че дъщеря му ще върви по неговите стъпки, ще стане хирург и ще оглави „Медпакс“. Изборът на Изабел да поеме по друг път – друга медицинска специалност и други интереси – все още беше тема на разговор, по-взриво­опасна от афганистанско минно поле.